Морето бях обикнал в Южния Атлантик и вече ми се искаше да си намеря някакво местенце край брега, с яхта и спокойствие през дългите тихи нощи.
Но за да постигна мечтаното, на мен ми бяха нужни на първо място пари — огромна сума пари, и то толкова много, че единственият начин, по който можех да ги спечеля, бе да упражня на практика изкуството си.
Реших, че ще ми е за последен път, и обмислих всичко с най-големи подробности. Нужен ми бе помощник и се спрях на човек, с когото се познавахме от Конго. Двамата заедно задигнахме пълната колекция златни монети от филиала за нумизматика на Британския музей, намиращ се на площад „Белгрейв“. Три хиляди редки златни монети, побиращи се спокойно в средно голямо дипломатическо куфарче, монети, сечени от императорите на Рим и Византия, монети от ранните държави в Америка, от времето на някогашните английски крале — флорини и леопарди от Едуард III, ноблини от всички крале с името Хенри и ангели от Едуард IV, суверени от по две и три лири, монети с корони на розата от царуването на Хенри VIII и петфунтови монети от времето на Джордж III и на Виктория — три хиляди монети, струващи не по-малко от два милиона долара, дори ако трябваше да ги продадем веднага.
И тогава допуснах първата си грешка като професионален престъпник. Доверих се на друг престъпник. Когато се сдърпахме с моя съдружник в някакъв арабски хотел в Бейрут и аз съвсем настойчиво го молех да се разберем, а накрая направо го попитах какво е направил с куфарчето с монетите, той измъкна изпод дюшека малокалибрена берета. Но в последвалото боричкане остана с пречупен врат. Направих голяма грешка. Не исках да го убивам — но пък още повече не исках той да ме убие. Закачих на вратата му табелката „МОЛЯ, НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ“ и хванах първия излитащ самолет. Десет дни по-късно полицията откри куфарчето с монетите в гардероба на гара Падингтън. Новината се появи на първите страници на всички вестници в страната.
Опитах нов удар на една изложба на обработени диаманти в Амстердам, но не бях проучил добре електронната алармена система и бях засечен от лъч, на който не бях обърнал внимание.
Цивилните охранители, наети от организаторите на изложбата, се втурнаха право срещу влизащите през главния вход униформени полицаи, от което последва невероятна престрелка, докато в същото време съвсем невъоръженият Хари Флечър се измъкваше сред шумотевицата от силни писъци и пистолетни изстрели.
Бях на половината път до летище „Шипхол“, когато престрелката между сблъскалите се сили на реда беше прекратена, но едва след като един сержант от холандската полиция бе тежко ранен в гърдите.
Седях неспокойно, гризейки ноктите си и пресушавайки огромно количество бира в стаята ми в хотел „Холидей Ин“ до летището в Цюрих, докато следях по телевизията борбата за живота на смелия сержант. Щеше да ми бъде ужасно неприятно, ако на съвестта ми започнеше да тежи още един човешки живот, и се заклех тържествено, че ако полицаят умре, то аз ще се простя завинаги с живота.
Но холандският полицай упорито се съпротивляваше на смъртта и когато най-после съобщиха, че животът му е вън от опасност, аз се почувствах безкрайно горд с него, сякаш ставаше въпрос за близък. А когато го повишиха в длъжност помощник полицейски инспектор и му връчиха награда от пет хиляди гулдена, започнах да си внушавам, че съм неговият кръстник от приказките и че той ми дължи вечна благодарност.
От друга страна, бях се провалил на два пъти и се хванах на работа като инструктор в една школа, подготвяща моряци за далечни плавания, където останах шест месеца, докато обмислях бъдещето си. В края на шестия месец реших да направя нов удар.
Но сега вече изпипах всичко до най-дребните подробности. Заселих се в Южна Африка, където с моя опит успях да постъпя на работа като експедитор в една охранителна фирма, занимаваща се с прехвърлянето на кюлчета злато от трезора на Южноафриканската банка в Претория до филиалите й в чужбина. Цяла година се занимавах с изпращането на стотици милиони долари във вид на кюлчета злато и изучих системата до най-дребните й детайли. Установих, че слабото й място е в Рим — но отново ми се налагаше да търся помощта на някого.
