Линията за производство на газови центрофуги в Таджи влизаше в списъка, както и приблизително определеното, предполагаемо място на каскадата от центрофуги някъде под земята в комплекса Туайта!

Но линията за бутилиране на вода в Тармия я нямаше, нито пък Ал-Кубай. Никой не знаеше за тях.

Копие от пълния доклад на Хари Синклер от Лондон се добави към останалите доклади, произлизащи от различни части на Съединените щати и чужбина. Най-накрая синтез от всички тези задълбочени анализи попадна в един затворен и много дискретен мозъчен тръст на Държавния департамент, известен само на ограничен кръг от хора във Вашингтон под наименованието Група за политическо разузнаване и анализи. Тази група е нещо като аналитична оранжерия за външна политика и създава доклади, които в никакъв случай не са за обществено потребление. Всъщност този отдел е подчинен пряко и само на държавния секретар, който по онова време беше господин Джеймс Бейкър.

Два дни по-късно Майк Мартин лежеше по корем на един покрив, от който можеше да наблюдава онази част от Абрак Хейтан, където трябваше да се срещне с Абу Фуад.

Точно в определения час забеляза самотна кола, която се отдели от магистралата „Крал Фейсал“, водеща към летището, и влезе в страничната улица. Колата намали ход, няколко коли от магистралата я осветиха, после потъна в тъмнината.

Спря на мястото, което беше описал в съобщението за Ал-Халифа. От нея излязоха мъж и жена. Те се огледаха, увериха се, че друга кола не ги е проследила от магистралата, и продължиха бавно към едно празно място с няколко дървета.

На Абу Фуад и жената им бе казано да чакат до половин час. В случай че бедуинът не се появи, трябваше да се приберат. Всъщност те чакаха четирийсет минути, преди да се върнат при колата. И двамата бяха разочаровани.

— Трябва да са го задържали — рече Абу Фуад на спътничката си. — Може би иракски патрул. Кой знае? Във всеки случай, ще трябва да започна отначало.

— Смятам, че си луд да му се доверяваш — рече жената. — Ти всъщност не знаеш кой е той.

Говореха тихо, а ръководителят на кувейтската съпротива оглеждаше улицата за иракски войници.

— Той знае какво върши и е много хитър, работи като професионалист. Повече от това не ми трябва. Бих искал да си сътруднича с него, ако е съгласен.

— Тогава и аз нямам нищо против.

Жената изпищя. Абу Фуад подскочи на мястото си.

— Не се обръщайте! Нека просто поговорим — обади се гласът от задната седалка. В огледалото за обратно виждане кувейтецът видя бедуинска куфия и долови миризмата на човек, който живее при полеви условия. Въздъхна с облекчение.

— Безшумно се придвижваш, бедуине.

— Не обичам да вдигам шум, Абу Фуад. Той привлича иракчаните.

Зъбите на Абу Фуад проблеснаха под черните мустаци.

— Много добре, сега вече се намерихме. Да поприказваме. Между другото, защо се скри в колата?

— Ако срещата беше клопка за мен, първите ти думи, когато влезе в колата, щяха да бъдат различни.

— Сам щях да се изоблича…

— Разбира се.

— И тогава…?

— Щеше да си мъртъв.

— Разбирам.

— Коя е спътничката ти? Не съм казвал нищо за придружители.

— Ти определи срещата, аз бях този, който трябваше да рискува. Тя е доверен колега, Асрар Кабанди.

— Много добре. Моите поздравления, госпожице Кабанди. За какво искате да говорим?

— За оръжие, бедуине. Автомати Калашников, съвременни ръчни гранати, Семтекс-Х. Ако разполагат с такива неща, моите хора могат да сторят много повече.

— Твоите хора ги залавят много лесно, Абу Фуад. Десет заобиколени в една къща от цяла рота иракска пехота под ръководството на АМАМ. Всички разстреляни. Всичките младежи.

Абу Фуад не каза нищо. Това беше голям провал.

— Девет — рече най-сетне той. — Десетият се направил на мъртъв и се измъкна по-късно. Ранен е и се грижим за него. Той ни каза.

— Какво?

— Че са били предадени. Ако беше умрял, нямаше да знаем.

