Адвокатът посочи мъжката тоалетна на своя колега и счетоводителят влезе в нея. Адвокатът и портиерът останаха на площадката отвън.
В този момент до ушите им достигна шум от неразбория във фоайето. Чу се добре, защото то се намираше на шест метра по-нататък по коридора и на петнайсет мраморни стъпала надолу.
Портиерът промърмори някакво извинение и закрачи по коридора, докато стигна до стълбището, откъдето можа да види какво става долу. Гледката го накара да се втурне по мраморните стъпала, за да оправи положението.
Сцената беше непристойна. По някакъв начин трима хулигани, очевидно пияни, бяха влезли във фоайето и тормозеха администраторката, като искаха от нея още пари за пиене. По-късно тя щеше да признае, че са я подмамили да отвори вратата, като се престорили на пощальони.
Изпълнен с възмущение, портиерът се опита да изблъска хулиганите навън. Никой не забеляза, че при влизането си единият от тримата пусна пакет цигари до автоматично затварящата се врата и сега тя стоеше незаключена. Нито пък някой забеляза в блъсканицата, че във фоайето е влязъл на четири крака четвърти човек. Когато се изправи, към него веднага се присъедини нюйоркският адвокат, който беше последвал портиера по стълбите до фоайето.
Те стояха настрана, докато портиерът изблъска тримата хулигани на улицата. Когато се обърна, банковият служител видя, че адвокатът и счетоводителят са слезли от мецанина сами. С многословни извинения за случилото се той ги изпрати до вратата.
Щом стъпи на тротоара, счетоводителят изпусна продължителна въздишка на облекчение.
— Надявам се никога повече да не ми се налага да го правя — рече той.
— Не се безпокой — отговори адвокатът, — чудесно се справи.
Говореха на иврит, защото „счетоводителят“ не знаеше друг език. Всъщност беше банков касиер от Беиршива и се намираше във Виена за своята първа и последна нелегална мисия единствено защото беше еднояйчен близнак на Касоразбивача, който по това време седеше неподвижен в тъмното, в шкафа на тоалетната на мецанина. Там той щеше да остане все така неподвижен дванайсет часа.
Майк Мартин пристигна в Ар Рутба по средата на следобеда. Трябваха му двайсет часа да измине разстояние, което нормално се изминава за шест часа с кола.
В покрайнините на града попадна на един козар със стадото му и го остави доста озадачен, но съвсем щастлив, купувайки четири от козите за останалата шепа динари, на цена, която беше почти два пъти по-висока от пазарната.
Козите също бяха доволни, че се връщат в пустинята, макар и сега да ги държаха за поводи. Трудно можеше да се очаква от тях да знаят, че са там, за да осигурят правдоподобно обяснение на това, защо Мартин броди из пустинята южно от шосето през следобедната жега.
Проблемът му беше, че не разполагаше с компас; уредът, заедно с останалите му принадлежности, остана под плочките на бараката в Мансур. Използва слънцето и евтиния си часовник, за да определи колкото е възможно по-точно посоката от радиомачтата в града до пресъхналото корито на реката, където беше заровен моторът му.
Вървя осем километра пеш, козите го бавеха, но компанията им си струваше, защото на два пъти забеляза войници, които го проследиха откъм пътя, докато се скри от погледа им, но нищо не предприеха.
Малко преди залез намери пресъхналото корито, което му трябваше, разпознавайки близките скали, и се отпусна да си почине, докато бе все още светло. Едва след като се стъмни, започна да копае. Доволните кози се отдалечиха.
Намери го на същото място, завит в полиетиленовия си чувал — здрав кросов мотор Ямаха 125 кубика, целия черен, с допълнителни резервоари за гориво. Заровеният компас също беше на мястото си, заедно с оръжието и боеприпасите.
В продължение на много години САС предпочитаха пистолети Браунинг с 13 патрона, но горе-долу по това време бяха преминали на швейцарските деветмилиметрови Зиг Зауер. Той препаса по-тежкия швейцарски автоматичен пистолет в кобура на дясното бедро. От този момент нататък вече не можеше и дума да става да се прави на Махмуд Ал-Хури — един прост иракски селянин няма да препуска на подобна машина по тези места. Ако го пресрещнеха, щеше да стреля и да бяга.
