Той знаеше, че няма да разполага с кола и дори моторът би изглеждал прекален лукс за един скромен градинар. Спомняше си как слугата на баща му въртеше педалите от пазар на пазар из града, за да купи продуктите за деня, а доколкото виждаше, велосипедът продължаваше да е съвършено нормален начин на придвижване на обикновените хора.

Поработи малко с джобното ножче и изряза капака на кафеза за пилетата, превръщайки го в отворена квадратна кошница, която прикрепи отзад към багажника с помощта на две здрави гумени въжета, направени от вентилаторни ремъци, които купи от забутан гараж.

Отиде с велосипеда обратно в центъра и от един книжар на улица „Шурджа“, срещу католическата черква „Свети Йосиф“, където ходят да се молят християните халдейци, купи четири разноцветни тебешира.

Спомняше си района от дете, Агид ал Насара, или Християнския квартал, а улиците „Шурджа“ и „Банк“ продължаваха да са пълни с неправилно паркирани коли и чужденци, които бродеха из магазините за билки и подправки.

Когато беше момче, през Тигър имаше само три моста: Железопътния на север, Новия мост в средата, и Фейсал на юг. Сега бяха станали девет. Четири дни след началото на въздушната война, която все още предстоеше да започне, не остана и един, защото Черната дупка в Рияд ги включи в целите и всички бяха разрушени. Но в тази последна седмица на ноември животът в града течеше неспирно през тях.

Другото, което забеляза, беше вездесъщото присъствие на АМАМ, тайната полиция, макар че повечето от представителите й не се стараеха да остават в тайна. Те наблюдаваха по ъглите на улиците и от паркирани коли. На два пъти видя да спират чужденци и да искат от тях да покажат личните си карти, и още два пъти същото нещо се случи на иракчани. Чужденците посрещаха това с примирено раздразнение, но иракчаните проявяваха страх.

На пръв поглед животът в града течеше нормално и жителите на Багдад бяха все така весело настроени, както ги помнеше, но антените му долавяха, че под повърхността върви, силно и дълбоко, течението на страха, наложен от тиранина в големия палат надолу по реката, към моста Тамуз.

Само веднъж тази сутрин той долови намек за онова, което мнозина иракчани изпитваха всеки Божи ден. Беше на пазара за плодове и зеленчуци в Касра и се пазареше с един възрастен продавач за цената на малко пресни плодове. След като руснаците щяха да го хранят с варива и хляб, можеше да подсили менюто си с по някой и друг плод.

Наблизо четирима от АМАМ обискираха грубо един младеж, а сетне го пуснаха да си върви. Старият продавач на плодове се изкашля, плю в праха, като за малко не улучи няколко от своите патладжани, и промърмори.

— Един ден Бени Наджи ще се върнат и ще прогонят тази измет.

— Внимавай, старче, това са глупави приказки — прошепна Мартин, опипвайки прасковите, за да се увери дали са зрели. Старецът се втренчи в него.

— Откъде си, братко?

— От далече. Едно село на север, отвъд Баджи.

— Ако се вслушаш в съвета на един старец, върни се там. Много съм видял. От небето ще дойдат Бени Наджи, да, и Бени ел Калб.

Отново се изплю и този път патладжаните нямаха късмет. Мартин купи праскови и лимони и завъртя педалите по обратния път. По пладне беше в къщата на първия секретар на Съветското посолство. Куликов отдавна бе отишъл в посолството заедно с шофьора, затова, макар готвачката да му се скара на руски, той сви рамене и се зае с градината.

Но старият човек го заинтригува. Както изглежда, някои предвиждаха навлизането в собствената им страна и нямаха нищо против него. Изразът „ще прогони тази измет“ би могъл да се отнася само до тайната полиция, а оттам и до Саддам Хюсейн.

По улиците на Багдад наричат англичаните Бени Наджи. Кой точно е този Наджи, остава неясно, защото е обвит в мъглявината на миналото, но се смята, че е бил мъдър и свят човек. Младите британски офицери, изпратени по тези места по време на империята, ходели да го видят, да седнат в краката му и да слушат мъдрите му слова. Макар да били християни и следователно неверници, се отнасял с тях като със собствени синове, затова хората започнали да ги наричат „синовете на Наджи“.

