— Права си. Аз съм виновен.

Задълго се възцари мъртва тишина.

От една шамандура в канала при устието на яхтклуба се разнесе плътен звън, почти незабавно последван от отчаяния вопъл на сирената за мъгла. Джим Пиърс хвърли пурата си в залива и се пресегна да изключи телевизора.

Жена му като че ли очакваше той да каже нещо, така че й направи тази услуга:

— Няма значение. Нищо няма значение.

— Не бива да го правиш! — едва не изпищя Валънс. Бе измъкнал Деймън Кери на покрива на поредния проклет хотел, в който бяха отседнали след поредната проклета беседа на кандидата. — Не бива да го правиш два дни преди изборите! Отблъскваш хората, не разбираш ли? А не можеш хем да ги отблъскваш, хем да спечелиш.

— Аз съм верен на себе си — отвърна Кери. — Досега не съм губил на избори, а винаги съм оставал верен на себе си.

— Да, Деймън, обаче досега не си се кандидатирал за _губернатор_ Това не ти е длъжността градски съветник, а висок пост и затова съм нает, забрави ли? Такава ми е работата. Да преча на кандидатите да бъдат верни на себе си, особено четирийсет и осем часа преди изборите. Ето какво ще ти кажа: щом искаш да бъдеш верен на себе си, направи го в сряда. — Пристъпи няколко крачки и изруга.

Кери се приближи откъм гърба му.

— Не отблъсквам електората си. Опитвам се да въздействам на хората, да им кажа истината. Те откликват на думите ми.

— Не — отсече Валънс. Обърна се, изпълнен с презрение към политическото правило, че високият винаги печели. Кери го надвишаваше с над десет сантиметра и при такава близост Валънс бе принуден да го гледа изотдолу. Но все едно, щеше да каже своето — дали изотдолу, дали отвисоко, или отстрани — и на Кери ще му се наложи да го изслуша. — Не, не и не. Чуй ме внимателно. Твоята работа не е да въздействаш на хората, нито да им казваш истината, нито да оставаш верен на себе си. Опитваш се да спечелиш изборите. Ето какво се опитваш да постигнеш в момента. А ти цял ден закъсняваш, пропускаш срещи, отклоняваш се от сценария…

— Сценарий няма. Има…

— Не, Деймън. На този етап от значение е единствено сценарият. Повтаряй, повтаряй, повтаряй. Усмихвай се, усмихвай се, усмихвай се. И не се спирай на едно място, не пропускай нито една възможност да повтаряш, да повтаряш и пак да повтаряш.

— Само дето тази сутрин изтървахме една, нали, Ал? И защо? Защото ти закъсня да ме вземеш.

— _Ти_ се успа, Деймън.

— Аз завися от теб, Ал. Изтощен съм и се разболявам. А ти? Задължението на ръководителя на кампанията е да води кандидата там, където е необходимо. Това му е работата. А не да му пречи да остава верен на себе си. — Допря ръка до челото си. — Наистина се разболявам — добави. — От седмици съм болен.

Валънс се озова на ръба на покрива. Под краката си долавяше прозирното сияние на светещия в мъглата град. Изпадаше в подобно положение при почти всички избори, в чиято подготовка бе участвал — ученически дрязги през последния етап на кампанията.

Деймън Кери несъмнено се чувстваше зле и Валънс всъщност не го винеше. Темпото бе изтощително, натискът — неотслабващ. Валънс можеше и да е в правото си да се чувства обезсърчен и разтревожен, но бе дошло време да успокои топката за доброто на изборите.

— Деймън — заговори той спокойно, — остава ни _само_ още един ден и той ще започне рано. Защо не се прибереш у дома да си починеш добре през нощта, стига да можеш? Вече му се вижда краят. Все още можем да се измъкнем.

— Не са само изборите — поклати глава Кери. — Ти не знаеш, Ал.

— Нищо подобно, Деймън, зная, и още как. И зная, че _пак_ става дума за изборите.

Но Кери бе на друга вълна.

— А аз зная само, че ако не бях поел по този път, Брий щеше да е жива. Ако тя не беше… — гласът му заглъхна.

