— Здравей, Кати — каза Роби, като влезе. — Дойдох да ти го взема.

— Добре.

— Настанихме се в мотела „Холидей ин“ на улица „Лом-бард“.

— Ние ли? Роби, недей…

— Стига, Джек — прекъсна го Роби. — Как си, Кати?

— Имам невероятно главоболие.

— Радвам се да те видя усмихната — меко каза Роби. — Си-си ще дойде следобед. Искаш ли да ти донесе нещо?

— Не точно сега. Благодаря ти, Роб.

— Не се предавай, докторке. — Роби хвана Джек за ръката и го вдигна на крака. — Ще ти го доведа по-късно днес.

Двадесет минути след това Роби въведе Джек в стаята в мотела. Извади шишенце с хапчета от джоба си.

— Докторът казва, че трябва да вземеш едно от тези.

— Аз не вземам хапчета.

— От тези ще вземеш едно, приятел. Много хубаво, жълто хапче. Това не е молба, Джек. Това е заповед. Трябва да спиш. Дръж.

Роби му подхвърли шишенцето и загледа как Джек изпи едно хапче. След десет минути Райън заспа. Джексън провери дали вратата е надеждно заключена, преди да се настани на другото легло. Пилотът сънуваше хората, които причиниха всичко това. Намираха се в самолет. Той изстреля четири ракети в корпуса на самолета и гледаше как телата им падат от дупката, която направи с ракетите, за да може да ги разкъса с оръдието си, преди да паднат в морето.

„Клубът на патриотите“ представляваше бар от другата страна на метростанцията „Бродуей“ в един от районите на югоизточен Бостън, населяван от ирландци. Името му не беше свързано с революционерите от 1770 година, а по-скоро с представата на притежателя му за себе си. Джон Донъхю беше служил в Първа военноморска пехотна дивизия по време на горчивото отстъпление от язовира „Чозин“*. Макар и ранен на две места, той не беше изоставил взвода си по време на дългия марш в студения ден до пристанище Хунгнам**. Още накуцваше заради четирите си пръста, които липсваха от десния му крак след едно измръзване. Изпитваше по-голяма гордост от това, отколкото от няколкото медала, поставени под знамето на морската пехота зад бара. Всеки, който влезеше тук, облечен в униформа на морски пехотинец, получаваше първата си напитка безплатно, заедно с един-два разказа за старата гвардия, в която зрелият осемнадесетгодишен ефрейтор Джон Донъхю, пенсиониран от морската пехота на САЩ, бе служил.

[* Чозин — По време на Корейската война американските войски претърпяват там поражение. — Б.пр.]

[** Град в Северна Корея, на брега на Японско море, югоизточно от Хам-хунг. — Б.пр.]

Той беше и истински ирландец. Всяка година вземаше самолет на „Еър лингус“ от Бостънското международно летище „Логан“ за старата родина, където поизглаждаше акцента си и опитваше по-добрите видове уиски, които някак си никога не достигаха Америка в големи количества. Донъхю също така се опитваше да бъде в течение на събитията в Севера, в „Шестте графства“, както ги наричаше той, за да поддържа духовната си връзка с бунтовниците, които е много кураж се трудеха, за да освободят народа от английското потисничество. Много долари бяха събрани в този бар за подпомагане на хората в Севера и доста чаши бяха вдигнати за тяхно здраве и за каузата.

— Здравей, Джони! — извика от вратата Пади О’Нийл.

— Здрасти, Пади! — Донъхю вече наливаше бира, когато видя племенника си, който влезе след О’Нийл. Еди беше единственият син на мъртвия му брат, добро момче, изучило се в „Нотр Дам“, където играеше втори нападател във футболния отбор, преди да започне работа във ФБР. Това не беше толкова добро, колкото морската пехота, но чичо Джон знаеше, че там плащат много повече. Беше чул, че Еди придружава О’Нийл, и с тъга се убеди, че това е истина. Реши, че може би защитават Пади от някой английски убиец.

Джон и Пади изпиха по една малка бира, преди гостът да се присъедини към група хора, които го чакаха в малката стаичка. Еди стоеше сам в края на бара, пиеше кафе и наблюдаваше. След десет минути О’Нийл отиде да произнесе речта си. Донъхю се приближи, за да поздрави племенника си.

— Здравей, чичо Джон — поздрави го и Еди.

— Определил ли си датата? — попита Джон, като говореше с престорен ирландски акцент, както правеше винаги в присъствието на О’Нийл.

