Глицки познаваше агентите на ФБР и тяхната склонност първо да стрелят, а после да питат, затова се опита да налее малко ум в главата на Симз. Но тя явно не желаеше да го слуша — с такъв случай можеше да се прояви, точно от каквото имаше нужда една млада агентка, ако сериозно се стремеше да е наравно с мъжагите, които не се бояха да прибегнат до оръжието, стига положението да го налага. При необходимост, каза тя на Глицки, не че непременно ще стане така, но бе си осигурила и двама оръжейни експерти, единият от тях снайперист.

После пожела да узнае какво мисли Глицки за Уес Фаръл, дали е най-добрата им възможност да се доберат до Кевин Ший… може би с федерално разрешение за подслушване на телефона? Специалната агентка Симз „имала познат съдия“, който по нейно искане би издал заповед и на основание „половин молекула ДНК отпреди десет години“.

Глицки изрази мнението, че е вероятно Фаръл и Ший да поддържат връзка по телефона. Постара се лицето му да остане безизразно по време на целия разговор.

Просто побутваше машината, колкото да се въртят колелцата, чакаше сгоден случай за смислена приказка с двама души — Ридли Бенкс и Лорета Уейджър.

Бенкс не се появи в отдела — нещо обичайно, предпочиташе да си върши работата на улицата, но така си остана загадка кратката бележка за Мо-Мо Къщата, следващата, оставена от Глицки насред бюрото. Вероятно нямаше никаква връзка с Кевин Ший, така че Глицки можеше официално да се занимава с това. (Когато не успя да се свърже с Уес Фаръл, бе принуден поне засега да отложи дори негласните си опити да стигне до Кевин Ший. Нямаше следа, по която да тръгне. Може би специалната агентка Симз щеше да го насочи към някоя.)

Знаеше, че Лорета присъства на погребенията и не би я открил нито в дома й, нито в Градската палата поне до средата на следобеда. Повтаряше си, че жадува отново да говори с нея толкова скоро, само в интерес на работата. Дори беше способен да почака, ако трябва… защото не гореше от нетърпение да обсъждат отношенията си. Каквото и да решат един за друг, ще си дойде с времето… Накрая се отказа от опитите да запълва деня с безплодни усилия и се прибра вкъщи.

Наглеждаше тигана, в който изпразни консерва червени чушки, а очите му сълзяха, докато кълцаше глава лук. Вече настърга в тигана вкаменената буца сирене „чедър“, намерена в хладилника.

Още го безпокоеше идеята му да говори с Лорета за това. Достатъчно време си бе блъскал главата в бюрокрацията, за да знае, че подминеш ли прекия си началник в нещо, тръгваш по най-бързия и сигурния път да си съсипеш службата. Но бе натрупал достатъчно сведения, за да му е ясно какво ставаше и вече съзнаваше, че май ключът за тази врата е в ръцете на Лорета Уейджър. Всичко се свеждаше, както Стротър Мартин обясни на Пол Нюман в „Хладнокръвния Люк“, до „невъзможността да те чуят“.

Трябваше да отиде при Лорета, която несъмнено не подозираше, че Алън Рестън, в напъните си да угоди на своята могъща покровителка, злоупотребяваше с току-що дадената му власт, с доброто име на прокуратурата и действаше срещу интересите на правосъдието. Според Глицки, Рестън се ръководеше от убеждението, че Кевин Ший и занапред трябва да _изглежда_ виновен — иначе би навредил на Лорета… Глицки не вярваше на Лорета да й пука от такива щуротии, тя едва ли искаше да смачкат онова момче без вина. Но Рестън явно не искаше никакви споразумения, не искаше да припарва до нищо, което би отслабило скалъпеното от прокуратурата дело срещу Ший.

Типично късогледство, толкова често срещано, че Глицки не откри у себе и сянка на учудване. Новият шеф Рестън искаше да се издокара с първото си дело пред властника, уредил му мекото кресло. И да се превърне в герой. За да направи и Лорета героиня. Всички ще спечелят. За прокурор от кариерата като Рестън беше неоспорима истина, че Ший, като всеки друг обвиняем на този свят, поне в нещо се е провинил.