— Аха, предателство. Винаги съществува опасност от такова нещо в едно съпротивително движение. А предателят?

— Знаем го, разбира се. Смятахме, че може да му се доверим.

— Но той е виновен, така ли?

— Така изглежда.

— Само изглежда ли?

Абу Фуад въздъхна.

— Оцелелият се кълне, че само единайсетият мъж е знаел за срещата и адреса. Но нищо чудно да е имало изтичане на информация и от друго място; или пък някой от тях да е бил проследен…

— Тогава заподозреният трябва да бъде подложен на изпитание. И ако е виновен, да бъде наказан. Госпожице Кабанди, бихте ли ни оставили за малко насаме?

Младата жена погледна Абу Фуад и той й кимна. Тя излезе от колата и се отдалечи. Бедуинът обясни внимателно и подробно на Абу Фуад какво иска от него.

— Няма да изляза от къщата преди седем — завърши той, така че при никакви обстоятелства не трябва да се обаждаш преди седем и половина. Разбра ли?

Бедуинът се измъкна от колата и потъна в мрака. Абу Фуад потегли сам, после взе госпожица Кабанди и двамата се прибраха заедно.

Бедуинът не видя повече жената. Асрар Кабанди бе заловена от АМАМ, дълго изтезавана, подложена на масово изнасилване, застреляна и обезглавена. Но никого не бе издала.

Тери Мартин се обади по телефона на Саймън Паксман, който продължаваше да е затрупан с работа и би се радвал, ако не го прекъсваха. Прие разговора само защото беше започнал да харесва придирчивия професор по арабистика.

— Зная, че ставам досаден, но имаш ли някакви връзки в Правителствения щаб на съобщенията?

— Да, разбира се — рече Паксман. — Предимно в арабския сектор. Познавам директора му.

— Можеш ли да ми уредиш среща с него?

— Предполагам, че да. Какво имаш предвид?

— Става дума за онова, което постъпва тези дни от Ирак. Разбира се, разучих всички речи на Саддам, изгледах репортажите за заложниците, човешките щитове и нескопосаната им пропаганда по телевизията. Но бих искал да видя дали няма нещо друго, пропуснато от тяхното министерство на пропагандата.

— Нали точно това прави Правителственият щаб на съобщенията — призна Паксман. — Не виждам защо да не стане. След като заседаваш в комитета „Медуза“, значи си проверен и одобрен. Ще му се обадя.

Същия следобед Тери Мартин замина с кола до Глостършър. Яви се за определената си среща на добре охраняван портал, откъдето се отиваше към няколко претрупани с антени сгради, които наред с МИ-6 и МИ-5 представляват третата основна част от британското разузнаване — Правителствения щаб на съобщенията.

Директор на арабския отдел беше Шон Плъмър, под чието ръководство работеше същия господин Ал-Хури, който бе проверил арабския на Майк Мартин в ресторанта в Челси единайсет седмици преди това.

Директорът се бе съгласил да се срещне с Мартин, въпреки че бе затънал до гуша в работа, само защото бе чувал за младия учен и се възхищаваше от оригиналното му изследване върху Халифата на Абасидите.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита той, след като двамата се бяха настанили пред чаша ментов чай. Мартин обясни, че е изненадан от бедния материал, прихванат от Ирак, който му е бил предоставен. Очите на Плъмър светнаха.

— Прав сте, разбира се. Както знаете, нашите арабски приятели обичат да плямпат по отворени линии. През последните няколко години трафикът рязко спадна. Или националният им характер се е променил, или…

— Подземни кабели — рече Мартин.

— Именно. Сигурно Саддам и момчетата му са заровили около 72 000 километра оптични комуникационни кабели. По тях говорят. Аз се чувствам отвратително. Докога да продължавам да подавам на шпионите в Лондон все същите прогнози за времето и скапаните списъци с прането на мама Хюсейн?

Това беше неговият начин на изразяване. Всъщност службата на Плъмър подаваше много повече от това.

— Все още ги използват, разбира се — министри, държавни чиновници, генерали, та чак и танкови командири по границата със Саудитска Арабия. Но сериозните, свръхсекретни телефонни разговори ги няма. Просто са изчезнали.