— Може би другия септември — отговори младият мъж.

— И какво би казал баща ти? Живееш е момичето вече почти година. Какво биха казали отците в „Нотр Дам“?

— Вероятно същото, което и на теб за това, че събираш пари за терористи — отговори младият агент. Беше му писнало от съвети как да живее живота си.

— Не искам да слушам такива неща в заведението си. — Но беше чувал същото и преди.

— Чичо Джон, О’Нийл прави точно това.

— Те са борци за свобода. Зная, че от време на време нарушават някои от нашите закони, но хич не ме е грижа за английските закони, които нарушават — не е и твоя грижа — твърдо каза Джон Донъхю.

— Гледаш ли телевизия? — Агентът не се нуждаеше от отговор на този въпрос. В отсрещния ъгъл се намираше един широкоекранен телевизор, по който гледаха бейзболните и футболните мачове. Името на бара беше причина мястото да е и нередовно сборище на футболистите от отбора „Пейтриътс“ от Нова Англия. Интересите на чичо Джон към телевизията се ограничаваха с отборите „Пейтриътс“, „Ред Сокс“, „Селтикс“ и „Бруинс“. От политика изобщо не се интересуваше. Всеки шест години гласуваше за Тед Кенеди* и считаше себе си за неотклонен застъпник на идеята за националната сигурност. — Искам да ти покажа няколко снимки.

[* Едуард Кенеди (1932). Последният от тримата братя Кенеди. Сенатор и влиятелна фигура в Демократическата партия. — Б.пр.]

Постави първата на бара.

— Това е едно малко момиченце на име Сали Райън. Живее в Анаполис.

Чичо му я взе и се усмихна.

— Помня, когато моята Катлийн изглеждаше така.

— Баща й с учител във военноморската академия. Бил е лейтенант от морската пехота. Учил е в Бостънския колеж. Баща му е бил полицай.

— Прилича ми на добър ирландец. Приятел ли ти е?

— Не точно — каза Еди. — Пади и аз се запознахме с него днес. Така изглеждаше дъщеря му сега.

Втората снимка легна на бара.

— Исусе, Марийо и Йосифе! — Не беше никак лесно да проумее човек, че под цялото медицинско оборудване лежи дете. Краката й стърчаха изпод тежките бинтови превръзки. В устата си имаше пластмасова тръба, широка около два сантиметра, и видимите части от тялото й представляваха ужасна каша с неопределен цвят, която фотографът майсторски беше уловил.

— Тя е късметлия, чичо Джон. Майката на момиченцето също е била там. — Още две снимки легнаха на бара.

— Какво е станало? Катастрофа ли? Какви са тези неща? — попита Джон Донъхю. Той наистина не знаеше какво става.

— Тя е хирург — пък и е бременна, не се вижда от снимките. Вчера по колата й са стреляли с автомат, извън Анаполис в Мериленд. Малко по-късно са убили един полицай. — Още една снимка легна на бара.

— Кой? Кой го е направил?

— Ето го бащата. Джек Райън. — Снимката беше същата, която бяха поместили и лондонските вестници, снимката от дипломирането на Джек в Куантико. Еди знаеше, че чичо му винаги изпитваше гордост да гледа сините униформи на морската пехота.

— Виждал съм го някъде преди…

— Да. Той спря терористично нападение в Лондон преди няколко месеца. Изглежда, е обидил терористите толкова много, че дойдоха да убият него и семейството му. Бюрото работи по случая.

— Кой го е направил?

Последната снимка падна на бара. На нея се виждаха ръцете на Райън на по-малко от двадесет сантиметра от гърлото на Пади О’Нийл и един чернокож, който го възпира.

— Коя е чернилката? — попита чичото. Племенникът му за малко не избухна.

— По дяволите, чичо Джон! Този човек е пилот от военноморските сили.

— О! — Джон се смути за момент. Нямаше високо мнение за чернокожите, макар че един, който носеше униформа на морски пехотинец също получи безплатно първата си напитка. Казваше си, че онези в униформите са други. Джон Донъхю винаги беше казвал, че всеки, който като него е служил пода знамето, му е приятел. „Някои от най-добрите ми приятели в армията…“ Спомни си как щурмови самолети на военноморските сили подкрепяха взвода му през целия път до морето и задържаха китайците с напалм и ракети. Е, този може би е малко по-различен. Още няколко секунди гледа останалите снимки.