_По онова време Джими и Уил били амбициозни и двамата се стараели възможно най-бързо да станат сержанти. Конкуренцията станала по-голяма след делото на Фелиша Сприцър през 1963 г., вследствие на което за пръв път полицайки получили правото да се явяват на конкурси за повишение. На следващата година Сприцър и Гъртруд Шимъл станали сержанти. Не че Джими и Уил давали пет пари за разлика от някои други, които надълго и цветисто можели да обясняват къде е мястото на жената, но със сигурност не и в собствения им участък с три нашивки на пагона. И двамата имали екземпляр от наръчника на патрулиращия полицай, дебел като Библията и увит в синя найлонова опаковка, и го носели със себе си през всяка почивка, за да се изпитват взаимно. По онова време служителят трябвало да върши детективска работа като патрулиращ полицай в продължение на пет години, преди да стане детектив, само че започвал да получава колкото сержант едва когато стигне второ ниво. Уил и Джими и бездруго не искали да стават следователи. Били улични ченгета. Решили, че и двамата ще опитат да се явят на изпита за сержанти, дори да се наложи да напуснат Девети участък и да служат в различни участъци. Нямало да им бъде лесно, но знаели, че приятелството им ще издържи изпитанието._

_За разлика от много други полицаи, които работели като пазачи със задачата да не допускат жабарите в бруклинските клубове, или поемали досадното задължение да бъдат телохранители на знаменитости, двамата не работели другаде. Джими бил ерген, а Уил искал да прекарва повече време с жена си. В полицията все още имало доста корупция, но предимно на дребно. След време наркотиците щели да променят всичко, а комисиите щели да погнат здравата мръсните ченгета. Засега обаче най-доброто, на което можели да се надяват, били случайни платени ангажименти: да придружат управителя на киното, за да занесе в сейфа дневните приходи, в замяна на няколко долара да се почерпят, оставени на задната седалка. Не след дълго нямало да се гледа с добро око дори на почерпка за обяд, макар че на повечето места в района на Девети участък и бездруго не го правели. Ченгетата сами си плащали обяда, кафето и поничките. Повечето се хранели в участъка. Било по-евтино, а и в района и бездруго нямало много ресторантчета, които допадали на полицаите, като изключим „Максорлис“ със сандвичите с шунка и сирене чедар, залети с лютива горчица, или по-късно „Джак Угаждача“ на Трета улица, макар че ако обядваш там, след това ще си в състояние само да се потупваш по корема и да стенеш до края на деня. Момчетата от Седми участък били късметлии, понеже си имали „Катц“, обаче колегите им от Девети нямали право да минават границата само защото пушената наденица другаде е по-вкусна. Това не бе позволено в нюйоркската полиция._

_В нощта, когато бил намерен първият труп, Джими записвал обажданията през първата половина от обиколката. Негово задължение било да записва всичко, а задължение на шофьора — да върти волана. По средата се разменяли. Джими бил по-добрият хроникьор. Имал набито око и силна памет. А Уил притежавал достатъчно безразсъдство, за да шофира по-хубаво. Двамата заедно били добър екип._

_Повикали ги на някакво парти на Авеню А — съседи се оплаквали от шума. Когато стигнали до сградата, една млада жена повръщала в канавката, а приятелят й придържал косата да не пада около лицето и я галел по гърба. Били толкова дрогирани, че почти не удостоили с поглед двамата полицаи._

_Джими и Уил чули музика от горния етаж на многоетажната сграда без асансьор. За всеки случай ръцете им били върху дръжките на пистолетите. Нямало откъде да знаят дали става дума за обикновени купонджии, които малко са попрекалили, или за нещо по-сериозно. Както винаги в такива ситуации, Джими усетил, че устата му пресъхва и че сърцето му започва да бие по-учестено. Само седмица преди това някакъв тип се хвърлил от покрива на сграда по време на купон, започнал точно по същия начин. Едва не утрепал единия от полицаите, пристигнали на мястото, понеже се приземил на сантиметри от него и целия го опръскал с кръв, когато се строполил на земята. Оказало се, че полетелият от покрива се опитвал да избяга от някакви типове, чиито имена завършвали на гласни, италианци, прилагащи деловия си нюх към неотдавна формиралия се пазар на хероин, който бил позадрямал след първите двайсет години на века, само дето италианците не схващали, че краят на тяхното време наближава и че не след дълго властта им ще бъде оспорена от чернокожите и от колумбийците._

