— Само двамата ли бяхте?

— Да. Това престъпление ли е?

Глицки внезапно смени курса:

— Какво правихте вчера след полунощ?

Кери се отпусна на облегалката. Повторно попи челото си с кърпата.

— Снощи ли? Какво общо има снощи с всичко останало?

— Снощи на пет пресечки оттук бе убит полицай.

Кери хвърли поглед към Валънс.

— Няма да се спрат пред нищо — каза му. После отново се обърна към Глицки: — Сигурно съм убил и него. Не ми стига предизборната кампания за губернатор. Трябва в допълнение да планирам няколко убийства и едно от тях да е на ченге. Сигурно имам непоносимост към скуката. — Въздъхна. — Снощи излязох да се разходя.

— Да се разходите ли?

— Точно така. Приключих към… към колко, Ал, към единайсет и половина ли? Чувствах се превъзбуден. От отравянето с МТБЕ. От смъртта на Брий. Та дори и от тук присъстващия господин Харди. Реших да се разходя, за да се поразтоваря от напрежението.

— Притежавате ли пистолет, господин Кери?

— Естествено — отвърна домакинът. — Мазето ми е претъпкано с „Узи“-та и полуавтоматични пушки. Особено си падам по „АК–47“. Когато не избивам жени и полицаи, се преобличам като пощенски служител и изръсвам закусвалните „Макдоналдс“ тук и там. — Насили се и стана. — Както отбелязахте, това бе доброволен разговор. Ще ви бъда благодарен да получа утре екземпляр от този запис в щаба си. И ви уверявам, че ще се обадя на кмета, а вие двамата правете каквото искате.

Вече се бе озовал в средата на стаята, когато Глицки — куче, не пускащо захапания кокал, — изрече зад гърба му:

— Притежавате ли пистолет, господин Кери? Не ми отговорихте.

Кандидатът спря и бавно се извърна. Отговори с премерен тон:

— Имам деветмилиметров „Глок“ за самозащита в спалнята си. Не съм застрелял колегата ви с него. Честна дума.

Глицки се усмихна и кротко го нападна:

— Откъде знаете, че е бил застрелян?

Кери се вцепени. Погледът му, за миг обладан от страх, се метна към Валънс. Съвзе се и обърна очи към Глицки.

— Ако се съди по въпросите ви за пистолети, предположението ми е напълно разумно. А сега, лека нощ, лейтенанте.

Докато караха към центъра, и двамата мъже не отрониха нито дума първите няколко пресечки. Спряха на светофара на „Гиъри“ и Харди се извърна на седалката до шофьора.

— Не бяхме подготвени. Не бих казал, че мина добре.

Глицки го изгледа.

— Не зная. Той няма алиби. Притежава пистолет. Забеляза ли, че каза „няколко убийства“?

— Кога?

— Почакай. — Глицки зачовърка касетофона си, пренави лентата за минута и натисна копчето. И отново се чу гласът на Кери: „Трябва в допълнение да планирам няколко убийства и едно от тях да е на ченге“. — Изключи го. — „Няколко“ — поде той — не означава две. Две — това са Брий и Канета. Никой не знае, че и Грифин спада към тях.

— Но той не каза „и няколко от тях да са ченгета“ или „няколко ченгета“.

— Не, не каза — призна Ейб. — Съзнавам, че говореше саркастично. И все пак… ще бъде поучително, ако наистина се обади на кмета. — Замълча. — Има много по-бързи реакции, отколкото предполагах. Възможно е дори да гласувам за него.

— Допускайки, че не е убил никого.

— Дори и тогава. — Глицки изглеждаше развеселен. — На човек не му се иска да подценява ума на чиновниците, за които е гласувал.

— Не зная — каза Харди. — Президентът ни има ум в главата си.

— Да, само дето го използва не по предназначение.

Светофарът светна зелено и те потеглиха.

— Едно ще ти кажа — изкоментира Харди. — Ако е в дъното дори на едно от убийствата, значи е голям куражлия.

— Струва ми се, че току-що станахме свидетели на това — отвърна Ейб. — Не е мека Мария. Не остана ли с впечатление, че досега не е разговарял с полицаи, че все Валънс ги е поемал?

— Сто процента.

