— _Мамо — промълвило тихо, — мамо, много съжалявам._

— _Не, аз съжалявам. Ти не си виновен. За нищо не си виновен._

_И момчето не изгубило съзнание, докато тя стояла приведена над него и коленичила галела лицето му. Седяла до него и в линейката, чакала пред операционната, докато шиели раната на главата и намествали ръката му. Първото лице, което момчето зърнало, когато дошло в съзнание, било нейното._

_След това нещата помежду им се оправили._

— Баща ми ли ти разказа всичко това?

— Не — отвърна Джими, — тя ми го разказа след смъртта му. Каза, че само ти си й останал от него, но че не това е причината да те обича. Обичала те, защото си нейно дете. За теб тя била единствената майка, за нея ти си бил единственият син. Призна, че понякога е забравяла това или не е искала да го повярва, но с течение на времето осъзнала, че е точно така.

Джими се изправи. Аз останах на стола, потънал в мисли за майка си, за последните дни от живота й, докато лежеше напълно променена в болничното легло, толкова променена от болестта, че не я познах, когато за пръв път влязох в стаята. Помислих, че медицинската сестра е сбъркала стаята. Обаче тя леко повдигна дясната си ръка насън и въпреки болестта й изискаността на движението ми бе позната. В този момент разбрах, че е тя. През следващите дни, преди да издъхне, съзнанието й се проясни само за няколко часа. Гласът й бе изчезнал почти напълно и явно й бе мъчително да говори, затова аз й четях от колежанските си текстове: поезия, разкази, изрезки от вестници, които знаех, че ще й бъдат интересни. Баща й беше пристигнал от Мейн и двамата разговаряхме, когато тя заспеше между нас.

Дали докато е усещала как мракът прониква в съзнанието й отвсякъде като мастило във вода, не е преценявала дали да ми каже онова, което са скрили от мен? Сигурен съм, че е така, но разбирам защо не го е направила. Смятам, че вероятно е предупредила и дядо ми да не казва нищо, защото е била сигурна, че ако знам истината, ще започна да ровя в миналото.

А започна ли да ровя, ще ги привлека към себе си.

Джими отиде в тоалетната. Когато се върна, лицето му беше наплискано с вода, но понеже не беше изсъхнало напълно, капките приличаха на сълзи.

— През онази последна нощ… — поде той.

_Джими и Уил били заедно с „Питс“ и празнували рождения ден на Джими. Девети участък бил доста променен, но двамата си били същите в редица отношения. Имало галерии на мястото на някогашни долнопробни заведения и запустели сгради, а авангардни киносалони заели празните складове, където прожектирали съмнителни експериментални филми. Много от предишните места все още съществували, макар че и тяхното време било към края си, а над спомените за тях били надвиснали тъмни сенки. В „Бинибон“ на Втора и Пета улица все още сервирали мазна пилешка салата, но сега хората я гледали и си спомняли как през 1981 г. в заведението работел Джак Хенри Абът, писател и бивш затворник, подкрепян от Норман Мейлър, който организирал кампания за освобождаването му. Една вечер Абът се сдърпал с клиент, предизвикал го да излязат навън и го убил с нож. Джими и Уил били сред хората, които се оправяли с последиците — и двамата били променени, но въпреки това все същи точно като участъка, в който работели, променени външно, но все още в униформа. Така и не станали сержанти и никога нямало да станат. Това била цената, която трябвало да платят за случилото се през нощта, когато умряла Каролайн Рос._

_Обаче все още били добри ченгета, част от малобройната група полицаи, които правели повече от задължителния минимум, съпротивлявали се на всеобщата апатия, обзела полицията, отчасти поради широко разпространеното убеждение, че цивилните и офицерите в Лудницата, както било известно сред служителите на реда централното полицейско управление, са срещу тях. И не било изцяло невярно. Конфискуваш ли прекалено много дрога, ще привлечеш неприятно вниманието на шефовете. Направиш ли твърде много арести, ще те обвинят, че бъркаш в джоба на другите полицаи заради извънредните часове работа по обработване на документацията и придвижването й до съда. Затова било най-добре да си траеш и да напуснеш възможно най-бързо. В резултат все по-малко стари полицаи ставали наставници на новите попълнения. Поради дългогодишната си служба Джими и Уил на практика били най-старшите. Били част от цивилния отряд за борба с престъпността и работата им била опасна — патрулирали в райони с висока престъпност в очакване нещо да гръмне, най-често пистолет. За първи път и двамата сериозно обмисляли възможността да напуснат полицията._