_Вратата на апартамента била отворена и уредбата бълвала музика гръмогласно — Джагър пеел за някакво момиче, което му било вързано в кърпа. Виждали тесен коридор, който водел към дневна, навсякъде воняло на цигари, на алкохол и на трева. Двамата полицаи се спогледали._

— _Давай! — казал Уил._

_Влезли в коридора, Джими водел._

— _Нюйоркска полиция — провикнал се той. — Никой да не мърда. Спокойно!_

_Предпазливо и следван от Уил, Джими надникнал в дневната. Вътре имало осем човека в различна степен на алкохолно или наркотично опиянение. Повечето седели или лежали на пода. Някои явно спели. Млада бяла жена с лилави кичури в русата коса се била изтегнала на канапето под прозореца и от ръката й висяла цигара. Видяла ченгетата, възкликнала: „Мамка му!“, и понечила да се надигне._

— _Не мърдай! — предупредил я Джими и с лявата си ръка й дал знак да не става от канапето. Двама-трима от другите купонджии вече започвали да осъзнават, че са загазили, и добили уплашени изражения. Без да изпуска от очи хората в дневната, Уил проверил и другите стаи в апартамента. Имало малка спалня с две легла: едното било празно детско креватче, а другото — спалня, отрупана с палта. Натъкнал се на млад мъж, най-вероятно на деветнайсет-двайсет години, почти не на себе си, коленичил пред тоалетната в безуспешен опит да изхвърли трийсетина грама марихуана в счупената тоалетна чиния. Когато го обискирал, Уил открил в един от джобовете на джинсите на младежа три цигари хероин._

— _Абе ти да не си идиот? — попитал го Уил._

— _А? — смънкало хлапето._

— _Имаш хероин, обаче изхвърляш марихуаната? В колежа ли си?_

— _Да._

— _Е, едва ли следваш ядрена физика. Имаш ли представа колко си загазил?_

— _Но, човече, тази гадост струва пари! — възпротивило се хлапето, вперило поглед в наркотика._

_Уил почти го съжалил, толкова бил смотан!_

— _Тръгвай, глупако! — подканил го той, избутал го в дневната и му заповядал да седне на пода._

— _Така, всички останали с лице към стената! — наредил Джими. — Ако имате нещо, за което трябва да знам, кажете ми още сега, иначе ще ви се стъжни!_

_Които били в състояние да станат, се изправили и застанали с лице към стената. Уил побутнал с върха на обувката си едно почти изпаднало в безсъзнание момиче._

— _Хайде, спяща красавице. Време е да ставаш._

_В крайна сметка успели да изправят всичките деветима. Уил обискирал осем — без момчето, което проверил преди това. Намерил наркотици само у момичето с нашарената коса — три цигари марихуана и една хероин. Била пияна и надрусана, но вече се съвземала от най-сериозното опиянение._

— _Какво е това? — попитал Уил момичето._

— _Не знам — отговорила тя леко заваляно. — Един приятел ми ги даде да му ги пазя._

— _Бива си я тази измишльотина. И как се казва приятелят ти? Ханс Кристиан Андерсен?_

— _Кой?_

— _Няма значение. Това твоят апартамент ли е?_

— _Да._

— _Как се казваш?_

— _Сандра._

— _Сандра коя?_

— _Сандра Хънтигдън._

— _Е, Сандра, арестувам те за притежание на наркотици с цел пласиране. — Закопчал й белезниците, прочел й правата и после направил същото с младежа, когото пребъркал преди това. Джими записал имената на останалите и им казал, че може да си ходят, но пипне ли ги на улицата отново, ще ги прибере на топло за скитничество, ако ще да се надбягват в този момент. Всички отново насядали. Били млади и изплашени, освен това постепенно осъзнавали колко им е провървяло, че не са оковани като приятелчетата си, обаче още не се били освестили достатъчно, за да си тръгнат._