Този път се свързах с професионалисти, но за да не ме изиграят, поисках сума, която беше съвсем приемлива за тях, вземайки същевременно всички предпазни мерки.
Всичко мина така гладко, както го бях замислил, и без никакви пострадали. Нямаше надупчени с куршуми, нито пък със счупени вратове. Просто отклонихме част от товара и го заменихме с кюлчета олово. После натоварихме два тона и половина злато на камион за мебели и го прехвърлихме през швейцарската граница.
Седнахме в уединения кабинет на един базелски банкер, обзаведен с безценни антики и с изглед към разстилащите се бързи води на Рейн, по които тържествено плуваха грациозни бели лебеди, и те ми платиха. Мани Ресник сложи подписа си на банковия трансфер, с който да бъдат прехвърлени сто и петдесет хиляди лири на тайната ми сметка с шифър, и подхвърли иронично с алчната си усмивчица:
— Пак ще се видим, Хари — вече си усетил сладостта на парите и ще дойдеш пак. Приятна почивка и ми се обади отново, когато измислиш нещо подобно.
Но беше сбъркал, защото повече не му се обадих. Заминах за Цюрих с кола под наем и излетях за парижкото „Орли“. В тоалетната на летището си обръснах брадата и взех от гардероба куфарчето, в което имаше паспорт на името на Харолд Делвил Флечър. После се качих на самолета на „Панам“ за Сидни, Австралия.
„Танцуващата по вълните“ ми струваше сто двайсет и пет хиляди лири. Качих на палубата й допълнителни резервоари с гориво и поех към Сейнт Мери — преход от две хиляди мили, по време на който опознах и обикнах яхтата.
На Сейнт Мери си купих двайсет и пет акра спокойствие и построих хижата със собствените си ръце — четири стаи, сламен покрив и широка веранда, разположени сред палмите над девствения бряг. Оттогава винаги съм вървял по правия път, с изключение на курсовете на черно, които бях принуден да правя.
Когато свърших с ровенето в спомените и влязох в хижата, бе доста късно и приливът се блъскаше нависоко по брега под лунните лъчи, но после заспах като новороден.
На другата сутрин те се появиха навреме. Чарли Матерсън бе спретнато облечен. Таксито ги докара до началото на кея, докато аз оглеждах всичко от носа до кърмата на „Танцуващата“, а двата й двигателя кротко боботеха.
Проследих ги, докато се приближаваха, съсредоточавайки вниманието си върху третия член на групата. Той не бе точно онова, което бях очаквал. Беше висок, строен, с широко открито лице и тъмна мека коса. За разлика от другите двама лицето и ръцете му бяха добре загорели, а зъбите му — едри и много бели. Облечен бе с къси джинсови панталони и бяла памучна фланелка, под която личаха широки рамене на плувец и яки мишци. Веднага ми стана ясно кой щеше да използва леководолазната екипировка.
На рамото си носеше голяма зелена торба от брезент. Носеше я с лекота, макар че бе доста тежка, и бърбореше весело с двамата си спътници, които му отвръщаха само с „да“ и „не“. Двамата крачеха край него като двойка телохранители.
Когато се изравниха с яхтата, той вдигна очи към мен и аз установих, че е млад и кипящ от енергия. У него имаше някаква възбуда, някаква жизненост, която силно ми напомняше за самия мен преди десетина години.
— Здравейте — усмихна ми се той с широка приятелска усмивка, а аз открих, че е извънредно приятен младеж.
— Привет — отвърнах аз, харесвайки го от пръв поглед и недоумявайки как е попаднал сред тая глутница вълци. Следвайки напътствията ми, той откачи и нави придържащите ни към кея въжета, а от уверените му движения разбрах, че младежът е единственият от тримата, който разбира от яхти.
Докато се изтегляхме от пристанището, той и Матерсън се изкачиха на мостика. Матерсън беше се зачервил леко и дишаше тежко от незначителното усилие. Той ме представи на новодошлия.
— Запознайте се с Джими — изрече той, след като си пое дъх. Подадохме си ръце и аз реших, че е малко повече от двайсетгодишен. Виждайки го отблизо, разбрах, че не съм сгрешил в преценката си. Тъмносивите му очи гледаха прямо и невинно, а ръкостискането му бе здраво и непринудено.
