— Значи казваш, че Пади има общо с тази работа?

— От години ти обяснявам кого представлява този гад. Ако не ми вярваш, може би ще искаш да попиташ доктор Райън. Достатъчно е само това, че О’Нийл плюе върху страната ни всеки път, когато дойде тук. Приятелите му за малко не избиха цялото семейство вчера. Ние хванахме един от тях. Двама морски пехотинци от охраната на академията го спипали, когато причаквал Райън, за да го застреля. Казва се Иймън Кларк и знаем, че е работил за Извънредното крило на ИРА — знаем това, чичо Джон, той е осъждан убиец. Хванали са го със зареден пистолет в джоба. Ти още ли мислиш, че са свестни хора? По дяволите, вече започнаха да нападат и американци! Ако не вярваш на мен, повярвай на това! — Еди Донъхю отново нареди снимките на дървения бар. — Това момиче, майка му и едно още неродено дете вчера за малко не загинаха. Този полицай загина. Остави дете и жена. Оня приятел в малката стая събира пари, за да купува оръжие, той е свързан с хората, които направиха това.

— Но защо?

— Нали ти казах, бащата на това момиченце се намеси в едно убийство в центъра на Лондон. Предполагам, че хората, които е възпрял, искат да му го върнат — и не само на него, на цялото му семейство — бавно обясни агентът. — По дяволите! — отново изруга той. — Затова ги наричат терористи! — Номерът щеше да мине. Виждаше, че най-после успява.

— Сигурен ли си, че Пади има пръст? — попита чичо му.

— Не знаем той да е вдигал пистолет. Той е техен говорител, идва тук да събира пари, за да могат да вършат подобни неща у дома си. О, той никога не цапа ръцете си с кръв. Твърде умен е да постъпи така. Но парите отиват за подобни неща. Абсолютно сигурни сме. А сега играят игрите си и тук. — Агент Донъхю знаеше, че събирането на пари е второстепенно в сравнение е психологическите подбуди за идването, но не беше време да усложнява темата с подробности. Наблюдаваше как чичо му разглежда снимките на малкото момиче. На лицето му се четеше объркване, каквото винаги съпътства съвсем новите идеи.

— Сигурен ли си? Съвсем сигурен?

— Чичо Джон, сега по случая работят тридесет от нашите агенти и хора от местната полиция. Можеш да се обзаложиш, че сме сигурни. И ще ги хванем. Директорът е дал думата си. Трябват ни. Няма да пожалим средства, но ще хванем тези мръсници — каза с хладна решителност Едуард Донъхю.

Джон Донъхю погледна племенника си и сякаш за първи път видя мъжа в него. Службата му във ФБР беше източник на семейна гордост, но най-после Джон разбра точно защо е така. Той вече не беше дете. Беше мъж е работа, към която се отнасяше много сериозно. Това беше решаващият фактор, а не снимките. Джон трябваше да повярва в това, което беше чул.

Собственикът на „Клуба на патриотите“ се изправи и тръгна към другия край на бара, където беше подвижният плот. Вдигна го и се насочи към стаичката, а племенникът му го последва по петите.

— Но нашите момчета се борят — говореше О’Нийл на петнадесетте човека в стаята. — Всеки ден се борят за… присъединяваш ли се към нас, Джони?

— Вън! — тихо каза Донъхю.

— Какво…не разбирам, Джон — запита истински озадачен О’Нийл.

— Мислиш, че съм глупав. Може би бях глупав. Излизай. — Гласът му стана по-властен и престореният акцент липсваше. — Махай се от моя клуб и никога повече не се връщай тук.

— Но, Джони, какво говориш?

Донъхю грабна мъжа за яката и го повдигна от стола му. О’Нийл продължи да протестира, докато го изхвърлиха през вратата. Еди Донъхю помаха на чичо си и последва повереника си.

— За какво беше всичко това? — попита един от хората в стаичката. Друг, журналист от „Бостън Глоуб“, започна да си води записки, докато собственикът на бара накъсано разказваше това, което беше научил.

