Ограбването беше лесно и доходно, опустошаването — забавно, а използването на жените доставяше удоволствие. Така е било с всички завоеватели още от времето на Вавилон.

Кувейт се оказа тлъста плячка, готова да бъде разграбена. Но за шест седмици плячката се окопити и започна да отвръща на удара. Повече от сто войници и осем офицери бяха изчезнали или намерени убити. Изчезванията не можеха да се обяснят с дезертиране. За пръв път окупационните сили изпитваха страх.

Офицерите вече не смееха да пътуват сами, а настояваха за пълен камион с охрана. Сградите на щабовете трябваше да се охраняват денонощно и се стигна дотам, че иракските офицери започнаха да гърмят над спящите часови, за да ги държат будни.

Нощем никой не си подаваше носа навън. Излизаха само значителни войскови подразделения. Щом паднеше мрак, войниците, охраняващи бариерите, се скриваха в укрепленията си. Въпреки това избухваха мини, камиони хвръкваха във въздуха или закъсваха по пътя, летяха гранати, войници изчезваха, а после ги намираха в канализацията или по сметищата с прерязани гърла.

Нарастващата съпротива принуди Върховното командване да замени Народната армия със Специалните сили — добре подготвени бойни части, които би трябвало да са на фронтовата линия, в случай че американците дойдат. За Кувейт първите дни на октомври бяха, ако си послужим с думите на Чърчил, не началото на края, а краят на началото.

Когато прочете съобщението на Ал-Халифа, Мартин нямаше как да му отговори, затова остави там своето едва на следващия ден.

Бе съгласен да се срещнат, казваше той, но при неговите условия. За да могат хем да използват преимуществото на мрака, хем да избегнат полицейския час в десет вечерта, той предлагаше среща в седем и половина. Даваше точни указания на Абу Фуад къде да паркира колата си в малката градинка, в която ще се срещнат. Посоченото място беше в квартала Абрак Хейтан, близо до главния път от града към вече разрушената аерогара.

Мартин знаеше, че районът е застроен с традиционните каменни къщи с плоски покриви. Той щеше да е на един от тези покриви два часа преди срещата, за да види дали някой не следи кувейтския офицер; дали след него вървят собствените му телохранители или иракчани. Офицерът от САС продължаваше да е на свобода и да воюва във враждебно обкръжение, защото не поемаше рискове, никакви рискове.

Не знаеше как Абу Фуад гледа на сигурността и не смяташе, че представите му са блестящи. Определи срещата за вечерта на седми и остави отговора си под мраморната плоча. Ахмед Ал-Халифа го взе оттам на четвърти.

На външен вид д-р Джон Хипуел не приличаше на ядрен физик, още по-малко на един от онези учени, които прекарват работното си време зад плътната охрана на Управлението за атомни оръжия в Олдърмастън, разработвайки плутониеви бойни глави за ракетите Трайдънт, които предстояха да бъдат монтирани. Но именно в качеството си на такъв се яви на следващото заседание на комитета „Медуза“.

Страничен наблюдател би го взел за фермер от графствата край Лондон, който би бил по на мястото си сред кошара с тлъсти агнета, отколкото сред смъртоносните дискове от плутоний.

Макар времето да бе все още меко, той носеше, както и през август, карирана риза, вълнена връзка и сако от туид. Преди да започне да докладва, той напълни лулата си със ситно нарязан тютюн. Носът на сър Пол Спрус потрепери от отвращение и той даде знак да засилят климатичната инсталация.

— Е, господа, добрата новина е, че нашият приятел господин Саддам Хюсейн не разполага с атомна бомба. И няма да разполага още дълго време — рече Хипуел и потъна в облак бледосин дим.

Настъпи пауза, през която ученият се занима с огънчето си. Може би, помисли си Тери Мартин, ако рискуваш всеки ден да получиш смъртоносна доза плутониеви лъчи, изпушването на една лула от време на време не е от значение. Д-р Хипуел надникна в бележките си.

— Ирак преследва целта, наречена собствена ядрена бомба, от средата на седемдесетте години, когато Саддам Хюсейн наистина завзе властта. Това, изглежда, е неговата фикс идея.

