— Какво точно реши, Соломон?

Не беше сигурен. Знаеше, че тя нямаше да му се метне на врата. В офиса окончателно го беше отрязала: „Затворена страница.“ Първата целувка беше и последна. Така че какво, по дяволите, правеше той? Присмехулникът на дървото вдигна трелите с една октава по-високо. Дали самецът не му се присмиваше?

— Какво е това? — попита тя, гледаше право към къщата.

— Кое?

— Ти ли си оставил вратата отворена?

Той се запъти по нащърбените плочки към къщата. Горната панта беше разбита, вратата беше отворена и изкривена.

— Мамка му! — той смело бутна вратата, но тя задра плочите отдолу и заяде.

— Недей да влизаш вътре. — Виктория ровеше в чантата си за мобилния. — Ще извикам полиция.

— Който и да го е направил, отдавна си е отишъл. Надявам се да не ми е отмъкнал топката с автограф от Бари Бондс.

Той бутна вратата. Тя задра отдолу и се подмести с няколко сантиметра. Стори му се, че чу нещо — скърцане на гумени подметки по плочките, — миг по-късно вратата излетя от останалата панта и го цапардоса по челото и носа. Почувства изгаряща болка под очите си. Докато вратата се стоварваше върху него, той различи една фигура, която изскочи от къщата и прелетя покрай него.

Чу как Виктория извика:

— Хей!

Чу отдалечаващи се стъпки по паважа.

Чу как в главата му като че ли се удрят камъни.

Мина цяла вечност, докато се изправи и тръгне, олюлявайки се, в посоката, в която избяга невидимият човек. Единственото, което бе успял да види в тъмното, бяха флуоресцентните ленти по маратонките на мъжа. Маратонките завиха на ъгъла на Солана Роуд и се отправиха южно към Поинчана. Стив ги последва.

— Стив! Недей! — викаше след него Виктория. Имаше ехо и той чу всяка дума по два пъти.

Усещаше, че не тича по права линия. Помисли, че вижда светкавици, но осъзна, че това бяха тънки снопове лунна светлина, която осветяваше улицата през короните на тополите. Въздухът ухаеше на жасмин и не след дълго Стив усети, че набира сили. Мъжът не беше добър бегач, иначе досега щеше вече да е избягал. Когато стигна до Малага, вече можеше да различи в тъмното, че онзи е облечен в тъмен шушляков анцуг и има нещо на главата. Какво ли беше това?

Някъде в далечината се чу вой на полицейска сирена. Стив беше на трийсет метра зад него, когато пресякоха Лежен и се промушиха през колите. Чуха се клаксони. Главата му пулсираше, но краката му бяха възвърнали равновесието си и дробовете му поемаха по-леко. Беше само въпрос на време.

— Хей, лайнар! — провикна се Стив. — Не можеш да ми избягаш.

Никакъв отговор.

Бяха пресекли от Маями в Корал Гейбълс и се гонеха по Джерона в скъп квартал с къщи в средиземноморски стил. Не беше особено по вкуса на Стив. Улицата беше задънена, каналът беше точно зад къщите по Ривиера. Ако мъжът знаеше къде се намира, щеше да завие по Ривиера. Ако ли не, щеше да му се наложи да преплува канала.

— Нямаш никакъв шанс, тъпако! — провикна се Стив.

Пак никакъв отговор, но Стив вече беше достатъчно близо, за да види, че мъжът носеше маска за ски. Чуваше го как диша.

— Мъртъв си, лайно такова!

Мъжът пресече Ривиера и скочи на бордюра, като се втурна през градината на просторна къща в испански стил. Изчезна в храсталак от хибискус.

„Не знае къде е. Ще спре при водата.“

Стив го последва.

Направи три крачки в тъмния двор и усети, че кракът му се спъна в нещо. Полетя напред и се просна по очи в храсталака.

„По дяволите, пръскачка!“

Изправи се на крака, заобиколи покрай къщата и се озова в задния двор. Къде беше мъжът?

Покритото с плочи патио беше осветено с прожектори, които хвърляха жълтеникава светлина към тъмните води на канала. Дървен кей се простираше от бетонния бент. Един каяк се поклащаше близо до закотвената яхта.

Но нямаше никакъв мъж със светещи маратонки, облечен като за ски.

В канала една моторница се носеше към залива. На руля седеше мъж с капитанска фуражка.

