Сети се за още една своя грешка — не попита Кевин за телефонния номер в новото му скривалище и сега му оставаше само да чака следващото обаждане…

И след наставленията му снощи за възможността Кевин да се изправи пред съда като обвиняем за убийство, той и Мелъни може най-после да са решили, че е време да си изберат други имена и да се потулят някъде.

Барт скимтеше до вратата, обикаляше в кръг, имаше нужда да излезе и да се облекчи. Уес не искаше да излиза от апартамента си, бе поел доброволно задължението да е тук, ако се обадят Кевин или Мелъни, но кучето не можеше да търпи повече. Погледна страдащата животинка. Не желаеше Барт отново да си прави опити с вестниците от кухненската маса. Току-виж този лош навик му допадне.

— Добре, момче, дадохме им доста време. Хайде да се проветрим.

Отвори вратата и Барт се втурна устремно по стъпалата, още скимтеше. Уес не смяташе да се доверява на полицаите, опитали се да го прецакат само преди броени часове, затова си направи труда да заключи тромавото двустранно резе. Не че би опазило дома му, ако някой имаше сериозно намерение да влезе, но така се почувства по-сигурен.

Направи само три-четири крачки към Барт, когато му се стори, че чу звъна на телефона. Опита да се заслуша, въпреки натрапчивото скимтене на кучето. Пак звънна.

— Страхотно — изрече на висок глас и бръкна в джоба за ключовете, закачили се на разнищен конец.

Дръпна по-силно, гребенчето и всички монети се разпиляха по пода.

Звън.

Ключовете не се отделяха от обърнатия наопаки джоб. Уес се разпсува и с неловки движения се приближи странично до вратата. Барт изтича обратно по стъпалата и започна да лае.

Звън.

Знаеше каква хитрост да приложи. Би могъл да отключи резето още с първия опит, ако пъхне ключа докрай, после го издърпа обратно милиметър-два…

Звън.

… и лекичко го завърти наляво-надясно. Ето!

— Млъкни, Барт!

Другата ключалка беше лесна. Пъхна ключа, завъртя и отвори.

Звън.

На бегом през стаята, придържаше ключовете, още вкопчили се в раздърпаните нишки по дъното на джоба. В кухнята, към окачения на стената телефон.

— Ало.

Сигнал за свободна линия.

Отпусна сърдито ръце и като с магия ключовете се освободиха от възелчето, за да издрънчат на пода. Обърна се и видя Барт, пъшкащ жалостиво над прясна миризлива купчинка.

Уес си наложи да не прави нищо няколко секунди.

— Аз съм шибан едноух слон — сподели с Барт, напъха джоба в панталона и отиде да си вземе една бира.

— Значи не си се обаждал ти?

— Не. Ей сега е за пръв път. Току-що включихме телефона. Искахме да се наспим.

— Чудесно. Тогава кой е бил?

Не успя и да предположи кой го е търсил. Дори за миг не си представи, че може да е Глицки, след подлия номер, който приписваше на лейтенанта.

— Откъде да знам кой те е търсил? — каза Кевин.

Уес се отказа да умува.

— Както и да е, поне отспахте ли си?

— Ъхъ. И двамата сме по-добре. Даже ребрата ми се пооправиха…

— Великолепно. И какво ще правите?

Кратко мълчание, после:

— Не знаем, Уес. Може би просто ще чакаме.

— А наясно ли сте какво чакате?

— Не. Не знаем какво да правим. Може да кротуваме до довечера, да се отнесем на юг към Мексико, после да ти се обадим, когато тук се поукроти малко, дано нещо се обърне в моя полза. Нали _все някой_ е бил там, може да разкаже какво е станало. Да ме подкрепи.

— Не мислиш ли, че досега този някой щеше да излезе на бял свят?

— Е, да. Но може и да си траят хората. Може и да са уплашени. Нали разбираш, заради всичко, което става по улиците. Но след като излъчат моето изявление…

— А, като спомена за това…

— Ъхъ. Знам. След малко ще се обадим на телевизионния канал. Нещо се е объркало. Мелъни казва, че пазачът трябва да е оплескал работата.

— Кой пазач?

— Било затворено. Оставила касетата на нощния пазач.

