— А сега ще се съгласи ли господин Кери да поговорим, да или не?

Валънс се подвоуми няколко мига. А после му метна още един ядосан поглед, извърна се и закрачи към лимузината.

Щом влязоха в къщата и Валънс позна Харди, последва нов продължителен изблик. Нали не е полицай, какво, по дяволите, търси тук? Та този човек бе нахълтал в хотелската стая на Валънс същата сутрин и го бе заплашвал с пистолет.

— Подадохте ли оплакване в хотела? А в полицията? Настоявате ли сега да предявите иск? — Глицки задаваше въпросите кротко, но те сложиха точка на проблема.

— Между другото, ще записвам разговора ни — заяви лейтенантът, колкото е възможно по-непринудено, без да оставя каквато и да било перспектива за спор. Разположи портативния си касетофон на масата и вдигна ръка, за да изпревари всякакви евентуални възражения от страна на Валънс.

Започна със стандартното въведение, удостовери самоличността на присъстващите, накара Кери да потвърди, че говори по своя воля, че не е арестуван и че не настоява за присъствието на адвоката си.

— Но защо е тук този човек? — попита Валънс, сочейки Харди, без да се отказва от спорната точка.

— Той ще съдейства за разговора ни — отвърна Глицки. — А _вие,_ господин Валънс, сте тук благодарение на моето любезно разрешение. Не се намесвайте. — Оплакването на ръководителя на кампанията бе справедливо — нямаше законно основание за присъствието на Харди, но Валънс пък нямаше думата. Какво би могъл да предприеме? Да уведоми медиите и обществеността, че кандидатът му е заподозрян в убийство ли? Не, двамата с Кери бяха принудени да съдействат на полицията и доколкото зависеше от Глицки, нямаха друг избор, освен да търпят присъствието на Харди.

Само че Глицки имаше причина за това и тя незабавно излезе наяве.

— Господин Кери — започна той, — убеден съм, че си спомняте вчерашния си разговор с господин Харди във фоайето на „Св. Франциск“. Един доста продължителен разговор за Брий Бомонт, така ли е?

— Смятах, че е адвокат, но да, спомням си.

На челото си кандидатът държеше мокра кърпа. Той почти се бе излегнал на дивана и бе качил крака си, обут в дълъг чорап, на масичката пред себе си. Макар изобщо да не бе топло — нито навън, нито вътре в къщата, — кожата му лъщеше, сякаш леко изпотена. Глицки си помисли, че навярно Кери има температура и ако е така, толкова по-добре.

— Е, причината да доведа господин Харди тук и изобщо да провеждаме сегашния си разговор, честно казано, е свързана с онази ваша среща.

Колкото и да бе изморен и трескав, Кери леко се раздвижи, събирайки запасите си от енергия.

— Добре — обади се той.

Глицки кимна.

— Спомняте ли си да сте му казвали, че никога не сте ходили в апартамента на Брий Бомонт?

— Това бях аз! — избухна Валънс, прекъсвайки го, и повторно посочи Харди. — Ето защо звънях на този човек миналата вечер. Вече му разказах всичко. Просто бях забравил. И ето защо той нахълта в хотела ми…

— Господин Валънс, моля ви! — Глицки го смрази с поглед. — Е, господин Кери?

Кандидатът вече бе седнал нормално. Попи челото си с кърпата.

— Да, така му казах.

— И все още ли държите на думите си? Че никога не сте посещавали жилището на Брий?

Кери кръстоса крака и въздъхна дълбоко.

— Предполагам, открили сте някой, който ме е виждал там? Който ме е заснел? Навярно присъстващия тук господин Харди?

— Деймън, замълчи! — отново се намеси Валънс.

Но Кери изглеждаше едва ли не развеселен. На лицето му се появи шеговито изражение.

— Всичко е наред, Ал. Няма нищо. Лейтенантът обеща да държи случая в сянка, вярно ли е, лейтенанте? След като не съм убил Брий. На магнетофона е записана честната ви дума.

— Стига да успея — отвърна Глицки.

— Да, ходих там.

Глицки и Харди се спогледаха.

— Защо тогава сте казали на господин Харди обратното?

