Четиринайсетгодишен, Франки Мъроу бе изпратен в поправително училище за палеж. Беше опожарил собствения си дом, докато баща му бил на работа. Така прецизно подбрал момента, че господин Мъроу тъкмо завивал по улицата към дома си, когато пожарните се появили зад него. Франки седял на зида на отсрещната къща, наблюдавал как се извиват огнените езици и едновременно се смеел и плачел.

Баща ми не пиеше много. Не се нуждаеше от алкохол, за да се отпусне. Беше най-спокойният човек, когото познавам, поради което взаимоотношенията му с неговия партньор и най-близък приятел Джими Галахър бяха трудноразбираеми за едно момче. Джими, който винаги вървеше в челото на шествието по случай деня на свети Патрик, който беше ирландец и ченге до мозъка на костите си, непрекъснато се усмихваше и раздаваше шеговити удари с юмруци. Той беше по-висок от баща ми с десетина сантиметра, а също и по-плещест от него. Застанеха ли един до друг, когато Джими ни идваше на гости, баща ми изглеждаше неловко, сякаш се чувстваше непълноценен в сравнение с приятеля си. Джими прегръщаше и целуваше майка ми още с пристигането си и бе единственият мъж, освен съпруга й, на когото бе позволена подобна интимност. Сетне се залавяше с мен.

— Ето го и него — възкликваше, — ето го мъжа.

Джими не беше женен. Твърдеше, че така и не срещнал подходящата жена, но пък се радваше на познанството си с множество неподходящи. Беше стара шега, която той често повтаряше, но родителите ми винаги се смееха, макар да знаеха, че е лъжа. Джими Галахър не се интересуваше от жени, макар че щях да го проумея години по-късно. Често се питах колко ли му е било трудно на Джими да поддържа една привидност години наред и да флиртува с жени, за да се впише в средата. Джими Галахър умееше да прави най-невероятните пици с каквото има подръка и бе способен да приготви кралско угощение (или поне така чух веднъж баща ми да казва на мама), но когато организираше игри на покер в дома си или канеше приятели да гледат мач, поднасяше само начос и бира, чипс и полуфабрикати, или пък, ако времето беше хубаво, печеше пържоли и бургери на барбекюто. Още тогава усетих обаче, че макар баща ми да обсъждаше с мама тайните кулинарни умения на Джими, не правеше такива небрежни забележки пред другите полицаи.

Джими хващаше ръката ми и я стискаше малко по-силно от нужното, изпитвайки силата ми. Бях се научил да не се мръщя, понеже в такъв случаи Джими поклащаше глава уж разочарован и заключаваше: „А, има още какво да се желае“. Обаче ако лицето ми останеше спокойно, Джими се усмихваше, пъхваше ми един долар и ме предупреждаваше: „И не харчи всичко за пиячка.“

Не харчех всичко за пиячка. Всъщност, преди да стана на петнайсет, не похарчих нито цент за пиячка. Купувах си бонбони и книжки с комикси или пък си спестявах за летните ни почивки в Мейн, когато отсядахме при дядо в Скарбъро, а аз ходех на Олд Орчард Бийч и ми позволяваха да се возя шеметно на въртележките. Само че когато поотраснах, пиячката стана по-примамлива възможност. Братът на Кари Готлиб, Фил, който работеше в железниците и за когото се смяташе, че притежава малко по-нисък от нормалния интелект, охотно купуваше бира за малолетни, стига да получава по една на всеки шест бутилки. Една вечер с двама приятели събрахме пари за дузина бири, които Фил ни купи, а ние изпихме повечето в гората през нощта. Вкусът ми допадна по-малко от приятния гъдел, задето съм нарушил и закона, и семейните правила, тъй като татко ясно ми беше дал да разбера, че не може да пия, докато той не ми позволи. И аз като младежите навсякъде по света реших, че правилото касае само неща, за които татко знае, в противен случай те просто не са от значение за него.