До момента никоя полицейска агенция не беше споменавала името на терористична група, както не беше направил и специалният агент Донъхю. От Вашингтон му бяха дали много внимателно обмислени инструкции, които той изпълни също толкова предпазливо. Но преминавайки през чичо Джон и репортера, фактите се попромениха, което не изненада никого, и след няколко часа в пресата се появи история, според която нападението над Джек Райън и семейството му е извършено от извънредното крило на ИРА.

Мисията на Шон Милър в Америка беше доведена докрай от служба на американското правителство.

Милър и хората му вече си бяха у дома. Както много други от същия бранш, Шон Милър мислеше за ценността на бързите международни полети. Този път летяха до Мексико от международното летище „Дълес“ във Вашингтон, оттам до холандските Антилски острови, до международното летище „Шипхол“ със самолет на КЛМ, а после — до Ирландия. Необходими бяха само пътнически документи и малко пари. Въпросните документи вече бяха унищожени, а парите не можеха да се проследят. Седеше пред бюрото на Кевин О’Донъл и пиеше вода, за да компенсира обичайното за летенето обезводняване.

— Какво стана с Иймън? — Едно от правилата по време на акции беше, че никой не може да се обажда от чужбина на домашния му телефон.

— Човекът на Алекс каза, че са го заловили — сви рамене Милър. — Това беше риск, който според мен си заслужаваше. Избрах Нед за тази работа, защото знае много малко за нас. — Убеден бе, че О’Донъл ще се съгласи с него. Кларк беше един от новите хора в организацията. Идването му беше по-скоро случайност, а не резултат на вербуване. Дошъл беше в Южна Ирландия при тях, защото един от приятелите му от затвора беше го сторил. О’Донъл тогава реши, че могат да го използват, тъй като нямаха опитни убийци, способни да работят самостоятелно. Но Кларк беше глупав. Мотивацията му беше по-скоро на емоционална основа, отколкото на идеологическа. Кевин си беше помислил, че всъщност той е типичен главорез от ИРА, който малко се различаваше от онези от ирландската полиция, и ползата от него беше колкото от обучено куче. Знаеше малко имена и лица в организацията. Най-неприятното от всичко беше, че се провали. Едно от компенсиращите качества на Кларк беше кучешката му вярност. Той не беше се пречупил в затвора Лонг Кеш и вероятно нямаше да се пречупи и сега. Липсваше му въображение за това.

— Много добре — каза Кевин О’Донъл след кратък размисъл. Кларк щеше да бъде запомнен като мъченик и да се сдобие с повече почит от своя провал, отколкото беше постигнал с успешните си операции. — Ами останалите?

— Всичко мина отлично. Видях жената и детето да умират, а хората на Алекс се измъкнаха чисти. — Милър се усмихна и си наля малко уиски след литъра леденостудена вода.

— Те не са мъртви, Шон — каза О’Донъл.

— Какво? — Милър беше се качил на самолета по-малко от три часа след убийството и оттогава досега не беше чул никаква информация. Слушаше обяснението на шефа си с невярващи уши.

— Но това няма значение — заключи О’Донъл. Обясни и тази своя мисъл. Историята, появила се в „Бостън глоуб“, беше подета от дъблинския „Айриш таймс“. — В края на краищата планът беше добър, Шон. Независимо от всички неща, които се объркаха, мисията е изпълнена.

Шон не си позволи да реагира. Беше се провалил в две свои последователни акции. Преди неуспеха в Лондон той изобщо не се беше провалял. Гафа в Лондон приписа на случайността, липса на късмет и нищо повече. Тогава дори не се и замисли. Но два поредни провала — това вече не беше липса на късмет. Знаеше, че Кевин не би търпял трети. Младият мъж, завеждащ акциите, пое дълбоко дъх и си каза, че трябва да бъде обективен. Беше си позволил да смята Райън за лична, а не за политическа цел. Това беше първата му грешка. Въпреки че Кен не го каза, загубата на Нед беше сериозна грешка. Милър преразгледа плана си, като отново обмисли всеки аспект на акцията. Ако бяха нападнали само детето й жената, това щеше да бъде обикновено гангстерство, а той не би одобрил такова нещо. Нападението над самия Райън нямаше да осигури същото политическо въздействие, което целеше акцията. Другите членове на семейството му бяха… — просто бяха необходими. Така че имаха достатъчно обективни цели, но…