Американците ги наричат Бени ел Калб. На арабски „калб“ означава куче, а, за съжаление, в арабската култура на кучето не се гледа с добро око.

Гидеон Барзилаи откри поне нещо успокоително в доклада за Винклербанк, осигурен от банкера-саян на посолството. То му показа посоката, в която трябва да тръгне.

Първата му задача трябваше да е да разбере кой от тримата вицепрезиденти: Кеслер, Гемютлих и Блай, управлява сметката на иракския ренегат Йерихон.

Най-бързо това би станало с телефонен разговор, но от доклада му бе станало ясно, че нито един от тях няма да каже нищо по отворена линия.

Отправи искане в дълбоко закодирано съобщение, изпратено от укрепеното под Израелското посолство във Виена бюро на Мосад, и получи положителен отговор от Тел Авив.

Той имаше формата на писмо, подправено на истинска бланка, измъкната от една от най-старите и ползващи се с добра репутация банки във Великобритания — Кутс, Лондон, банкери на Нейно величество кралицата.

Подписът дори беше идеално факсимиле от автографа на действително съществуващ висш служител на Кутс в Отдела за чужбина. Както на плика, така и в писмото нямаше обръщение по име и то започваше просто с: „Уважаеми господине…“

Текстът беше прост и по същество. Важен клиент на Кутс скоро щял да прави значителен превод в шифрованата сметка на клиент на Винклербанк, а именно сметка номер еди-кой си. Клиентът на Кутс им съобщил, че поради технически причини ще има забавяне от няколко дни до осъществяването на превода. Ако клиентът на Винклербанк запита защо сумата не е пристигнала навреме, Кутс ще бъдат изключително благодарни, ако господата Винклер информират техния клиент, че преводът наистина е на път и ще пристигне без никакво излишно забавяне. И, накрая, Кутс ще са много благодарни, ако бъдат уведомени за пристигането на своето писмо.

Барзилаи смяташе, че тъй като банките обичат да получават пари, а Винклербанк повече от много други, сериозната стара банка на улица „Балгасе“ ще бъде така любезна да отговори с писмо на банкерите на кралската династия Уиндзор. И се оказа прав.

Пликът от Тел Авив съответстваше на хартията и носеше британски печати, очевидно нанесени от пощенската станция на Трафалгар Скуеър два дни преди това. Беше адресиран до ДИРЕКТОРА, СМЕТКИ НА ЗАДГРАНИЧНИ КЛИЕНТИ, ВИНКЛЕРБАНК и т.н. Разбира се, такава длъжност във Винклербанк нямаше, тъй като работата беше разделена между трима.

Пликът беше пъхнат късно през нощта в пощенската кутия на банката.

По това време специалният екип Ярид наблюдаваше банката вече цяла седмица, отбелязвайки и снимайки рутинното й ежедневие — кога я отварят и затварят, кога пристига пощата, кога тръгва куриерът из града, кога служителката на рецепцията сяда зад бюрото си във фоайето на партера, а охраната — на едно по-малко бюро срещу нея.

Винклербанк не беше настанена в нова сграда. „Балгасе“, както и целият район на Францисканерплац се намира в старата част на града, близо до Зингерщрасе. Вероятно сградата на банката някога е била жилище на семейство на тежък търговец, солидна и просторна, скрита зад тежка дървена врата, украсена с дискретна месингова табела. Хората от екипа бяха разгледали разположението на подобна къща на площада, представяйки се за клиенти на счетоводната кантора, настанена в нея. Сградата беше само пететажна, с не повече от шест стаи на етаж.

Едно от нещата, които те забелязаха, бе, че всяка вечер, тъкмо преди времето за затваряне, изходящата кореспонденция се пуска в пощенската кутия на площада. Тази работа вършеше портиерът-охрана, който след това се връщаше в сградата, за да държи вратата отворена, докато персоналът излезе навън. Най-накрая, преди да си тръгне самият той за вкъщи, пускаше в сградата нощния пазач, който се затваряше отвътре, дърпайки безброй резета, сякаш дебелата дървена врата трябваше да издържи удара на брониран автомобил.