На светлината на свещите, защото той беше изгасил прекалено ярката лампа над масата, Карим изглеждаше мургав красив и мил както винаги. Непрекъснато доливаше чашата й, така че тя изпи далеч повече от онова, което си позволяваше от време на време.

Въздействието на храната, виното, свещите, музиката и компанията на младия й приятел бавно разяждаше бронята на нейната въздържаност.

Карим се приведе над празните чинии и се вгледа в очите й.

— Едит?

— Да.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Щом искаш.

— Защо носиш косата си така опъната?

Въпросът беше нахален, личен. Тя още повече се изчерви.

— Аз… винаги съм я носила така.

Не, това не беше вярно. Имаше време, спомни си тя, времето с Хорст, когато косата й падаше свободно върху раменете, гъста и кестенява. Това беше през лятото на 1970-а край езерото Шлоспарк в Лаксенбург.

Карим стана безмълвно и отиде зад нея. Тя се притесни още повече. Нелепо положение. Сръчни пръсти измъкнаха гребена от кока й. О, това не можеше да продължава. Усети как издърпаха и фуркетите и косата й се разпиля по раменете. Тя не помръдна от мястото си. Същите пръсти вдигнаха косата и я прехвърлиха отпред — от двете страни на лицето.

Карим застана до нея и тя вдигна очи. Подаде й двете си ръце и се усмихна.

— Така е по-добре. Изглеждаш десет години по-млада и по-хубава. Да седнем на канапето. Ти пусни любимата си музика, а аз ще направя кафе. Може ли?

Без да чака разрешение, взе малките й длани в своите и й помогна да стане. Тя цялата се тресеше. Предполагаше се, че дружбата им е платонична. Но той не я бе докоснал, не я бе докоснал истински. Разбира се, тя никога не би допуснала _такова нещо_.

Погледна се в огледалото на стената — порозовяла и смутена, косата скриваше ушите й и очертаваше лицето й. Стори й се, че за миг долови образа на едно момиче, което познаваше преди двайсет години.

Овладя се и избра дългосвиреща плоча. Любимия й Щраус, валсовете, които знаеше наизуст. „Рози от юг“, „Виенски лес“, „Синият Дунав“… Слава Богу, той беше в кухнята и не видя как тя едва не я изтърва, докато я слагаше на грамофона. А Карим без затруднение намери кафето, водата, филтрите, захарта.

Когато й поднесе кафето, тя се бе свила в единия край на канапето и седеше с прибрани колене. Предпочиташе да разговарят за новия концерт в Музикферайн следващата седмица, но думите не идваха. Вместо това отпи от кафето.

— Едит, моля те, не се страхувай от мен — рече той. — Аз съм твой приятел, нали така?

— Не ставай глупав! Разбира се, че не ме е страх.

— Добре. Защото аз никога не бих ти сторил нищо лошо.

Приятел. Да, те бяха приятели. Приятелство, породено от общата им любов към музиката, изкуството, операта, културата. Нищо повече от това, наистина. Толкова е малка разликата между приятеля и любимия. Знаеше, че другите секретарки в банката имат съпрузи и любими, гледаше ги как се вълнуват, преди да отидат на среща, кискат се в коридорите на следващата сутрин, съжаляват я, че е толкова самотна.

— Това е „Рози от юг“, нали?

— Да, разбира се.

— Това е любимият ми валс.

— И на мен. — Така беше по-добре. Отново на тема музика.

Той взе чашата от скута й и я сложи до своята на масичката. Сетне стана, взе ръцете й и я вдигна да стане.

— Какво…

Взе дясната й ръка в лявата си, а с другата я хвана през кръста. Върху малкото останало свободно пространство между мебелите двамата се понесоха в ритъма на валса.

Гиди Барзилаи би казал: „Пускай се, пиленцето ми, не губи повече време.“ Какво знаеше той? Нищо. Първо доверието, после падението. Карим държеше дясната си ръка високо на гърба на Едит.

Докато се обръщаха и помежду им имаше сантиметри разстояние, Карим придърпа хванатите им длани по-близо до рамото си, а с дясната приближи Едит до тялото си. Стана неусетно.

