— Добре ли сте? — попита Сантос, когато застанахме на портата.

— Не — отговорих. Видях телевизионните камери, светкавиците избухнаха в очите ми и оставиха след себе си светли точици. Видях патрулни коли и униформени мъже. И отново се върнах в онези времена, бях с разранени колене и разкъсани панталони, стисках главата си с ръце, а гледката на мъртвите тела се бе отпечатала върху ретината ми.

— Нуждаете ли се от малко време?

Още светкавици, този път по-близо. Чух да викат името ми, но не реагирах.

— Не — казах отново и последвах Сантос към къщата.

Беше заради кръвта. Кръвта на пода в кухнята и по стените. Не можех да вляза в кухнята. Само гледах отвън, а коремът ми се разбунтува и по лицето ми изби пот. Облегнах се на хладното дърво на къщата и затворих очи, докато гаденето ми премине.

— Видяхте ли го? — попита Сантос.

— Да.

Знакът беше изрисуван с кръвта на Уолас. Вече бяха махнали тялото му, но положението, в което го бяха намерили, беше очертано. Беше изрисуван точно над мястото, където е била главата на Уолас. Наблизо по пода беше пръснато съдържанието на една пластмасова папка. Видях снимките и разбрах защо е идвал Уолас. Искал е да си представи на място убийствата и откриването на телата.

— Знаете ли смисъла на знака? — попита Сантос.

— Никога преди не съм го виждал.

— Нито пък аз, но подозирам, че извършителят просто се е подписал под стореното. Претърсихме и останалата част от къщата. Чисто е. Изглежда, всичко се е случило в кухнята.

Обърнах се да го погледна. Беше млад. Може би дори не разбираше значението на думите си. Но въпреки това не можех да му простя невежеството.

— Приключихме тук — казах.

Отдалечих се от него и поех право към следващата порция светкавици, телевизионни камери и изкрещени въпроси. Застинах за миг, когато си дадох сметка, че няма как да се махна от това място. Бях дошъл със Сантос. Нямах кола. Видях позната фигура под едно дърво — едър и висок мъж с къса сребриста коса, подстригана по войнишки. Бях объркан и ми отне малко време да го позная.

Тиръл.

Тиръл беше тук — човекът, който дори след като напуснах полицията, ми даде ясно да разбера, че според него мястото ми е зад решетките. Сега крачеше към мен. Уолас ми бе намекнал, че някои хора все пак са проявили желание да разговарят с него, и аз знаех, че Тиръл е един от тях. Неколцина репортери бяха забелязали, че той се приближава, и един от тях на име Макгари, който пишеше полицейски репортажи от толкова отдавна, че чак кожата му беше посиняла, извика името на Тиръл. От начина, по който вървеше по-възрастният мъж, беше ясно, че предстои някакъв сблъсък и че той ще се състои пред обективите на камерите и червените лампички на магнетофоните. Така искаше Тиръл.

— Кучи син! — провикна се той. — Ти си виновен.

Още светкавици и силната светлина на прожекторите, насочена към Тиръл. Беше пил, но не беше пиян. Подготвих се да се изправя лице в лице с него, но в този момент ме стисна нечия ръка и гласът на Джими Галахър каза:

— Ела, да те изведем от тук.

Въпреки изтощението ме бе последвал и аз му бях признателен. Видях изписаното по лицето на Тиръл безсилие, докато наблюдаваше как жертвата му се изплъзва, как губи звездния си миг пред камерите и как после още репортери се обръщат към него за коментар и той започва да плюе отрова.

Сантос проследи с поглед как Паркър си тръгва и как Тиръл подхваща разговор с репортерите. Не знаеше защо Тиръл обвинява Паркър за случилото се, но знаеше, че кръв разделя тези двама мъже. Щеше да поговори с Тиръл, когато му дойде времето. Обърна се и видя как един човек в хубав тъмен костюм, промъкнал се покрай кордона, се взира подир отдалечаващите се светлини на колата на Джими Галахър. Сантос се запъти към него.

— Господине, трябва да минете оттатък полицейската лента.