— Какво значение има, лейтенанте? Нима е престъпление? Можеше да е репортер, който се опитва да хвърли кал върху мен и Брий. Възможно е да е на страната на опонента ми и да се опитва да ме очерни, да представи нещата така, сякаш съм имал любовна връзка с омъжена майка на две деца. — Вдигна рамене. — Каза ми, че е адвокат на Рон, а аз съм убеден, че я е убил Рон. И господинът работи по делото. Ето защо го излъгах. Най-лесно беше да го излъжа.

— Убеден сте, че я е убил Рон?

— Да.

— Защо?

Свиване на рамене.

— Тя бе основният му източник на парични средства, но възнамеряваше да промени това положение. А той е открил, че губи този източник.

— Откъде знаете?

— За първите две ми каза тя самата. А последното заподозрях сам. — Междувременно Кери се бе преместил напред на дивана. Признаците на умора се бяха изпарили. Леко приведен, с лакти, опрени на коленете, смачкал кърпата в дясната си ръка, той напомняше на Харди за човек, увлечен да наблюдава последните мигове на изключително оспорван футболен мач. — Честно казано, изненадан съм, че на вас, полицаите, ви отне толкова време да се доберете до него. Ако се съди по този наш разговор, все още не сте го сторили, нали?

— Той има алиби за времето на убийството — спокойно отвърна Глицки, а характерната липса на усмивка му придаде печално изражение. — Ние все още сме възпрепятствани от физическия закон, според който човек не може да бъде на две места едновременно. Но като стана дума, къде бяхте вие в сутринта на убийството й?

Кери на практика прихна.

— Това е смехотворно.

— Това е простичък въпрос.

— Да, така е, но все пак си остава смехотворен. Намеквате, че съм заподозрян в убийството на тази жена ли?

Ала Глицки умееше да води разпит, а първото правило е да не отговаряш на въпроси, а да ги задаваш.

— Питам къде сте били вие, когато е била убита. Съвсем простичък въпрос.

— Добре. Ето ви и простичкия отговор. Дори не бих могъл да ви кажа на коя _дата_ бе убита Брий, лейтенанте. Заварвате ме в разгара на предизборна кампания на стойност трийсет милиона долара за губернатор на най-пренаселения щат в страната. За последните шест и повече месеца съм имал между десет и трийсет изяви всеки божи ден.

Глицки кимна.

— За протокола сте казали, че през онази сутрин сте били вкъщи, тук. Сам. Спомняте ли си?

— _Аз_ го казах — вметна Валънс. — Така казах на инспекторите ви. Господи, и то поне пет пъти. Деймън все трябва да спи поне от време на време. Снимахме реклами, които трябваше да излязат на следващата седмица. В деня на смъртта й му се налагаше да лети за Сан Диего по обяд и се успа.

— Вижте — Кери бе почервенял. — Убийството на Брий беше ужасна трагедия и от все сърце бих желал да не се бе случило. Освен това се надявам да откриете убиеца. Но ми се иска градът да разполага с по-компетентна полиция, която да не се хваща за сламката и да не ме безпокои в предпоследния ден от кампанията ми.

Валънс схвана намека му и се изправи.

— Това е то. Ще се обадя на кмета. Той ще сложи край на тази история. — И се обърна направо към Глицки. — Няма да ви се наложи да изчакате до изборите, лейтенанте. Може да изгубите значката си още тази нощ.

Харди се пресегна към магнетофона, изключи го и заговори, преди Глицки да успее да отвърне:

— Прекрасно хрумване, Валънс. Давайте. А пък аз ще позвъня на Джеф Елиът и тогава ще видим докъде ще стигнем.

— Вие познавате ли Джеф? — обади се Кери, целият слух.

— Приятели сме — отговори Харди. — Идвал е тук миналата вечер, но вас ви е нямало. Какво ще кажете?

— Стига толкова! — извиси глас Глицки. Вдигна касетофона и го включи наново, а после прошепна сред възцарилата се тишина. — Аз водя разпита. Аз ще задавам въпросите. Господин Кери, ще ви отнема още пет минути, а после ще си отида заедно с господин Харди. Признахте, че сте били в жилището на Брий Бомонт. Какво правихте там?

Кандидатът възмутено тръсна глава.

— Посетих я. Тя бе един от консултантите ми, а освен това бяхме приятели.