Понесе се в нощта, придвижвайки се далеч по-бързо от ландроувърите. С кросовия мотор можеше да кара бързо по равните места и да води машината по скалистите склонове и пресъхналите речни корита.
В полунощ зареди отново, пи вода и хапна от дажбите, оставени в скривалището. Сетне потегли право на юг към саудитската граница.
Така и не разбра кога пресече границата. Местността си беше все същата пустош — скали и пясък, чакъл и сипеи, а като се има предвид зигзагобразното му движение, нямаше начин да знае колко километра е изминал.
Разбра, че е в Саудитска Арабия, чак когато излезе на Таплинския път — единственото шосе по тези места. Теренът стана по-равен и той се движеше с трийсет и повече километра в час, когато насреща му изникна кола. Ако не беше така уморен, би реагирал по-бързо; но умората го бе замаяла и забавила реакциите му.
Предното колело на мотора удари опънатата тел и той изхвърча, премятайки се през глава няколко пъти, преди да се просне по гръб. Когато отвори очи, над се беше надвесила една фигура, а светлината на звездите се отразяваше от нещо метално.
— Bouge pas, mec.*
[* Не мърдай (фр.). — Б.пр.]
Не беше арабски. Напрегна умореното си съзнание. Нещо от много отдавна. Да, Хейлибъри, където някакъв злощастен учител се опитваше да го посвети в сложностите на езика на Корней, Расин и Молиер.
— Ne tirez pas — рече бавно той. — Je suis Anglais.*
[* Не стреляйте. Англичанин съм (фр.). — Б.пр.]
Във френския Чуждестранен легион има само трима британски сержанти и един от тях се казва Маккълин.
— Така ли? — рече на английски той. — Тогава вземи да си размърдаш задника и да отидем до бронираната кола. И ако нямаш нищо против, дай ми пистолета си.
Патрулът на легионерите се намираше много по на запад от определеното му място в съюзническите линии и проверяваше Таплинския път за иракски дезертьори. С помощта на сержант Маккълин, който превеждаше, Мартин обясни на френския лейтенант, че е бил със задача в Ирак.
Това звучеше съвсем приемливо за легионерите; те действаха зад линията на фронта — това беше тяхна специалност. Добрата вест беше, че разполагат с радиостанция.
Касоразбивача престоя в шкафа за метли целия вторник до късно вечерта. Чуваше как различни мъже от персонала влизат в помещението, вършат онова, за което са дошли, и излизат. През стената се долавяше и шумът от движението на асансьора. Седеше върху куфарчето си, облегнат на стената, и от време на време хвърляше поглед към светещия циферблат на часовника си. Между пет и половина и шест чу как персоналът се разотива. Знаеше, че в шест ще дойде нощният пазач, ще го пусне портиерът, който дотогава ще е проверил дали всички са излезли по списъка за деня пред себе си.
След като портиерът си тръгнеше малко след шест, нощният пазач щеше да заключи предната врата и да включи алармите. Сетне щеше да се настани пред портативния си телевизор, който си носеше всяка вечер, за да гледа спортните предавания. И така, докато дойдеше време за първата му обиколка.
Според хората от Ярид, дори и чистачите бяха под надзор. Те почистваха общите части — преддверията и стълбите, клозетите в понеделник, сряда и петък вечер, но във вторник вечер Касоразбивача щеше да остане необезпокояван. В събота идваха да почистят кабинетите под надзора на портиера, който оставаше с тях през цялото време.
Очевидно нощният пазач спазваше неизменно една и съща схема: правеше три обиколки на сградата, като проверяваше всички врати в десет вечерта, два през нощта и в пет сутринта.
Във времето преди първата си обиколка гледаше телевизия и вечеряше. През най-дългия промеждутък — между десет и два — дремеше, като си навиваше малък будилник да го събуди за втората обиколка. Касоразбивача имаше намерение да направи своя взлом именно тогава.