Лицето на Едит се озова на гърдите му и трябваше да го извърне настрана. Допряла малките си гърди до тялото му, тя долови отново мириса на мъж.

Отдръпна се. Той я пусна, освободи дясната й ръка, а с лявата вдигна брадичката й нагоре. Целуна я, докато танцуваха.

Целувката не беше сластна. Главата й кипеше от мисли и усещания, като загубил управление самолет, който се върти и пропада. Искаше да възрази, но не събра сили. Банката, Гемютлих, репутацията й, младостта му, това, че е чужденец, разликата във възрастта, топлината, виното, мирисът, силата, устните. Музиката спря.

Ако си беше позволил още малко, щеше да го изхвърли навън. Той отлепи устни от нейните. Останаха така, неподвижни в притихналия апартамент, в продължение на няколко секунди.

Тя бе онази, която се отдръпна. Отиде до канапето и седна, вперила поглед пред себе си. Той застана на колене пред нея и взе ръцете й в своите.

— Яд ли те е на мен, Едит?

— Не биваше да го правиш — отвърна тя.

— Нямах намерение. Кълна ти се. Но не успях да се въздържа.

— Време е да си тръгваш.

— Едит, ако те е яд на мен и искаш да ме накажеш, има само един начин. Като ми забраниш да те виждам.

— Ами… не съм сигурна.

— Моля те, кажи ми, че ще те видя отново.

— Предполагам.

— Ако кажеш не, ако не искаш да те виждам, зарязвам следването си и се връщам у дома. Не бих могъл да живея във Виена.

— Не ставай глупав. Трябва да учиш.

— Тогава ще се видим отново, нали?

— Добре.

След пет минути вече го нямаше. Тя угаси лампите, облече строгата си памучна нощница, изми си лицето и зъбите и легна. Лежеше в тъмното с прибрани до гърдите колене. Два часа по-късно направи нещо, което не бе правила от години. Усмихна се в тъмното. През главата й минаваше непрекъснато една мисъл, срещу която не възразяваше. Имам си приятел. Той е десет години по-млад, студент, чужденец, арабин и мюсюлманин. И аз нямам нищо против.

Тази нощ, дълбоко под стария път за летището в Рияд на смяна беше полковник Дик Бийти от американските военновъздушни сили.

Черната дупка не спираше да действа, нито намаляваше темпото, а в първите дни от въздушната война тя работеше по-усилено и по-бързо от всякога.

Поради отклоняването на стотици самолети, които трябваше да търсят пускови ракетни устройства, вместо да елиминират предварително зададените им цели, генералният план на генерал Чък Хорнър излизаше от релси.

Всеки воювал пълководец знае, че плановете може да са разработени до най-малката подробност, но при действителното им изпълнение никога не става както е било намислено. Кризата, предизвикана от падащите върху Израел ракети, започваше да се превръща в сериозен проблем. Тел Авив вдигаше врява пред Вашингтон, а Вашингтон на свой ред пищеше на Рияд. Отклоняването на всички тези самолети, изпратени да търсят неуловимите мобилни ракетни установки, беше цената, която Вашингтон трябваше да плати, за да не предприеме Израел ответно нападение, а идващите оттам заповеди не подлежаха на обсъждане. Всички виждаха, че ако Израел изгуби търпение и влезе във войната, това ще разбие крехката коалиция срещу Ирак.

Целите, първоначално набелязани за Ден трети, бяха отложени поради недостиг на самолети и се получи ефектът на доминото. Проблем оставаше и това, че въпреки всичко не можеха да ограничат Оценката на бомбените поражения. Противното би било страшно.

Оценката на бомбените поражения имаше ключово значение, защото в Черната дупка трябваше да знаят дали атакуващите всеки ден вълни постигат или не постигат успех. Ако някой главен иракски команден център, радарна инсталация или ракетна батарея влизаше в заповедта за деня, значи обектът е бил атакуван. Но дали е бил разрушен и до каква степен? Десет процента, петдесет процента, или е превърнат в купчина димящи развалини?

Затова всеки ден след изпълнение на бойните полети уморените пилоти трябваше да описват точно какво са направили и какво са поразили. Или смятат, че се поразили. На следващия ден други самолети прелитаха над целите и ги снимаха.