Уес преглътна напиращите думи. Колко ли богат щеше да бъде, ако му даваха само по един долар за всеки случай по света, когато подобни дреболии проваляха цели процеси. Никой не бива да оставя важни доказателства на трети лица — връчваш ги направо на човека, който ти е нужен, ако ще да чакаш цяла нощ.

— Искаш ли аз да се обадя, да се заема с това отсега нататък?

— Но нали ми каза, че нямало полза от тази касета.

— Но от друга страна, както сам изтъкна, така може да измъкнем от дупката му някой заслужаващ доверие очевидец и ти да се отървеш.

— Вярваш ли, че е възможно?

— Не съм сигурен, всичко зависи от едно голямо „ако“. Не бих се надявал прекалено. Но поне е възможно. Както се запекоха нещата, или ще бягаш, или ще се явиш на делото. Само казвам, че си струва да опитаме, това е. И мога да свърша работата вместо вас, за да стоите настрана.

Чу приглушено мърморене — Кевин обсъждаше предложението с Мелъни.

— Щом имаш желание…

— Нали вече ти казах.

— И е по-добре, отколкото да бягам, нали? Така е правилно?

Странно беше да чуе как някой все още се вълнува от такива въпроси, но и присъщо за Кевин — Уес го смяташе за останка от миналото. Човек, който вярваше, че трябва да постъпва достойно. Нали точно така се е забъркал в тази каша. Все правилни постъпки, довели до бедствие.

Уес съзнаваше, че за него също няма избор. Кевин беше такъв, какъвто Уес някога се опитваше да бъде, какъвто _искаше_ да бъде, преди животът да вгорчи вкуса на тази вяра.

Предстоеше му безнадеждно усилие, но като вдъхваше смелост на Кевин и Мелъни, като се обвързваше със задължението да им помага, Уес се понасяше несравнимо по-леко, отколкото му се бе случвало през последните години. Предпочиташе да забрави, откакто Марк Дуър, откакто жена му… но нали все пак се случваше някой да не те предаде. Точно това бе забравил. Налага се човек да рискува. Иначе все едно се е погребал.

— Уес?

— Да, сигурен съм. Според мен, това ти е най-добрата възможност. Ако се опиташ да избягаш и те хванат… не се знае какво може да стане. — Нямаше нужда да се впуска в подробности, всичко беше ясно. — Засега те съветвам да не вириш глава. Никой не знае къде си. Може нещо да се обърне в твоя полза. Винаги ти остава бягството като последно спасение, но тръгнеш ли веднъж, вече си се признал за виновен.

57.

Глицки си беше у дома за обяд. _Никога_ не обядваше вкъщи през работен ден, но прекара остатъка от сутринта в разпределяне на случаи, обсъждаше разследванията със своите инспектори, които не се занимаваха по един или друг повод с Кевин Ший, провери резултатите от други аутопсии, осведомяваше се кога трябва да се яви в съда по някое дело и влезе във връзка (любимия тъп израз на ФБР) със специалната агентка Марго Симз по въпроса за „напредъка“ в разследването за Кевин Ший. Във ФБР бяха решили, че е налице нарушение на граждански и човешки права, така че федералното правителство има най-малко равностойна юрисдикция по случая. И без това не чакаха покана от местната полиция, за да се намесят, със същата безцеремонност, с която разнищваха убийствата на борци за расово равноправие в затънтените южни щати. Сега се навъртаха наоколо по свое решение и полицейският началник Ригби изглеждаше склонен да им отстъпи цялата слава… или да понесат цялата тежест на провала. Специалната агентка Симз беше извънредно доволна от положението, макар и да не се интересуваше особено от нечии рани от нож, Джейми О’Тул, изучаването на снимки, братовчедите Макей и Мюлън или пък Рейчъл, наскоро преселила се от Източна Европа.

Истински я занимаваше само анализът на личността на Кевин Ший, представящ го като вероятно въоръжен и несъмнено твърде опасен престъпник. Глицки предполагаше, че това е следствие от яростната реч на Илейн Уейджър пред репортерите, раздухана от експертите на ФБР, които предварително се настройваха какво да търсят и често намираха доводи в подкрепа на твърденията си, дори ако фактите не бяха напълно на тяхна страна.