Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Не си на себе си — казах му, — някой ти говори лъжи. Ти си никой. Ти си накълцал Джими, ти си убил Мики Уолас отзад в кухнята, но това не те прави специален. Не си човек, което не означава, че си ангел.

— Мисли каквото си искаш, няма значение.

Обаче думите му прозвучаха кухо. Бях избрал да се срещна с преследвачите си на това място и мислено го бях направил каквото беше преди, но нещо в Гари Мейсър явно го усещаше и откликваше. За миг зърнах онова, което е видял и баща ми, преди да дръпне спусъка в Пърл Ривър. Видях какво се крие в Мейсър и го разяжда отвътре, докато накрая от него не остава нищо, само празна черупка. Лицето му се превърна в маска, прозрачна и преходна, а зад маската се движеше тъмна маса, древна, повяхнала и кипяща от гняв. Край нея се виеха сенки като черен дим, замърсяваха стаята, помътняваха лунната светлина и аз усетих със сърцето си, че на риск е изложен не само собственият ми живот. На каквито и мъчения да ме подложеше Мейсър в тази къща, щяха да са нищо в сравнение с онова, което предстои, когато сложи край на живота ми.

Приближи се с още една крачка. Дори на лунната светлина виждах, че очите му са по-черни, отколкото ги помня, зениците и ирисите сякаш се сливаха в обща тъмна маса.

— Защо аз? — попитах. — Какво съм направил?

— Не е важно какво си направил, а какво би могъл да направиш.

— И какво е то? Откъде знаеш какво ще последва?

— Усетихме го. _Той_ го усети.

— Кой? Кой те изпраща?

Мейсър поклати глава.

— Край вече — каза той и после добави едва ли не нежно: Време е да спреш да бягаш. Затвори очи и аз ще сложа край на мъката ти.

Помъчих се да се изсмея.

— Трогнат съм от загрижеността ти. — Трябваше да спечеля време. Всички се нуждаехме от време. — Проявил си голямо търпение. От колко време работиш с мен? От пет месеца?

— Чаках — отговори.

— Какво?

Той се усмихна и лицето му се промени. Доби някакво сияние, което отсъстваше до този момент.

— Нея — отговори.

Бавно се завъртях, усетих течение зад гърба си. В рамката на широко отворената врата стоеше тъмнокосата жена от бара. И нейните очи като тези на Гари изглеждаха съвсем черни. И тя държеше в ръка пистолет, двайсет и втори калибър. Сенките край нея приличаха на тъмни криле в нощта.

— Толкова дълго… — прошепна тя, но очите й бяха приковани върху мъжа отсреща, не върху мен. — Толкова дълго…

Разбрах, че двамата са дошли на това място поотделно, привлечени от мен и от обещанието отново да се срещнат, но сега се виждаха за пръв път, ако можех да имам вяра на Ъпстийн, след като баща ми ги беше застрелял в онази пустош в Пърл Ривър.

Изведнъж жената излезе от унеса си и рязко се завъртя. Пистолетът тихо излая два пъти в мрака, когато тя стреля. Мейсър се сепна и като че ли не знаеше какво да прави. Знаех, че иска да умра бавно. Искаше да използва ножа си върху мен. Но щом помръднах, той стреля и аз усетих мощния сблъсък на куршума с гърдите ми. Политнах назад, ударих се във вратата и тя се блъсна в гърба на жената, но не се затвори. Улучи ме втори куршум и този път усетих пронизваща болка във врата си. Вдигнах лявата си ръка към раната и между пръстите ми бликна кръв.

Заклатушках се към стълбите, но вниманието на Мейсър вече не беше насочено към мен. Откъм задната част на къщата се разнесоха гласове и той завъртя лице към заплахата. Чух предната врата да се затръшва, жената изкрещя нещо, когато стигнах горната площадка, и се разнесоха още изстрели, които прорязаха следа в прашния въздух над главата ми. Погледът ми се замъгли и както лежах на пода, установих, че не мога да се изправя. Запълзях, дращейки с дясната си ръка, опитах да се изправя на крака, все още притискайки шията си с лявата си ръка, за да спирам кръвта. Блуждаех от миналото към настоящето и ту стъпвах по килима в коридора и минавах през чисти и ярко осветени стаи, ту ходех по голи дъски сред прахоляк и разруха.

По стълбите нагоре се разнесоха стъпки. Чух изстрели от кухнята долу, но в отговор не последва стрелба. Сякаш Мейсър стреляше по призраци.