За жалост бях донесъл една от бутилките вкъщи и я бях скрил зад дрешника за после, обаче точно там я намери мама. Заради постъпката ми ме пернаха по главата и ме наказаха да не излизам от къщи, а освен това волю-неволю се обрекох на бедност най-малкото за един месец. Този следобед, беше неделя, Джими Галахър се бе отбил у дома. Беше рожденият му ден и двамата с баща ми щяха да излизат в града, както правеха винаги, когато някой от тях отбелязваше изминаването на още година, през която не са го застреляли, намушкали, строшили от бой или прегазили. Усмихна ми се присмехулно, стиснал един долар между показалеца и средния пръст на дясната си ръка.

— През всичките тези години така и не ме послуша — укори ме той.

— Слушах — отвърнах нацупено. — Не похарчих за пиячка _всичко._

Дори баща ми не издържа и се засмя.

Джими обаче въпреки това не ми даде долара и повече нито веднъж не ми бутна пари. Нямаше такава възможност. Шест месеца по-късно баща ми беше мъртъв, а Джими Галахър престана да се отбива у дома с банкнота в ръка.

След убийството бяха разпитвали баща ми, защото той още начаса бе признал, че е замесен. Бяха се отнесли с разбиране и се бяха постарали да разберат какво се е случило, за да се опитат да сведат щетите до минимум. Бяха го затворили в полицейското управление на Оринджтаун, тъй като местните ченгета бяха настръхнали. Включен бе Вътрешният отдел, както и следовател от прокуратурата на окръг Рокланд — пенсиониран нюйоркски полицай, който разбираше от тези работи и щеше да съумее да заглади перата на местните момчета, преди да поеме разследването.

Баща ми се обадил на мама малко след като бяха дошли да го приберат, и й разказал какво е извършил. По-късно двама местни полицаи ни посетиха у дома. Единият беше племенник на Джими Галахър, който работеше извън територията на Оринджтаун. По-рано същата вечер, преди да застъпи на дежурство, той дойде у дома цивилен и поседя в кухнята ни. На колана му висеше пистолет. Двамата с майка ми се преструваха, че това е съвсем обикновено посещение, само че той стоя прекалено дълго, а аз усетих напрежението по лицето на мама, докато му поднасяше кафе и торта, които гостът почти не докосна. Сега, когато той отново бе у дома, но този път с униформа, си дадох сметка, че предишното му посещение е свързано с престрелката, обаче още не разбирах как.

Племенникът на Джими осведоми мама какво се е случило или какво изглежда се е случило на запустялото място недалеч от къщата ни, без изобщо да спомене, че това е второто му посещение тази вечер. Мама поиска да отиде при съпруга си, да го подкрепи, но полицаят я убеди, че няма смисъл да го прави. Известно време щели да го разпитват, а после най-вероятно щели временно да го отстранят от работа, без да спират заплатата му. Уверяваше я, че татко скоро ще си дойде. Да стискала зъби и да наглеждала момчето. Да не му казвала нищо засега. Е, решението си зависело от нея, но все пак би било по-добре да изчака, докато се поизяснят нещата…

Чух я да плаче след обаждането на татко. Застанах пред нея по пижама и попитах:

— Какво има? Мамо, какво се е случило?

Тя ме погледна и за миг бях напълно сигурен, че не ме е познала. Беше разстроена, беше в шок. Стореното от баща ми бе парализирало реакциите й и аз й се струвах непознат. Само това би могло да обясни студенината в погледа й, разстоянието, което този поглед постави помежду ни, сякаш въздухът бе станал гъст и плътен и ни беше откъснал един от друг. И преди бях виждал лицето й така безизразно, но само в най-лошите моменти, когато бях извършил нещо толкова ужасно, че тя просто не бе намерила какво да каже — когато откраднах пари от домакинския й фонд или когато счупих наследена от баба й чиния, която безуспешно се бях мъчил да превърна в шейна за своя малък войник.

Стори ми се, че в погледа й се чете обвинение.

— Мамо? — попитах отново, вече несигурен и изплашен. — Нещо с татко ли? Той добре ли е?

Тя намери сили да кимне, горните й зъби захапаха силно долната устна — толкова силно, че когато продума, забелязах кръв по бялото.

— Добре е. Имало е стрелба…

— Ранен ли е?

— Не, но има… има убити. Разпитват баща ти за случилото се.

— Татко ли ги е застрелял?