Литмир - Электронная Библиотека
A
A

Разбира се, това бяха моите призраци. Аз ги бях създал по свой си начин. Бях им придал форма, бях направил своя гняв, скръб и загуба техни, така че те се превърнаха във враждебни същества, а всичко, което някога бях обичал у тях, изчезна, и празнината се запълни от нещата, които мразех у себе си. А те приеха тази форма, защото това бе собственото им завръщане в моя свят. Не бяха готови да изчезнат сред сенките на спомените, да заприличат на сънища, да се откажат от мястото си в този живот.

Не разбирах защо.

Но това не бяха те. Не беше съпругата, която бях обичал, макар и неумело, нито пък дъщерята, която ми беше толкова скъпа. Бях ги зърнал за миг, каквито бяха всъщност, преди да им позволя да се преобразят. Видях как мъртвата ми съпруга води призрака на някакво момче в една гъста гора, стиснала ръчичката му в своята ръка, и си дадох сметка, че момчето не се бои от нея. Тя беше Господарката на лятото и го отвеждаше при онези, от които се бе изгубило, придружаваше го в последното му пътуване през гъсталаците и дърветата. И за да не се плаши, за да не бъде само, с нея имаше още някой, едно момиченце почти на възрастта на момчето, което подскачаше на зимното слънце в очакване да пристигне другарят й в игрите.

Това бяха моята съпруга и моето дете. Това беше истинският им вид. Онова, което пуснах на свобода сред пушека и пламъците, бяха моите призраци. А с мъглата се върнаха техните собствени.

Онази нощ работих. Не трябваше, обаче Ал и Лорейн, двама от барманите ни, които живееха заедно почти откакто работеха в „Мечката“, бяха пострадали в катастрофа на шосе I недалеч от Скарбъро Даунс и двамата бяха откарани в болницата за всеки случай. Тъй като нямаше кой да ги замести, наложи се да прекарам още една нощ на бара. Все още бях изморен от предишната вечер, но какво да се прави. Реших, че в замяна може да получа от Дейв още един свободен ден, което ще ми позволи да прекарам още малко време в Ню Йорк следващата седмица. Засега обаче с Гари и с Дейв сервирахме бири и бургери и се опитвахме да издържим някак.

Този ден Мики Уолас възнамеряваше да поговори отново с Паркър в „Мечката“, но инцидент на паркинга на мотела, станал по-рано следобед, го накара да промени намерението си. Един мъж, който по-рано през седмицата бе видял да седи на бара и да флиртува с дребната червенокоска, го чакаше до колата му, когато Мики излезе малко след три следобед. И мъжът, и автомобилът му почти не се виждаха в сгъстяващата се мъгла. Мъжът, който не се представи, но който Мики си спомняше, че се казва Джаки, не каза много, но ясно показа, че не му харесва Мики да тормози Паркър и че ако продължава да го прави, ще го запознае с двама господа, които били по-едри и не толкова сговорчиви като него, Джаки, и които щели да напъхат Мики в палет, да му счупят ръцете и краката, ако се наложи, та да се побере, и после да го изпратят по пощата до най-затънтената и тъмна дупка в Африка по възможно най-обиколния и бавен маршрут. Когато Мики попита дали Паркър го е накарал да постъпи така, Джаки отрече, но Мики не знаеше дали му вярва. В крайна сметка нямаше значение. Самият той понякога играеше нечестно. Звънна в „Мечката“, за да се увери, че Паркър още е на работа, а когато го попитаха дали иска да говори с него, Мики каза, че няма нужда, защото ще се отбие да се видят лично.

Когато над града се спусна мрак и докато мъглата все още висеше тежко над земята, Мики потегли с колата си за Скарбъро.

Минаваше осем вечерта, когато Мики тръгна през мъглата към къщата на върха на възвишението. Знаеше, че Паркър няма да се върне преди един или два през нощта, а в съседната къща беше тъмно. Там живееше възрастното семейство Джонсън, но явно ги нямаше. Как се наричаха хората, които заминаваха за Флорида, когато студът станеше непоносим? Прелетни птици.

Обаче дори да си бяха у дома, това нямаше да му попречи да направи, каквото е намислил. Просто щеше да се наложи да повърви повече. След като ги нямаше, можеше да паркира близо до къщата, за да не си намокри краката или да рискува да попадне на любопитно ченге, което патрулира по разкаляната улица в зимния мрак.