— Хей, да си виждал някой тук? — провикна се Стив.

— Надявах се да видя спарид* — извика мъжът в отговор.

[* Вид океанска риба. — Б.пр.]

Моторницата разлюля яхтата и тя се удари в кнехтите на кея. Стив се загледа в лодката, наполовина осветена от прожекторите. Мъжът можеше да се е скрил в кокпита.

Стив придърпа каяка и взе греблото. Пластмасовата отливка не беше кой знае колко тежка. Предпочиташе истинско дървено гребло, щеше да го цапардоса отдолу, като се засили с всичка сила. Стисна здраво греблото, тръгна по кея и старите дървени дъски проскърцваха под краката му. Някъде от другата страна на канала излая куче. Невидими насекоми жужаха и бръмчаха, изпълнявайки нежната си музика.

Кой, по дяволите, беше този човек? Стив не смяташе, че е квартален апаш. Но имаше заподозрян. Няколко часа по-рано беше казал на Манко, че има касета, която ще докаже, че е бил на местопрестъплението. Стив беше импровизирал. Не смяташе, че Манко и Катрина са убили Барксдейл. И се съмняваше, че някой би могъл да превърне сивия размазан запис в уличаващо доказателство. Чудеше се дали човешкият му детектор на лъжата не беше дал накъсо.

„Манко щеше да търси касетата само ако беше виновен.“

Но защо му беше на Манко да нахлува с взлом в дома му? Защо не в офиса? Колкото и да беше странно, Стив бе взел касетата у дома, за да я гледа на по-добро видео. Но Манко нямаше откъде да го знае. Беше прекалено объркано, за да може да го проумее, особено когато усещаше главата си като кофа, пълна с мокър цимент.

Сега на кея, докато вълните леко се разплискваха в корпуса на яхтата, Стив отново опита да си представи бягащата фигура? Колкото Манко ли беше висок? Преследването в тъмното не ти дава голяма възможност за описание. По дяволите, хората посред бял ден се затрудняват да опишат нападателите си.

С едната ръка върху кърмата, стиснал в другата греблото, той се вглеждаше в мрака на кокпита.

— Тук ли си, Манко?

Нищо.

— Излез. Трябва да поговорим.

Пак нищо.

После усети как една от талпите леко се подгъва под краката му. Стив се извърна, видя проблясък на метал и бързо се наведе. Нещо профуча над главата му. Онзи със скиорската маска размахваше тежък месингов крик, който раздели косата на Стив. Напразният замах изкара мъжа от равновесие и той залитна. Стив завъртя хълбоци и замахна с греблото, като се прицели в главата му, но от клекнало положение не можа да улучи ъгъла. Греблото удари мъжа по рамото и той залитна назад, но не падна.

— Шибаняк! — прошепна мъжът. Изправи се отново на крака и замахна с винча.

Стив вдигна греблото, за да парира удара, който така и не дойде. Мъжът се разсмя, престори се, че замахва още веднъж, и след това се прицели в лицето на Стив. Стив отблъсна крика с греблото. Ох! Изкълчи си китката, сякаш беше цапардосал с бухалката си бърза топка. Греблото отхвръкна от ръката му.

„Мамка му!“

— Имам да ти връщам, шибаняко! — каза мъжът, стиснал здраво крика в дясната си ръка.

— Защо не си свалиш маската и ще се разберем като приятели — предложи Стив, сякаш щяха да се споразумяват за застрахователен иск.

— Оди се шибай, шибаняко!

„Оди се шибай, шибаняко?“ При такъв ограничен речник нищо чудно, че пичът беше станал престъпник.

Мъжът направи крачка към Стив и той отстъпи назад. Единият му крак се подхлъзна и излетя нагоре. Чу трясък на стъкло, когато разби с глава лампата на кърмата и политна в черната вода. Беше сигурен, че е паднал с плясък, но странно защо не чу нито звук и не усети да потъва.

За миг му причерня и Стив се почуди: ако съм в безсъзнание, как мога да го осъзнавам?

Докато потъваше в дълбокия канал, обвит от студената вода, той беше в онова сивкаво състояние между деня и нощта, съзнанието и безсъзнанието. Замаян, но все пак достатъчно в съзнание, за да усети страх.

Страх да не се удави.

Страх от алигатори.

Страх, че мъжът може да скочи във водата и да му разбие черепа.