Винаги се е тревожил, че не е постъпил правилно, като е излъгал по време на разследването и като си е мълчал през следващите години. Като треска, забила се дълбоко в плътта, съзнанието, че е заговорничил с другите, за да зарови истината, частицата от нея, която му бе известна, бе гноясало вътре в него. Съзнаваше, че вече наближава моментът, когато инфекцията или ще бъде прогонена от тялото му, или ще го унищожи.

Напълни чашата си и отиде в коридора. Отпи и набра номера за втори път след посещението на Паркър. Вдигнаха след петото позвъняване. Отзад се чуваше шум — миене на чинии, женски смях, — когато старецът каза „ало“.

— Джими Галахър е. Имаме още един проблем.

— Слушам те — подкани го гласът.

— При мен току-що беше един репортер, Уолас, Мики Уолас. Разпитваше за… онзи ден.

Кратко мълчание и после:

— Знаем за него. Ти какво му каза?

— Нищо. Придържах се към нашата версия, както ми поръча и както винаги съм правил. Обаче…

— Да?

— Всичко се разпада. Първо Чарли Паркър, а сега и този тип.

— Рано или късно щеше да се случи. Учудвам се само, че става толкова късно.

— Какво искаш да правя?

— По отношение на репортера ли? Нищо. Книгата му никога няма да види бял свят.

— Явно си много сигурен в това.

— Имаме приятели. Договорът на Уолас ще бъде анулиран. А без обещаното заплащане той ще изгуби интерес.

Джими не беше съвсем сигурен в това. Беше видял изражението на лицето на Уолас. Парите може и да бяха част от подтика му да проведе журналистическото си разследване, но не бяха единственият му мотив. Почти като добро ченге, каза си Джими. Не му плащаш, за да си свърши работата, а за да не свърши нещо друго. Уолас искаше тази история. Искаше да открие истината. У него имаше нещо фанатично като у всички хора, които постигат успех въпреки всичко.

— Ти говори ли с Чарли Паркър?

— Още не.

— Ако изчакаш той да те потърси, може да се окаже, че гневът му е нараснал пропорционално. Обади му се. Повикай го на разговор.

— А да му кажа ли и за теб?

— Кажи му всичко, господин Галахър. Беше верен на паметта на приятеля си вече четвърт век. Бранеше сина му и нас много дълго. Признателни сме ти, но вече е време скритите истини да излязат на бял свят.

— Благодаря ти — каза Джими.

— Не, аз ти благодаря. Приятна вечер.

Линията прекъсна. Джими знаеше, че вероятно за последен път чува този глас.

И честно казано, не съжаляваше.

Осемнайсета глава

В деня след сблъсъка си с Мики Уолас реших да поискам от Дейв Еванс една седмица отпуск от „Мечката“. Исках отново да притисна Джими Галахър, а може би и Еди Грейс. Не можех да го направя, ако снова между Ню Йорк и Портланд, разчитайки само на свободните си недели.

Освен това бе изникнало още нещо. Уолтър Коул не беше успял да изрови само една любопитна нова подробност във връзка с разследването на убийствата в Пърл Ривър.

— Докладите са прекалено чисти — каза ми той по телефона. — Цялата работа е замазана. Говорих с човека от архива. Обясни ми, че досието е толкова тънко, че ако го обърнеш настрани, става направо невидимо.

— Нищо чудно. Покрили са цялата работа. Нямали са полза от друго.

— Да, обаче продължавам да си мисля, че има и още нещо. Досието е изчистено. Да си чувал нещо за Пети отдел?

— Не си спомням.

— Преди десет години всички сведения, свързани с убийствата в Пърл Ривър, са били изолирани. Ако някой поиска повече информация от включената в картотеката, трябвало да получи разрешение от Пети отдел, което означава да влезе във връзка с кабинета на комисаря. Моят човек дори не искаше да обсъжда въпроса, но се оказа, че всеки желаещ да узнае повече подробности за случилото се в Пърл Ривър, трябва да напише молба до Пети отдел. — Уолтър обаче не бе свършил. — А знаеш ли какво друго покрива заповедта от Пети отдел? Смъртта на Рейчъл и на Дженифър Паркър.