Вече няколко пъти мина покрай къщата през деня, но не се осмели да я разгледа отблизо, защото рискуваше да го забележат. Сега, когато вече не работеше като частен детектив, Паркър прекарваше повече време у дома, но Мики не можеше да наблюдава къщата достатъчно дълго, за да разбере какъв е режимът му. И това щеше да стане, но след време.

Мики все още се надяваше да успее да сломи съпротивата на Паркър и той да му съдейства поне мъничко. Писателят беше посвоему неотстъпчив. Знаеше, че повечето хора обичат да разказват за живота си, макар че самите те не го разбираха. Нуждаеха се от състрадателен слушател, от някой, който да ги изслуша, да ги разбере. Понякога бе достатъчно да ги почерпиш чаша кафе, но друг път отиваше цяла бутилка уиски. Това бяха двете крайности, а според опита на Мики останалата част от човечеството се разпределяше помежду тях.

Мики Уолас беше добър репортер. Проявяваше искрен интерес към историите, които пишеше. Не се налагаше да се преструва. Човешките същества безкрайно го интригуваха, дори най-скучната история си струваше да бъде разказана, колкото и кратка да е, колкото и дълбоко вътре в човека да е потулена. С времето обаче журналистиката започна да го отегчава и престана да му носи удовлетворение. Не изпитваше предишния ентусиазъм, не изпитваше жаждата ден след ден да преследва хората за техните истории само за да бъдат забравени още преди края на седмицата. Искаше да напише нещо, което ще остане за поколенията. Зачуди се дали да не се захване с някой роман, но това не беше за него. Не четеше романи, така че защо да ги пише? Истинският живот беше достатъчно интересен и без разкрасяващата го литература.

Не, Мики се интересуваше от доброто и от злото. Винаги се бе интересувал, още откакто като малък гледаше „Самотният рейнджър“ и „Вирджиниън“ по телевизията. Дори като репортер го привличаха предимно историите, свързани с престъпления. Наистина те се появяваха обикновено над сгъвката на първа страница на вестника, а Мики обичаше да вижда името си там, но освен това го интригуваха отношенията между убиеца и неговите жертви. Помежду им имаше близост, някаква тясна връзка. На Мики му се струваше, че част от самоличността на жертвата преминава в убиеца в мига на смъртта и остава някъде дълбоко в душата му. Освен това вярваше, донякъде противоречиво, че в известен смисъл смъртта на жертвите е онова, което придава смисъл на живота им, което ги определя, което ги издига над анонимността на всекидневието и им дава нещо като безсмъртие или поне най-близкото му подобие, което им осигурява временният характер на общественото внимание. Мики подозираше, че в крайна сметка не става дума точно за безсмъртие, особено след като въпросната жертва бе мъртва, но щеше да се задоволи с тази дума, докато не намери по-точна.

В качеството си на репортер за пръв път установи непряк контакт с обекта на изследването си, Паркър. Намираше се сред тълпата пред малката къща в Бруклин през нощта, когато съпругата и детето на Паркър бяха убити. Отразяваше случая като репортер, а репортажите постепенно ставаха все по-кратки и се изместваха по-навътре във вестника, докато най-сетне напълно секнаха. Накрая дори Мики заряза убийството на двете Паркър и за известно време ги остави на заден план. Дочу слухове, че федералните търсели евентуална връзка със сериен убиец, но цената на тази информация беше обещанието му, че няма да я публикува, докато не настъпи подходящ момент.

Макар Мики искрено да се интересуваше от човешките същества и техните истории, той признаваше пред себе си и безчувствеността, с която се отличаваха мнозина от колегите му. Самият той проявяваше любопитство към хората, но не от загриженост или поне не достатъчно, за да почувства болката им като своя. Съчувстваше им — временна и плитка емоция, — но не съпреживяваше. Може би бе следствие от работата му, от факта, че беше принуден да се справя с поредица от истории, а задълбочеността и продължителността на ангажимента му зависеха изцяло от апетита на публиката и от интереса на вестника му. Отчасти заради това реши да напусне света на журналистиката и да се посвети на книгите. Надяваше се, като се потопи в ограничен брой случаи, отново да придобие чувствителност. А също и да спечели малко пари. Трябваше само да открие подходящата история, а тази на Чарли Паркър бе точно това, сигурен беше.

27
{"b":"216732","o":1}