— А ето ти още малко евтина психология: според мен Кери е точно от хората, на които Грифин в крайна сметка би връчил пистолета си. Направо си го представям как моли Карл да се повози в патрулната кола. „О, ето какво било да си ченге. Имаш ли нещо против да ти подържа пистолета за малко? А той зареден ли е?“

— Или пък — възрази Харди — си е носел „Глок“-а и го е заставил.

— Да, или пък така.

— Грифин просто се отбива в дома му. Чука на вратата.

— Не зная. Трудно ми е да си го представя.

— Знаем ли къде е бил, когато са пречукали Грифин?

— Беше в деня на погребението на Брий. Бил е в града. Валънс твърди, че се разболял от смъртта на Брий. Отменил всичките си ангажименти, но присъствал на погребението.

Отново настъпи тишина. След няколко пресечки Харди пак погледна Глицки.

— Господи! — възкликна.

— Интересно, нали? — подхвърли лейтенантът.

Двете коли стояха паркирани една до друга в подземния градски гараж под Съдебната палата. Един пазач се опитваше да се стопли в будчицата до задната врата, която всъщност бе централен вход. Но иначе, като изключим Глицки и Харди, гаражът бе празен — съвсем обичайно за неделна нощ. Глицки помоли пазача да запали осветлението и след миг тъмният и мрачен гараж светна като изложбена зала.

Жълта лента за означаване на местопрестъпления висеше на пътни конуси и изолираше мястото, където се намираха колите на Грифин и Канета, от съседните автосервизи и места за паркиране на градските автомобили.

Всички врати и багажниците на двете коли бяха отворени. Под колата вдясно — тъмносиня люмина — някой от екипа за оглед бе написал с печатни букви с тебешир: „КАНЕТА“. Колата над надписа „ГРИФИН“ бе сив, среден по големина шевролет, с дребни повреди по каросерията и с множество години на гърба си.

Но в момента, докато стъпките им кънтяха из гаража, те все още мислеха за Кери.

— Значи смяташ, че значката ти наистина е застрашена?

— Задето съм разпитвал основателно заподозрян ли?

— Ще го обявят за политическа акция.

Глицки изсумтя.

— Те не подкрепят повечето от действията ми, но все ми се струва, че няма да ме погнат за това. Тук до голяма степен съществува правдоподобна причина. Всъщност утре ще поискам съдебно разпореждане за „Глок“-а. Ще проверя дали се намира там, където твърди той, и какво бихме могли да научим от това оръжие. — Посочи двете коли пред тях. — Възможно е този „Глок“ да е прекарал известно време в някоя от тях, да издаде нещо _за_ неприятностите им.

Бяха стигнали до колата на Канета От лявата им страна. Глицки измъкна гумени ръкавици от джоба на якето си, подаде един чифт на Харди, надяна своя и се наведе над зиналия багажник.

— Какво търсим? — приближи Харди зад гърба му.

— Не би трябвало да има каквото и да било — отвърна Глицки. — На теория всичко би трябвало да е пакетирано и с етикети в лабораторията, а ако са приключили — прибрано в кутии в камерата.

И багажникът наистина изглеждаше напълно прочистен. Все пак двамата поровиха във вдлъбнатините за резервни гуми, под килимчето, под тонколоните — навсякъде.

Глицки мина откъм страната на шофьора, а Харди — от другата. Макар предната седалка да бе почистена, по килимчето все още личеше кръвта на Канета. Под козирките нямаше нищо. Жабката бе празна. Отзад нещата стояха по същия начин.

Глицки не проронваше дума и макар Харди все още да не бе наясно защо правят всичко това, остана с него през цялото време. При колата на Грифин пак започнаха от багажника. В своя автомобил Карл бе оставил малко повече свидетелства за живота и работата си — петна от напитки, изгаряния от цигари, — но той очевидно бе обработен от екип професионалисти.

Поне докато не стигнаха до задните врати. По задната седалка и килимчето под нея личаха същите, привични им вече, петна и миризми и Харди се канеше да се изправи, когато Глицки му махна.

— Последното. — И двамата вдигнаха задната седалка.

Харди подсвирна.

Глицки се загледа втренчено за миг.

— Не пипай — каза той. — Да вървим.