— Защо искаш да се жениш? — попита тя озадачено.

— Защото те обичам — отвърна Харлан. И после като пълен глупак добави: — И във фирмата ми предпочитат женените при избора на съдружници.

— Значи ще се превърна в част от CV-то ти?

Романтичната любов според нея беше мит, който живееше на гърба на нелогичната ни нужда да осъществяваме фантазиите си. Беше нереална по определение. Виж само докъде беше довела майка й. Романтичната любов беше като тена през ваканцията. Бързо избледняваше.

Това, което имаше между нея и Брус тя наричаше „разумна любов“. Тя се основаваше на логични фактори. Интелигентност, любезност, чувствителност, симпатия. И още нещо: Брус беше първият мъж в живота й — включително и баща й, — който не я беше разочаровал за нещо голямо. Така че романтичната любов можеше да върви по дяволите. Тя обичаше и обожаваше Брус, но по по-различен начин. Тяхната любов се основаваше на нещо повече от страстта. После, за да се убеди сама, си го повтаряше.

— Искам да съм сигурна, че ще можеш да се справиш — каза Виктория.

— С кое по-точно?

— Да работим заедно, без да ме гледаш с влажен поглед.

— О, стига, аз съм голямо момче. Ако кажеш, че целувката не означава нищо, ще го преживея.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Добре. От сега нататък ще живеем по законите на Лорд. Никакво пипане, никакво флиртуване, никакво целуване. Нищо, освен работа.

— Както искаш — съгласи се Стив. Имаше усещане за загуба, което беше странно, защото как можеш да загубиш нещо, което никога не си имал?

— Тогава да вървим към Гейбълс Истейтс, за да претършуваш шкафовете на клиентката ни.

— Щом кажеш.

Виктория започна да си стяга куфара.

— Какво мислиш за Джаки?

— Изглежда готина. Има хубав смях.

— Мислиш ли, че е красива?

— Разбира се. — Накъде водеше всичко това?

— Тя те намира за много секси.

— Така ли?

— Да ти дам ли телефона й?

Стив нямаше да й позволи да разбере колко го боли.

— Разбира се. Обича ли раци?

Виктория се разсмя.

— Джаки казва, че някои мъже водели момичетата на раци и очаквали да им правят свирка след вечерята.

— Чакат до края на вечерята?

— Двамата имате еднакво чувство за хумор. Може и да се получи.

— Супер.

— Не желая да те карам насила, кажи ми, ако не искаш.

— Не, ще се радвам да я видя — каза Стив, като много добре знаеше, че това е лъжа. — Стига ти да нямаш нищо против.

— Мисля, че ще е страхотно — излъга тя на свой ред.

27.

Другият мъж

Богатите са различни, реши Стив. Имат по-големи гардероби.

Двуетажният колизеум на Катрина Барксдейл, целият покрит с дървена ламперия, беше по-голям от спалнята на Стив. Остави това. Мястото, отредено за обувки, също беше по-голямо от спалнята му.

Чуваше бръмченето на изсушителя за въздух и усещаше богата смесица от аромати. Дъхът на кедър, дълбокият аромат на кожи… мирисът на пари. Гардеробната на Катрина беше приятно и спокойно светилище, пълно с коприна и лен, норки и вълна. Всеки чифт обувки си имаше собствено плексигласово чекмедже, осветено с вкус, като скулптура в музеи. Дизайнерските дрехи висяха на моторизиран щендер, който се въртеше из стаята като детско влакче. Натискаш копчето на даден дизайнер — Армани, Сен Лоран, Де ла Рента, Мошино, — после кода на тоалета и щендерът доволно започваше да бръмчи, докато донасяше до ръцете с направен маникюр велурено сако или дантелена пола, или кадифено сако.

Стив беше казал на Катрина Барксдейл, че трябва да направи снимки, което до известна степен беше вярно. Той я остави долу с Виктория да пият вино и да се приготвят за процеса. Следващите двайсет минути прекара в голямата спалня с цифров апарат в ръка, като направи панорамни снимки от покритото с коприна легло с четири стълба в ъглите — в което Чарлс беше останал бездиханен, но надървен — до оформените като арка врати на слонските им гардероби. После се зае със собствената си мисия — да открие часовника „Брайтлинг“.