По онова време Ирак закупи пълна система ядрен реактор от Франция, която точно затова не бе обвързана с Договора за неразпространение на ядрени оръжия.

Смукна със задоволство и раздуха огънчето. Излетялата пепел посипа бележките му.

— Извинете — попита сър Пол, — този реактор за производство на електроенергия ли е бил предназначен?

— Така се е смятало — рече Хипуел. — Пълни глупости, разбира се, и французите са го знаели. Ирак е на трето място в света по своите запаси от петрол. Те биха могли да имат централа на течно гориво за една малка част от тази цена. Не. Въпросът е бил да се захранва реакторът с уран ниска проба, наречен жълта пита или карамел, какъвто по-лесно се намира. След като мине през реактора, остатъчният продукт е плутоний.

Около масата закимаха. Всички знаеха, че британският реактор в Селафийлд произвежда електричество за енергийната система и бълва плутоний, който отива при д-р Хипуел за неговите бойни глави.

— Затова израелците се хванаха на работа — рече Хипуел. — Първо един от техните екипи от командоси взриви огромната турбина в Тулон, още преди да бъде изпратена, връщайки проекта с две години назад. Сетне, през 1981-ва, когато инсталациите Озирак Едно и Две трябвало да влязат в действие, долетели израелски изтребители и изравнили всичко със земята. Оттогава Саддам Хюсейн не разполага с реактор. Известно време се е опитвал да купи друг, но после се отказал.

— Защо ли? — попита Хари Синклер.

— Защото е сменил посоката — рече Хипуел широко усмихнат. — Дотогава се е опитвал да стигне до атомната бомба по пътя на плутония. Оттогава обаче следва пътя на урана. Не без успех, между другото. Но още е далеч от крайната цел. Въпреки това…

— Не разбирам — прекъсна го сър Пол Спрус. — Каква е разликата между атомна бомба на основата на плутоний и атомна бомба на основата на уран?

— Уранът е по-прост — рече физикът. — Вижте… има различни радиоактивни вещества, които могат да се използват за верижна реакция, но за една проста, елементарна, ефективна атомна бомба отговорът е уран. Все още не е стигнал целта, но опитите продължават и един ден ще я постигне.

Д-р Хипуел се облегна назад, доволно усмихнат като човек, който е открил тайната на сътворението. Като повечето от останалите, и сър Пол Спрус не беше съвсем наясно и попита:

— Ако може да купи този уран за разрушения си реактор, защо не може да направи бомба от него?

Д-р Хипуел се хвана за въпроса.

— Различен вид уран, мили мой. Той, уранът, е странно вещество. Много рядко. От 1000 тона ураниева руда получаваш всичко на всички блокче с размера на кутия от пури. Жълта пита. Нарича се естествен уран, с изотопен номер 238. С него можеш да захраниш ядрен реактор, но не и да направиш бомба. Не е достатъчно пречистен. За бомба ти трябва по-лекия изотоп уран 235.

— А как се получава той? — попита Паксман.

— Той е във вътрешността на жълтата пита. В това блокче с големината на кутия за пури има толкова уран 235, колкото да влезе под нокътя на пръста, без да ти създава неприятно усещане. Трудното е да ги разделиш. Нарича се изотопна сепарация. Много трудно, много високотехнологично, много скъпо и много бавно.

— Но вие казахте, че Ирак се доближава до целта — обади се Синклер от края на масата.

— Да, но все още е далеч — отговори Хипуел. — Има само един начин да се пречисти и рафинира жълтата пита до чистота 93 процента.

Преди години, по време на проекта „Манхатън“, вашите хора опитали няколко метода. Експериментирали, нали разбирате? Ърнест Лорънс опитал по един начин, Робърт Опенхаймер — по друг. В онези дни използвали и двата метода като взаимнодопълващи се и създали достатъчно уран 235, за да направят Литъл Бой.

След войната открили и постепенно усъвършенствали центрофужния метод. Сега вече се използва само той. По принцип изходният материал се подава в нещо като центрофуга, което се върти толкова бързо, че целият процес трябва да се извършва във вакуум, защото в противен случай лагерите се стопяват.