_В бара си намерили тихо ъгълче, откъснати от останалите от шумна тълпа мъже и жени в делови костюми, които празнували служебно повишение. След тази нощ Уил Паркър щял да бъде мъртъв, а Джими Галахър повече никога нямало да стъпи в „Питс“. След смъртта на Уил вече не можел да си спомня хубавите времена, които двамата преживели там. Нямало ги вече, били изрязани от паметта му. Вместо това виждал само Уил със студена бира до лакътя, вдигнал ръка, за да каже на Джими нещо, което щяло да си остане неизречено. Изражението му се променило, когато погледнал зад рамото на Джими и видял кой влиза в бара. Джими се обърнал, за да проследи погледа на приятеля си, но Ъпстийн вече бил съвсем близо до тях. Джими разбрал, че нещо не е наред._

— _Трябва да си отидеш вкъщи — казал Ъпстийн на Уил. Усмихвал се, обаче думите му издали престореността на усмивката, а и той не гледал Уил в очите. Случайният наблюдател би сметнал, че равинът просто разглежда бутилките на бара и си избира питие, преди са се присъедини към компанията. Бил облечен с бял шлифер, закопчан догоре, и кафява шапка с червено перо на лентата. Доста бил остарял от последния път, когато Уил го видял на погребението на Каролайн._

— _Какво има? — попитал Уил. — Какво се е случило?_

— _Не тук — казал Ъпстийн, а в същия момент бил сръган от Персон, едрия швед, звездата на нравствения отдел на полицията. Било четвъртък вечер и заведението било пълно с хора. Персон, който се извисявал над всички в бара, подавал чаши с алкохол над главите на хората зад гърба си и понякога ги поливал като на кръщене._

— _Бог да те благослови, синко — отговорил той на нечий протест. Захилил се гръмко на собствената си шега и в този момент познал Джими. — О, ама това е рожденикът!_

_Джими обаче вече се изнизвал покрай него, следван от друг мъж, който Персон помислил за Уил Паркър, само че впоследствие, когато го разпитвали, твърдял, че е сбъркал или че не е сигурен за времето. Възможно е да е видял Джими по-късно, когато Уил вече не е бил с него, тъй като пътувал към Пърл Ривър._

_Навън било студено. Пъхнали ръце дълбоко в джобовете си, докато се отдалечавали от „Питс“, от сградата на участъка, от познатите лица и подозрителните погледи. Спрели чак когато завили по посока „Сейнт Марк“._

— _Помните ли Франклин? — попитал Ъпстийн. — Той беше главен лекар в клиниката в Геритсън. Пенсионира се преди две години._

_Уил кимнал. Помнел притеснения човечец в малкия кабинет, един от участниците в заговора за пазене на мълчание, който все още не разбирал напълно._

— _Снощи е бил убит в дома си. Някой здравата го е накълцал, преди да умре, за да го накара да проговори._

— _Защо смяташ, че има нещо общо с нас? — попитал Уил._

— _Съсед видял мъж и жена да излизат от къщата малко след единайсет. И двамата били млади, каза човекът, тийнейджъри. Карали червен форд. Днес сутринта някой е проникнал с взлом в кабинета на д-р Антон Бъргман в Пърл Ривър. Доколкото знам, той е семейният ви лекар. Наблизо бил паркиран червен форд с регистрационни номера от друг щат, от Алабама. Д-р Бъргман и секретарката му все още се опитват да установят какво точно липсва, но двата шкафа с лекарства са непокътнати. Ровено е само сред картоните на пациентите. Картоните на твоето семейство са сред липсващите. По някакъв начин са успели да направят връзката. Не сме прикрили следите си толкова добре, колкото смятахме._