Рестън вярваше, че така заздравява позициите на Лорета, а от негова гледна точка Глицки вършеше точно обратното. Значи Ейб Глицки в момента беше противник. По дяволите, дори враг. Нищо лично — нали дори предупреди Глицки да не си пъха носа, за да не се стига чак дотук. Но ето че точно дотук стигнаха.

Глицки си напомни, че Лорета нищо не знае за информацията от Фаръл, за показанията на Рейчъл (как Ший повдигал Уейд, а не висял на него), за Колин Девлин, за вече поомекналия Джейми О’Тул. Тя не би могла и да си представи цялата плетеница от причини, довела Глицки до почти непоклатимото съмнение, че Ший има каквато и да било вина за саморазправата. Двамата с Лорета нито снощи, нито през останалите моменти заедно се занимаваха с грапавините в делото срещу Кевин Ший. Имаха по-неотложни занимания.

Но нещата отидоха твърде далече. Сега щеше да поговори направо с нея, през главата на Ригби или Рестън. Специалната агентка Симз с нейния безмозъчен снайперист най-сетне преляха чашата. Той щеше да обсъди всичко с Лорета, за да задейства съобщителната линия между нея и Рестън, да върне хората към загрижеността как по-добре да си свършат работата. Нали в това е същността на задълженията им, така е най-разумно.

Но все още не можеше да си отговори защо Фаръл още не му се обаждаше. Безсмислено поведение, освен ако Ший си е плюл на петите, а в подобно положение би било съвсем естествено. За Фаръл предложеното от Глицки споразумение си оставаше в сила — Ший поне да бъде изслушан. Обаче отказът на Рестън, предаден чрез Илейн, обърна всичко наопаки. Заяви недвусмислено, че няма да слуша нищо, което Фаръл или Кевин Ший биха искали да му кажат. Ами да, Рестън си бе избрал позицията — Кевин Ший беше виновен и нямаше място за пазарлъци.

Глицки вече не разполагаше с нищо, което да размени срещу появата на Ший пред властите, но Фаръл нямаше как да е научил това. Защо не се обаждаше?

Разбърка с показалец в тигана. Почти беше готово, но някой звънна на входната врата.

Отмести с опакото на дланта ивицата марля, закриваща тясното прозорче до вратата. Не видя никой на площадката. Отвори вратата.

— Ако бях професионален убиец, вече да си изстиващ труп. Ама ти защо плачеш?

Неговият приятел Дизмъс Харди се бе облегнал на стената.

— Не плача, а режа лук. Мислех, че си в Ашлънд.

— Според слуховете, тази година не е толкова страшно да пропуснеш постановката на „Хамлет“. Прекарах цяла седмица на палатка сред дивата природа с две дечица на три и пет години. И вече се притеснихме за къщата с всичките тези пожари, които спомена по телефона. Стори ми се най-уместно да се прибирам.

— Не бих казал, че си избрал най-добрия момент.

Вече вървяха към кухнята.

— Може би си забравил какво е да живееш в палатка с дребосъци — предположи Харди. — Правил ли си това с твоите юнаци?

— Че как иначе. Доста често. Тишина и спокойствие сред природата…

— Същото, само без тишината и спокойствието. — Харди се надвеси над печката. — Хъм, лютички чушки, а? Май не съм хапвал такова нещо поне от година. Страхотно ухае.

— И сега няма да хапнеш. Беше единствената консерва чушки в къщата и за първи път от петнайсетина години мога да си я изям цялата.

— Цялата? Не можеш да излапаш цяла консерва чушки.

— Само стой и гледай.

— Жестоко и ненормално е да ме караш да те гледам. Даже чипс си сложи!

Глицки си сипваше сос „Тапатио“ в големия супник. Обикновена чиния не би побрала бърканицата от чушки, лук и сирене, скрита от цял пакет чипс. Поспря, колкото да каже:

— Вратата на къщата си е на същото място, където я остави. Като излизаш, не забравяй да затвориш.

Напълни си устата и започна да издава звуци, които едва ли щеше да си позволи, ако беше сам.

Харди седеше срещу него. Носеше такива дрехи, когато не се занимаваше със съдебни дела — джинси, риза с дълги ръкави на бяло-зелени карета и маратонки. Бе поставил пред себе си празна чиния и внушителна лъжица, но Глицки се престори, че не разбра дебелия намек.

— Ейб, на път си да станеш истински гадняр. Тъжно ми е да наблюдавам този процес.