Мъжът отвори портфейла в ръката си и показа полицейска значка от управлението в Мейн, но без да вдига поглед към Сантос, който надуши възможност за повишение.

— Детектив Хансън? Мога ли да ви помогна с нещо?

Хансън се обърна към Сантос едва след като колата зави по „Марийн Авеню“ и се изгуби от поглед. Очите му бяха много тъмни точно като косата и костюма му.

— Съмнявам се — отговори той и се отдалечи.

Пренощувах в дома на Джими Галахър в чисто легло и сънувах една тъмна фигура, приведена над Мики Уолас, която шепнеше и кълцаше в къщата на „Хобарт Стрийт“, а зад тях, сякаш два филма се прожектираха един върху друг и показваха една и съща сцена от сходен ъгъл, но в различно време, видях друг мъж, наведен над жена ми, да й говори тихо и да я кълца, а тялото на мъртвото ми дете лежеше проснато на пода наблизо в очакване и то на свой ред да бъде обезобразено. След това изчезнаха и в мрака остана само Уолас, кръвта шуртеше от раната на гърлото му, тялото му потръпваше. Умираше сам и уплашен на непознато място…

На прага на кухнята се появи жена. Беше облечена с лятна рокля, а до нея стоеше момиченце, стиснало с дясната си ръка тънката материя на роклята на майка си. Тръгнаха към проснатото тяло на Уолас, жената коленичи до него и погали лицето му, детето хвана ръката му и двете заедно го успокояваха, докато очите му се затвориха и той завинаги напусна този свят.

Двайсет и шеста глава

Тялото на момичето беше увито в найлон, вързано за камък и потопено в езерото. Намериха го, когато една крава се подхлъзна и кракът й се оплете във въжето, с което беше вързан найлонът. Докато вадеха от езерото кравата от ценната херефордска порода, заедно с нея извадиха и тялото.

Почти веднага след намирането на тялото местните жители от малкото южняшко градче в Айдахо Гуз Крийк се досетиха за кого става дума. Казваше се Мелъди Макрийди и бе изчезнала две години преди това. Гаджето й Уейд Пиърс беше разпитван във връзка с изчезването й и макар впоследствие полицията да го бе изключила като заподозрян, той се бе самоубил месец след изчезването на Мелъди или поне така гласеше официалният доклад. Беше се прострелял в главата, макар че не знаеха да притежава пистолет. Някои хора си казаха, че няма как да разбереш скръбта — или вината, понеже според други въпреки заключението на полицията Уейд Пиърс бе виновен за случилото се с Мелъди Макрийди, обаче тези подозрения се дължаха повече на всеобщата неприязън към семейство Пиърс, отколкото на истински улики за извършено от Уейд престъпление. Въпреки това дори убедените в невинността на Уейд не съжаляваха много, когато той се застреля, понеже беше злобна откачалка като всички останали в семейството. Мелъди Макрийди се бе свързала с него, понеже и собственото й семейство беше не по-малко особено. Всички знаеха, че тази работа ще свърши зле. Просто не бяха очаквали кръвопролитие и труп, изваден от езерото, привързан за крака на крава.

Бяха проведени ДНК тестове, за да потвърдят самоличността на младата жена и за да бъдат открити евентуални следи от убиеца й, хвърлил тялото в старото езеро Сайдис, но беше минало прекалено много време, затова следователите бяха скептични и не се надяваха да открият нищо съществено.

За тяхна изненада обаче от найлона бе свален използваем отпечатък. Пуснаха го в базата данни на ФБР и детективите, които разследваха случая с намереното тяло, зачакаха. Системата на ФБР беше претоварена с молби от различни правоохранителни органи и проверката щеше да отнеме седмици, а може би и месеци в зависимост от това колко спешен е случаят и от натовареността на системата. Случи се така, че отпечатъците бяха пуснати през базата данни само след две седмици, но не беше открито съвпадение. Заедно с отпечатъците беше пусната и снимка на знака, издълбан в скала близо до езерото. Същата снимка накрая стигна до Пети отдел на Службата за национална сигурност, която събираше разузнавателни данни за ФБР и провеждаше контраразузнавателни операции, свързани с националната сигурност и с международния тероризъм.