— Какво представлява Пети отдел? — попитах.

— Според мен си ти — отговори Уолтър. — Ти си центърът на Пети отдел.

Срещнах се с Дейв в, „Арабика“ на ъгъла на „Фрий“ и, „Крос Стрийт“, където не само сервираха най-хубавото кафе в града, но и мястото беше прекрасно с картините по стените и със светлината, струяща през панорамните прозорци. Звучеше музиката на „Пиксис“.

Дейв не изпадна във възторг, когато поисках отпуск от бара, и не можех да го виня. Бяха го напуснали двама от служителите — едната по майчинство, а другият заминаваше при гаджето си в Калифорния. Смяташе, че самият той отделя твърде много време за обща работа в бара и твърде малко за сметките и за документацията. Беше ме наел, за да сваля от плещите му част от товара, а вместо това го бях оставил да затъне още повече, отколкото преди да ме назначи.

— Опитвам се да въртя бизнес, Чарли — каза Дейв. — Направо ме съсипваш.

— В момента не е много натоварено, Дейв. Гари може да се погрижи за доставките от „Напи“, а аз ще се върна навреме за камиона следващата седмица. И бездруго сме се презаредили с някои от марките, така че нека се изчерпат.

— Ами утре вечер?

— Надин искаше допълнителни смени. Нека да поеме част от натоварването.

Дейв зарови лице в ръцете си.

— Мразя те — каза той.

— Не е вярно.

— Напротив. Добре, вземи си една седмица. Ако още сме в бизнеса, когато се върнеш, да знаеш, че си ми длъжник. Голям.

Нощта не помогна с нищо настроението на Дейв да се подобри. Някой се опита да открадне мечата глава, която красеше трапезарията, а ние забелязахме липсата едва когато крадецът вече излизаше от паркинга и главата стърчеше от предния прозорец. Нападнаха ни любители на коктейли и дори Гари, който знаеше за коктейлите повече от всеки друг, се видя принуден да си помогне с „пищова“ — листа с рецептите, който криеше зад бара. Студенти си поръчваха всякакви сладки гадости и въздухът се насити с миризмата на „Ред Бул“. Сменихме петнайсет кега с бира, три пъти повече от средното за вечер, макар че бяхме далеч от рекорда си — двайсет и два.

Освен това във въздуха витаеше секс. В края на бара седеше една жена на около петдесет години, която едва ли щеше да изглежда по-хищно, ако имаше остри животински нокти и зъби, а не след дълго към нея се присъединиха още две-три от същия вид. Барманът ги наричаше „зъбарки“ заради една почти митична зъболекарка, за която се говореше, че обслужила поредица от мъже на паркинга само за една вечер. В крайна сметка те успяха да примамят неколцина спортни типове, мъжаги, чийто афтършейв поведе война на миризмите в натежалия от вонята на „Ред Бул“ въздух. По едно време изпитах желание да ги облея всичките с маркуча, за да ги поохладя, но те си тръгнаха да си потърсят по-закътано местенце, преди да се наложи да го направя.

В един през нощта петнайсетте служители от персонала бяха изтощени, но никой не искаше да се прибира. След като почистихме апаратите за наливна бира и заредихме фризерите, си направихме бургери и пържени картофки и всички си пийнаха, за да се поотпуснат. Изключихме сателитната система, която озвучаваше бара, и си пуснахме кротка музика от айпода. Накрая хората започнаха да се разотиват, а ние двамата с Дейв се уверихме, че всички уреди в кухнята са изключени, угасихме и последните свещи, проверихме тоалетните, за да сме сигурни, че всички са излезли, прибрахме парите в сейфа и заключихме. Сбогувахме се на паркинга и Дейв ми повтори, че ме мрази, преди всеки да поеме към къщи.

Щом отворих входната врата на дома си, застинах на прага и се ослушах. Срещата ми с Мики Уолас и разказът му за двете фигури, които е видял, ме бяха разстроили. Бях пуснал духовете да си ходят. Мястото им вече не беше тук. Но и сега, както когато бях обиколил къщата, след като Уолас си тръгна, не долових нищо заплашително, нищо неловко. Къщата беше притихнала и аз усетих празнотата й. Дори да е имало нещо тук, беше си отишло.