Харди пое въздух, задържа го и го изпусна рязко.

— Няма да ти допадне.

— Не съм и очаквал. — Глицки изчака още известно време.

— Забърках се в тази история заради децата му.

Очите на лейтенанта, до момента безизразни, се присвиха. Ноздрите му се разшириха, а белегът на устните му побеля. Пое дъх един-два пъти, а когато най-после заговори, гласът му прозвуча ужасяващо овладяно:

— Виждал ли си го? Негов адвокат ли си?

Харди знаеше, че всеки опит за увъртане само щеше допълнително да вбеси Ейб.

— Срещнах се с него веднъж. В петък вечерта, преди нещата да се заплетат окончателно.

— И къде?

— В хотел „Хилтън“ на летището.

— Значи е имал намерение да напусне града? Заминал ли е?

— Не. Нито едното, нито другото. Но бе готов да го стори, ако се наложи. Това беше.

— Това било. Прекрасно. И ти неизвестно защо реши, че няма нужда да ме запознаеш с нито едно от тези събития.

— Не. Не съм вземал подобни решения. Тогава ти _не_ издирваше специално Рон.

— Сега обаче го търся. Къде е?

— Не зная.

— Айде бе!

Харди сви рамене.

— Не те лъжа. Никога не съм те лъгал, Ейб. Просто изпуснах онова, което нямаше нужда да знаеш.

— Е, много ти благодаря. — Глицки направи възмутена физиономия, а гласът му се извиси негодуващо: — Ама кой си ти, че да решаваш? Ами аз за какво съм, да не би това да ми е някакво си хоби, с което да се залавям или да зарязвам, когато ми скимне, а не работа, а? _Случайно да ти е идвало наум, Диз? Не си ли се замислял поне веднъж?_

Но Харди нямаше намерение да се моли за милост или за прошка. Бе сторил каквото му диктуваше сърцето. Вярваше, че може да се защити.

— Виж, Рон ми се обади миналата вечер. Обаждането му още си стои записано на телефонния секретар в кантората ми. Заповядай да го чуеш по всяко време, когато поискаш. Не зная къде е, нито как да се добера до него и самият аз се вбесявам.

— Но това не е твоя _работа,_ Диз.

— Не се самозалъгвай, Ейб. За мен то е много повече от работа. Първо, става дума за жена ми, после за къщата ми, а след това съм наред може би и аз, моя живот. Смяташ ли, че щях да рискувам всичко това, ако имах и най-малкото съмнение в Рон? Не мислиш ли, че щях да ти го предам? Господи, та аз пръв щях да дотичам.

— Не и ако ти е клиент.

Харди снижи глас.

— Той не е забъркан, Ейб. Знаеш го открай време. Ако се впуснеш в тази посока, ще сбъркаш адреса.

— Да, но на ментова ми е работата — да проверявам във всички посоки. Ако изскочи нещо, аз го подхващам и то може да ме наведе на друго.

— А може и да не те наведе. — Харди се приведе напред на стола си. — Няма време, Ейб.

Глицки го изгледа свирепо с още неотзвучала ярост. След няколко секунди се изправи, отиде до вратата, отвори я и излезе.

Стоеше със скръстени ръце до прозорците на отдел „Убийства“ и през черната мъгла гледаше към затвора оттатък пътя. Харди излезе от кабинета му и застана зад приятеля си.

— Ще ти кажа всичко, което мога — обади се той иззад гърба му, — но има неща, които не мога.

Глицки не се обърна.

— В положението на Рон има нещо, което прави опасно официалното му въвличане в съдебно дирене. Ако попадне в правораздавателната система, ще пострадат децата му. Ето защо Франи не биваше да го издава. Ето за какво не можеше да говори тя. Чу какво каза домоуправителят в жилището му, Ейб. Човекът е добър баща. Като теб и мен, нали?

Пак не последва отговор, но Харди забеляза, че раменете на Глицки се повдигнаха и смъкнаха. Слушаше го.

— Зная, зная. Защо не съм ти казал по-рано, нали? Защо съм работил с Канета? Не знам. Не знаех. Опитвах се да проумея нещата. И равносметката е, че Рон не е убил Брий.

Лейтенантът най-после леко се извърна и отрони:

— Освен ако я е убил.

— Не е.

Глицки стоеше неподвижен като статуя.

И двамата доловиха стъпки, приближаващи бързо по коридора. Харди се обърна, точно когато един възбуден азиатец изникна на вратата. Бе леко задъхан и за няколкото крачки до тях се помъчи да се съвземе.