Шмугнах се в някогашната ни спалня и успях да се изправя, подпирайки се на стената, после се катурнах през призрачното легло и се строполих в ъгъла.

_Легло. Няма легло._

_Вода капе от някакво кранче. Спира._

Стъпки по стълбите. На вратата се появи жената. Ясно виждах лицето й на светлината от прозореца зад мен. Изглеждаше разтревожена.

— Какво правиш? — попита.

Понечих да отговоря, но не можех.

_Легло. Няма легло. Вода. Стъпки, но жената не е помръднала._

Тя се огледа и аз знаех какво вижда — множество светове един връз друг.

— Това няма да те спаси — каза тя. — Нищо не може да те спаси.

Започна да се приближава. Извади празния пълнител, пъхна друг и после спря. Погледна надолу вляво.

_Легло. Няма легло. Вода._

До нея имаше малко момиченце, а после от тъмните сенки отзад се появи още една фигура — жена с руса коса, чието лице виждах за пръв път, откакто я бях сварил в кухнята. Там, където преди имаше само кръв и кости, сега бе лицето на любимата ми съпруга, каквото бе преди зловещото деяние на острието.

_Светлина. Няма светлина._

_Празен коридор. Коридор, който вече не е празен._

— Не — прошепна тъмнокосата жена. Пъхна пълния пълнител и се прицели в мен, но явно трудно успяваше да ме държи на мушка, все едно й пречеха фигури, които виждах само наполовина. Куршум се заби в стената на половин метър от мен вляво. Едва успявах да държа очите си отворени, докато бърках в джоба си и докоснах компактното устройство. Извадих го и го насочих към жената, докато тя най-сетне се отказа от оръжието и замахна с лявата си ръка, за да прогони онова, което бе зад нея.

_Легло. Няма легло. Жена пада. Сюзън. Малко момиченце до Семиаза, дърпа крачола на панталона й, забива нокти в корема й._

И самата Семиаза, каквато беше наистина — нещо прегърбено и тъмно, с розов череп и с криле, грозота със страховит остатък от красота.

Вдигнах оръжието си. На нея й заприлича на фенерче.

— Не можеш да ме убиеш с това — каза.

Усмихна се и вдигна пистолета.

— Аз и не искам — отговорих, докато стрелях.

Малкият „Тейсър С2“ не би могъл да не улучи от такова разстояние. Извитите електроди я улучиха в гърдите, тя политна рязко и се строполи долу, когато през тялото и преминаха пет хиляди волта. Изпусна пистолета и конвулсивно се затърчи на пода.

_Легло. Няма легло._

_Жена._

_Съпруга._

_Дъщеря._

Мрак.

Трийсет и пета глава

Помня гласовете. Не мога да си спомня кога са свалили бронежилетката ми, но някой притиска марля към раната на шията ми. Видях как Семиаза се съпротивлява на хората, които са я заловили, и ми се стори, че разпознавам един от двамата млади мъже, охранявали Ъпстийн по време на срещата ни по-рано през седмицата. Някой ме пита дали съм добре. Показах им кръвта по ръцете си, но не продумах.

— Не са улучени артерии, иначе вече щеше да си мъртъв каза същият гласа. — Доста те е разкъсал, но си жив.

Предложиха ми носилка, но отказах. Исках да се изправя на крака. Ако останех легнал, не бях сигурен дали няма отново да изпадна в несвяст. Докато ми помагаха да сляза долу, видях Ъпстийн, коленичил до проснатото тяло на Хансън, докато двама парамедици се занимаваха с него.

Видях и Мейсър с извити зад гърба ръце и с провиснали от тялото му четири електрода. Ейнджъл се извисяваше над него, а Луис стоеше до него. Ъпстийн се изправи, когато ме доведоха долу, и се приближи. Докосна лицето ми с ръка, но не каза нищо.

— Трябва да го откараме в болница — каза един от мъжете, които ме поддържаха. В далечината се чуваха сирени.

Ъпстийн кимна, погледна покрай мен към върха на стълбите и каза:

— Само един момент, сигурно ще иска да види това.

Други двама мъже доведоха долу жената. Ръцете й бяха вързани зад гърба с пластмасови белезници, краката й също бяха вързани в глезените. Беше толкова лека, че я бяха вдигнали от пода, макар тя да продължаваше да се съпротивлява. Устните й се движеха и ту нашепваше нещо като заклинание. Чух го ясно, когато се приближи.

69
{"b":"216732","o":1}