Но вече стотици пъти бяха разисквали този въпрос, най-често късно нощем, когато защитните сили на Кери рухваха. Валънс добродушно сложи ръка на рамото на кандидата.

— Но тя все пак е мъртва. — Леко го потупа по рамото, за да изрази съчувствието си. — Нека те приберем вкъщи, за да си починеш поне малко. Утре сутринта нещата ще изглеждат по-добре.

Торн седеше до кухненската маса в апартамента си по средата на склона на Ноб Хил и слагаше последните щрихи в меморандума, който щеше да отпечата утре, относно помощите в размер на 10 800 000 долара, вложени от петролните компании в тазгодишните политически кампании в страната. В меморандума той отбелязваше, че Деймън Кери не бе приел и цент от подобни източници. Торн смяташе, че ако новинарското изявление се разпрати рано на следващия ден, със сигурност ще се появи във вестниците във вторник, и то навярно преди повечето хора да отидат да гласуват, и дори би могло да запълни някои от късните новини утре вечер по телевизията.

Убеден бе, че и най-дребното нещо ще бъде от полза, особено в светлината на несекващия скандал с отравянето на водата с МТБЕ, който за негово удоволствие бе в устата на всички. Противопоставянето на Кери срещу крупните производители на петрол щеше да свърши добра работа, и то по всяка вероятност точно в деня на изборите.

Той прочете коректурите на окончателния вариант, после прибра книжата в куфарчето си, отвори една студена бира и я наля в изстудена чаша. Отиде в дневната и включи телевизора.

Късните вечерни новини не излъгаха очакванията му.

Започнаха с продължението на репортажа за пулгаския Храм на водата. Районният отдел по водите бе взел проби от питейната вода в града и бе установил, че съдържанието на МТБЕ е по-ниско от нормите на Агенцията за опазване на околната среда, така че практически било „безопасно“. Но все пак се „забелязвало“ наличие на веществото и жителите бяха посъветвани да „проявяват предпазливост“.

Торн се подсмихна на израза и на истеричния отклик на зрителите, който гласността в медиите несъмнено бе осигурила. МТБЕ бе опасно вещество, така е — токсично, колкото таблетка аспирин в басейн с олимпийски размери, — от петдесет-шейсет литра във водохранилище с размерите на „Кристалните извори“ нямаше да се разболее никой, във всеки случай не веднага. Въпреки това обаче над трийсет души бяха потърсили медицинска помощ в спешните отделения из целия град, след като бяха пили вода вчера и днес сутринта.

Интервютата, взети от пешеходци, сочеха, че почти всички бяха доловили „особен вкус“ във водата, мирис на терпентин. Торн сметна за необходимо да изпие някоя и друга чаша през деня и не усети нищо.

Показаха хубавичък клип с няколко десетки умрели пъстърви, плуващи недалеч от мястото на отравянето. Засичането на този рибен пасаж — където концентрацията на МТБЕ е няколко милиона пъти по-голяма, отколкото при помпената станция за питейната вода на града — си бе чист късмет, но Торн го намери за особено задоволително. То създаваше впечатлението, че е било замърсено цялото водохранилище.

Кери пусна няколко доста хапливи остроти, призоваващи за незабавен мораториум върху употребата на МТБЕ, на което откликнаха един от сенаторите на щата и кметът, Бог да го благослови, който дори отиде още по-далеч от тях:

— Нямаме основание да търпим и секунда повече това опасно и неразтворимо токсично вещество в бензина си, след като съществуват безопасни за околната среда и икономични заместители, съвсем леснодостъпни — имам предвид етанола.

Опонентът на Кери, напротив, се изказа от района на Ориндж Каунти и на Торн му заприлича на идиот:

— Тази ужасна криза е предизвикана от МТБЕ толкова, колкото и от оръжията, с които убиват хора. Хора убиват други хора и пак хора — престъпници — са отровили водоизточниците на Сан Франциско. Бензин без всякакви добавки би довел до същия резултат, а никой не се обявява за забраната на бензина.

Полицията не разполагаше с улики за самоличността на извършителите, нито за местонахождението на щабквартирата на „Съюза за чиста планета“, поел отговорността за акцията, макар че, ако ги открият, щели да им предявят обвинение в убийството на петдесет и три годишен мъж…