Във вестибюла, който водеше към гардеробната на Чарлс, Стив откри скрин от тиково дърво с малки чекмеджета, подобен на каталозите в библиотеките: шкафът за бижута на Чарлс. Вътре имаше копчета за ръкавели, пръстени и всевъзможни часовници. „Одемар Пике“, „Вашерон Константин“, „Патек Филип“, „Картие“, „Ролекс“, дори „Касио Джи-Шок“, кръстен на Джереми Шоки, известен футболист. Някои бяха нови, други антики, някои бяха златни, други от неръждаема стомана, имаше и покрити с диаманти.

Но нямаше водоустойчив часовник „Брайтлинг“.

Така че изглежда Боби беше прав. Може би Катрина Барксдейл не беше купила часовника за добрия стар Чарли. Но пък можеше и на други места да има часовници. Трябваше да провери и в капитанската каюта на „Кат Мяу“.

— Какво става тук, по дяволите?

Ръмженето идваше зад гърба му и Стив се извърна с гузната физиономия на джебчия. Беше Чет Манко, капитанът на яхтата, носеше спортна фланелка и изцапани с боя работни панталони и държеше в ръка длето.

— Страхотно! Точно си помислих за яхтата и хоп, ти се появи.

Манко вдигна длетото. Мускулите на бронзовата му ръка се показаха.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Правя снимки. — Стив вдигна камерата като доказателство номер едно за невинността му. — Чертая курса на кораба.

— В скрина за бижута на господин Би?

Имаше акцент от Ню Ингланд в гласа на Манко, помисли си Стив. Работническа класа от Бостън, може би.

— Всъщност търсех нещо. Едно доказателство.

— Какво доказателство? — Манко дори не се опита да прикрие подозренията си.

— Опасявам се, че е поверително. Какво търсите тук горе, Манко?

— Чистя изсъхналите корени от висящите цветя на балкона. — Длетото пак се вдигна. — Кат знае ли, че си в спалнята й?

_Кат._ Прислугата беше в доста приятелски отношения с господарката на дома, помисли си Стив.

И тогава го видя да проблясва на огромната лява китка на Манко. Часовник „Брайтлинг Супероушън“ с огромен циферблат, издържащ до хиляда метра дълбочина.

— Мамка му! — каза Стив.

— Разкажи ми с твои думи, кога забеляза, че нещо става с Чарлс — попита Виктория.

С твои думи.

Професионален адвокатски паразит, знаеше го много добре. С чии думи да го разкаже? На Ейбрахам Линкълн ли?

— Както казах на ченгетата, както казах на Стив, както казах на всички, Чарли беше вързан, както винаги. Набих го с камшика, след това му направих обичайната свирка с уста, пълна с топла вода. Това винаги го побъркваше. След като се изпразни, отидох до бара и си налях една „Столичная“. Чух нещо и когато погледнах към Чарли, той се мяташе нагоре-надолу и издаваше звуци като крясъци на патица. Чакай малко — тя замълча, като прехапа устни. — Сега, като се замисля, май пих „Грей Гууз“. Както и да е, изтичах до леглото и той беше целият посинял. Лицето му, не топките. Докато успея да сваля яката, той вече беше престанал да се мята.

Бяха във всекидневната, седяха на бежово канапе, което според думите на Катрина беше направено по поръчка в Рим. Тя носеше червени копринени панталони и бродирана блуза в китайски стил и беше ударила половин бутилка охладено шардоне. Виктория пиеше газирана вода, докато разпитваше Катрина и търсеше несъответствия.

— Щом като ми задавате едни и същи въпроси сто пъти, значи ще свидетелствам, така ли?

— Още не сме решили. — Виктория забеляза, че шарката на всяка лимоненожълта плочка съвпада с шарката на следващата. — Ако кръстосаният разпит на свидетелите на обвинението остави съмнения, може и да те призовем за свидетел.

— Не е ли рисковано?

— Не и на половина колкото да излъжеш адвоката си — каза Стив, като влетя в стаята с Манко по петите си. — Не те ли предупредих? По дяволите, Катрина, как можа?

— Какво има, Стив? — попита Виктория.

— Развратната ни клиентка за начало.