— Едни от последните, които аз опитва, Ейб. Прощавай. Обаче съвпадат.

— Съвпаднали са?

— Да. Също като на чаша, все едно кого са.

— С отпечатъци от жилището в надстройката ли?

Гатас кимаше ли, кимаше.

— Сигурен напълно.

— Кери? — обади се Харди.

Гатас погледна него, после Глицки за позволение. Лейтенантът кимна.

— Така изглежда.

— Какво това? — попита Гатас. — Сам _Деймън Кери?_

Глицки кимна.

— Ако си сигурен за отпечатъците по чашата, значи е бил в дома на Брий Бомонт, а каза, че не е ходил там.

— О, сигурен напълно.

— Значи е Кери.

— Ах, мамка му — възкликна Гатас. — Съвсем мамка му.

— Взе ми думите от устата, Пол — почти се усмихна Глицки. — Чудесна работа свърши. И благодаря, че дойде тази вечер. Много ни помогна. Да те откарам ли у вас?

— Не. Звънил на моя жена. Десет минути, тя тук. — Кимна и излезе.

Отново се възцари тишина. Харди изчакваше. Глицки смучеше бузата си отвътре.

— Навярно точно в момента си спомняш, че аз донесох чашата — обади се Харди.

27

Джим Пиърс седеше на лоцманското място на подвижния мостик на яхтата си, облечен топло заради лошото време. Пиеше чист ром от канче и смучеше угарката на пура „Партагас“. Плавателният съд се захранваше с електричество от яхтклуба и бе включил малкия телевизор, макар да не го гледаше — просто за шумов фон, нищо друго. Смях на запис. Порив на морския вятър довя цял облак влага през отворените прозорци.

Усети раздвижване в яхтата, но не се обърна.

— Имаш ли представа колко е часът?

Жена му, както обикновено, представляваше великолепна гледка. Особено в момента, поруменяла от студа и от лекото усилие да дойде на яхтата. По косата й се бяха събрали ситни капчици и осветени отзад, те се превръщаха в ореол.

— Навярно около девет — отвърна й безизразно.

— Какво чакаш тук?

— Тебе — да дойдеш и да ме вземеш. И ето, че дойде.

— Пак се отбиха от полицията.

— Е, бедата никога не идва сама. И какво искаха този път?

— Очевидно е станало още едно убийство. Убит е полицай.

— И са дошли да разпитват мен ли?

— Явно по някакъв начин е бил свързан с Брий.

Той най-после погледна жена си в очите.

— Е, _аз не съм_ свързан с Брий. — Отпи глътка от канчето.

— Не се настройвай против мен, Джим. Моля те. Къде беше?

Продължаваше да я гледа.

— Ето тук — отвърна. — Нали ти казах. Чаках да дойдеш да ме вземеш.

— От снощи ли си тук?

Джим кимна.

— Ти не се беше прибрала от тържеството. Щях да се побъркам. Какво искаха?

Тя хвърли поглед зад гърба си, сякаш се безпокоеше да не я чуе някой. И отново към него:

— Искаха да разберат къде си. Казах им. Не са ли идвали тук?

С пурата си той посочи към водата:

— Бях в открито море.

— В тази мъгла?

Пиърс вдигна рамене.

— Водя опасен живот. Какво значение има? А ти какво прави цял ден?

— До обяд си останах вкъщи и чаках да се прибереш. После обядвах с майка си и брат си. После беше приемът за библиотеката — вечерята на спонсорите.

Джим Пиърс се плесна по челото с мним ужас.

— Тази вечер ли беше? И аз съм го изтървал? — Хвърли й невиждащ поглед. — Добре си се забавлявала без мен!

— Всички се чудеха защо те няма. Казаха, че им липсваш.

— Не се и съмнявам. Те на мен също.

Тя скръсти ръце и се облегна с гръб на парапета.

— Не разбирам защо си толкова жесток, Джим. Не усетих кога започна това.

Той помълча един миг, внимателно вдигна канчето и бавно отпи.

— О, мисля, че би могла да се досетиш. Човек се ожесточава, ако го отблъскват прекалено дълго. Някои хора, като се ожесточат, си го изкарват с жестокост.

— Никога не съм те отблъсквала.

Опит за отривисто изсмиване. „Не — помисли си той, — само дето направи така, че вече бе невъзможно да ти се моля.“ Но каза: