Задният двор на Харди представляваше продълговата и тясна ивица трева, оградена с розови храсти. Той се намираше между два невисоки блока, които за щастие пропускаха слънчевите лъчи.

Всички, освен Фримън, бяха донесли тенджери с гощавки: чили, спагети, чопино*, задушено овнешко със зеленчуци. Всички тези ястия, заедно със салатите и хляба и буренцето с бира, бяха наредени на масата за пикник. И сега, след огледа на къщата и ахканията и охканията, след като пийнаха и похапнаха, Глицки хвърли поглед на Харди и двамата влязоха вътре да се полюбуват на последните подробности от подредбата или нещо подобно.

[* Пикантно ястие от задушена риба, скариди и раци със зеленчуци и червено вино. — Б.пр.]

Всъщност прекосиха цялата къща и излязоха на новата веранда, два пъти по-широка от предишната. Харди приседна на новия парапет, но все още не себе настанил като хората, когато външната врата се отвори и се появи Дейвид Фримън, размахал пура.

— Рекох си да изляза навън да попуша.

— Ти си беше навън, Дейвид — отвърна Харди. — В задния двор.

Но старецът цъкна недоволно.

— Деца. Долнопробни пури. Съсипва им дробовете. Ако вие обаче, приятели, искате да останете насаме…

Харди изгледа въпросително Глицки, а той сви рамене. Нямаше значение.

— Стига да умееш да пазиш тайни.

— Такова ми е призванието — отговори Фримън с безизразно лице.

— И какво? — обърна се Харди към лейтенанта.

— Знам го от става вече две седмици — започна Глицки, — но исках да изчакам до днес, за да ти кажа нещо, което да внесе хармония в случилото се.

— Виж го само какви ги ниже — отбеляза Харди пред Фримън.

— Тъкмо му се любувах — отвърна старият човек.

Глицки рядко се усмихваше, но Харди сметна, че изражението му в момента със сигурност следва да се определи като самодоволно ухилване.

— Няма да ти падам на колене — сериозно продължи той.

— Става дума за Бакстър Торн.

— Добре — прие Харди, — може пък и да ти се примоля мъничко.

Една седмица след изборите, през която специалният издирвателен отряд на Глицки не бе успял да изкопае поне някаква улика, свързваща нападението над пулгаския Храм на водата с Торн и компанията му, ФМК бе затворила офиса си на „Ембаркадеро“ завинаги. Макар полицейските следователи да бяха помолили Торн да остане на разположение, два дни след затварянето на ФМК той бе изчезнал безследно, без да остави новия си адрес.

Харди не бе наясно какво възнамерява да прави с Торн, ако някой ден го пипне. Настаняването на Франи и децата у дядо и баба му бе попречило да издири Торн, а после вече бе станало прекалено късно. Когато най-после се опита да влезе във връзка с него, той вече бе избягал.

— Утре стават две седмици от опита за обир в дома на един сенатор в Джорджтаун в големия селскостопански щат Ню Джърси, огласил неотдавна решението си да поведе битка срещу освобождаването на етанола от федерални данъци за горива. Предполагало се, че в къщата няма никой, но камериерката била там и спяла в стаята си на горния етаж, когато станал взломът. Тя държала зареден пистолет в нощното си шкафче. Може би си чел за случая.

— Торн — произнесе Харди.

Глицки кимна.

— Два дни не успели да установят самоличността му, а когато най-после го идентифицирали, новината вече не интересувала никого. Де да го беше застреляла съпругата на сенатора или нещо подобно — тогава щеше да се вдигне шум, а така чисто и просто изглеждало като поредния неуспешен обир с взлом. Но тъй като го бях обявил за издирване, за да го разпитам, от полицията в Джорджтаун ми се обадиха. Твоят господин Торн, както се казва, вече не е между живите.

Харди се надигна от перилата.

— Е, ето на — промълви той. Помълча и добави: — А защо не се радвам?

— Защото е тъжно, когато някой умре, затова. — Фримън палеше пурата си. — Винаги е тъжно, когато някой умира.

Слънцето бе залязло. Рон, Мари и двете им деца махаха и викаха за довиждане на път за външната порта и смехът им отекваше и отскачаше от двата блока, докато те вървяха към колата си.

Харди стоеше на верандата, прегърнал Франи. Тя се притисна до него, каза, че на негово място много би се радвала за Бомонтови.

— Изглеждат щастливи — призна той.

— Нямам предвид това.

— Зная, зная.

Всъщност той знаеше повече от нея. Веднага след собственото си разследване, за да задоволи любопитството си, бе проверил разказа на Рон Бомонт за първия му брак. Първоначалното дело за присъждане на попечителство и последвалата присъда бяха вдигнали доста шум в Расин, но самото отвличане на децата няколко седмици бе държало в напрежение почти целия Среден запад. Относително лесно бе да проследи историята, докато тя не се бе превърнала в остаряла новина в същинския смисъл на думата и не бе изчезнала от страниците на вестниците.

Доста по-трудно се оказа да проследи живота на Даун. Във всички вестникарски репортажи — както за делото за попечителство, така и за отвличането — майката на Макс и Касандра се споменаваше като Даун Брунета. По това време в Расин и околностите вече не живееше никой с подобна фамилия. Накрая Харди се обади на Рон и го попита дали бившата му жена не е използвала професионален псевдоним. „Да — бе отвърнал той, — Амбър Даун.“

Един сержант в отдела на Глицки на име Пол Тию се бе преместил от отдел „Издирване на изчезнали лица“ и все още се фукаше, че няма човек на света, когото не би могъл да открие. Харди, без да издава причината за интереса си — „заради един клиент“ — се хвана на бас с Тию на каса хубаво вино, че последният не е в състояние да открие порнографската актриса, която през последните десет години е работила под псевдонима Амбър Даун.

И дори на запаления и опитен Тию му бе нужен цял месец. Амбър Даун, известна още като Даун Брунета, с истинско име Джуди Роузън, бе починала през 1996 година в Бърбанк от свръхдоза кокаин и хероин. През последните пет години от живота си тя периодично бе работила като помощник-администратор и актриса за вече несъществуващата компания „Увеселителни продукции“, ръководеща търговията си от един склад.

Актът й за раждане и някои лични вещи се намирали в апартамента, който деляла с Дърк Болинг — трийсетгодишен актьор, чието истинско име било Дон Стантън. Била на четирийсет и пет — пет години по-възрастна, отколкото е казала на Рон, съобрази Харди.

Тию поиска да разбере дали Харди желае да се сдобие с копие от някой неин филм. Натъкнал се на седем, в които тя изпълнявала второстепенни роли. За още една каса вино сигурно щял да намери и повече, макар че получаването на истинските копия щяло да изисква повечко ровене. Адвокатът благодари на Тию за положените усилия, даде му касата с каберне и му каза, че е дотук. Получил каквото му трябвало.

Сега, застанал на верандата, притисна жена си още по-силно. Чу как собствените му деца играят на някаква импровизирана игра в задния двор. Смееха се, тичаха, все повече пощуряваха и вдигаха невъобразим шум. Всеки момент щяха да прекалят. Целуна Франи по косата и й се усмихна.

— Мой ред е — каза Харди.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/2991

__Издание:__

Джон Лескроарт. Нищо друго, освен истината

Издателство „Весела Люцканова“, София, 2000

Редактор: Вихра Манова

Художник: Валентин Киров