— Виждам очертания на човешка фигура — каза Виктория.

— На някои хора им се привижда и Дева Мария върху сандвич с кашкавал.

Гледаха още една минута. Сянката, ако имаше такава, сякаш избледняваше.

— Можем да дадем лентата на фотограметрист да я увеличи — каза Виктория.

— И Пинчър може.

— Ако види сянката. Но ако и той е като теб — като повечето мъже, — ще пропусне подробностите.

— Точно затова сме страхотен тандем. Аз виждам голямата картина. Ти виждаш сенките. Аз атакувам със сабя. Ти пронизваш с рапирата. Аз пускам бомбите. Ти…

— Чистя лайната от птиците ти.

— Помниш ли какво каза съдия Гридли за нас. Но сега…

— Сега какво, Соломон?

Щом тя не смееше, той щеше да го направи:

— Не трябва ли да поговорим за снощи?

— Няма за какво да говорим. Затворена страница.

— Мислех, че след като се наспиш добре през нощта, ще…

— Не съм спала.

— Още една причина да поговорим.

Тя се приближи към прозореца, погледна към отсрещната страна на улицата към балкона, където желязната банда си почиваше и си предаваха един джойнт колкото салам.

— Предстои ни процес. Това е всичко, за което ще говорим. И когато той приключи, аз изчезвам оттук.

— Какво означава това?

— След като се оженя за Брус, ще поема юридическите дела на компанията му. Това е най-доброто за мен.

— Искаш да избягаш.

— От какво?

— Снощи…

— Нищо не се случи и дори да се е случило, няма да се повтори — каза тя, като използва адвокатския прийом на алтернативна защита. — Виж, съжалявам, ако съм подала сигнали, които си разбрал погрешно.

— Ти ме целуна. Как да разбирам това?

— Бях под голям стрес. Огънах се и толкова.

— Значи няма да ми кажеш какво изпитваш сега? Нито какво мислиш?

Тя се извърна.

— Мисля, че ми харесваше повече, когато беше безчувствен негодник.

— Няма да мине.

— Не разбираш ли? Не съм свободна. Това ме прави пожелана. Ти си неподходящ. Това те прави по-желан. Това е част от генетичния ни код. Нищо не можем да направим, привлечени сме от пламъците. Това ни прави шибаните човешки същества, които сме.

— Затова ли ме целуна? Затова ли аз отвърнах на целувката ти?

— Ако имаш по-добро обяснение, дай да го чуем.

— Не съм сигурен. В теб има нещо, което…

Той спря, без да може да продължи, и тя настоя:

— Което какво?

— Което ме кара, не знам… Изпитвам чувства към теб — заекна той.

— Хайде — подбутна го тя, — ти си този, който иска да си излее душата. Какво точно изпитваш към мен. Не можеш ли да бъдеш искрен?

— Само ако се преструвам.

— Сериозно ти говоря. Или ми кажи какво чувстваш, или млъкни.

Не очакваше, че тя ще го предизвика. Изведнъж се върна в гимназията и отново беше лудо влюбен в Рене де Прес, дошла да учи на разменни начала от Париж. Дори и сега си спомняше всичко за нея. Тъмнокоса, подстригана късо по секси френски начин. Тесните миниполи и трите разкопчани копчета на блузата й. Възбуждащ акцент, от който му идваше да оближе капчиците пот зад голите й колене. В крайна сметка беше на седемнайсет с ранимо сърце и постоянна ерекция.

Рене гледаше от трибуната, докато играеха мач от щатския шампионат. В деветия ининг, при равен резултат, Стив открадна втора, после трета и отбеляза точка с жертвоготовен плонж, хвърляйки се с главата напред. Съотборниците му го изнесоха на ръце от терена. Беше ефимерен миг, но с целия си наивитет той вярваше, че това е първият от безбройните весели спектакли с барабани и тромпети, отбелязващи всеки триумф в живота му.

Четири часа по-късно Рене му показа чудесата на разцъфващата галска женственост на задната седалка на джипа му, паркиран в една мангрова горичка в Матсън Хамак. Беше му за пръв път, на нея обаче не и свърши дори по-бързо, отколкото заобикаляше базите. Под нейното вещо ръководство, вторият опит беше по-успешен, а третият ги остави бездиханни. До зазоряване беше уверен, че никой не се е чувствал така досега, и промълви двете вълшебни думички — „Обичам те“, — с което накара Рене да му се смее и да го нарече „глупаво момче“.

Следващите няколко седмици не минаваше и секунда, без да докосне или целуне. Всяко споделено преживяване — без значение колко обикновено беше — миниголф, пица с пеперони, „Всяко твое дихание“ на Стинг, отприщваха радостни порои. Какво друго можеше да бъде това, освен вечна любов?

Само 363 часа и седемнайсет минути — по обърканите изчисления на Стив — след като за пръв път бяха изпробвали задната седалка на джипа, всичко свърши. Когато Стив отиде на среща с Рене в кафето, тя седеше до Ейнджъл Кастийо, плещестият фулбек от футболния отбор. Бейзболният сезон беше свършил, започваха пролетните тренировки по футбол и Стив беше захвърлен като строшен охлюв.

През следващите двайсет години той не беше казал нито веднъж на някоя жена, че я обича. Как би могъл? Рискът да го заболи беше толкова голям. И сега стоеше онемял пред предизвикателния поглед на Виктория.

Виктория се мъчеше да устои на внезапния порив да го дръпне от стола и да му се хвърли на врата. Никога не й се беше струвал толкова отчаян и толкова беззащитен. Толкова различен от нахакания умник, който за пръв път беше видяла в съда. Но тя се държеше желязно и нямаше да покаже друга емоция, освен безразличие. Нямаше да разкрие какво чувства. Как би могла? Самата тя не знаеше как да ги определи. Не знаеше какво я тласка към Соломон. Но той беше прав за едно — тя го целуна. Тя го прегърна и го целуна продължително, страстно и опасно.

Толкова безразсъдно. Толкова безотговорно. Толкова нетипично за нея. Отчаяно й се искаше да не го беше правила.

Наистина ли беше така? Докато лодките се поклащаха на кея и небето се въртеше, осветено от лунни лъчи, тя беше притиснала тялото си към неговото, идеалната комбинация между ин и ян. Целувката я беше оставила объркана, замаяна и уплашена. Искаше й се да го припише на джина, стреса и умората. Но в интерес на истината, нямаше ни най-малка представа какво ставаше с нея. Подсъзнателно ли се опитваше да разруши връзката си с Брус? Проблеми със самочувствието ли имаше? Смяташе ли, че не заслужава някой толкова добър? Толкова близо до съвършенството, че понякога направо се страхуваше да бъде с него?

Докато мислеше за това, реши, че е проумяла какво става.

„Влюбена съм в Брус и желая Стив.“

Слава Богу, че беше видяла достатъчно, за да е наясно с похотта като фактор. Връзките, които се основаваха на страст, траеха толкова, колкото треската, която идваше с настинката. Кога за последно се беше отдавала на страстта. Може би преди шест години — цяла вечност, така поне изглеждаше — се запозна с Ранди, професионален треньор по тенис в един тенис клуб в Бока Ратън. Австралиец. Изрусяла от слънцето коса. Смях като вълна, която се разбива в скалите. И сексуален атлет. Слава Богу, че сметките й за кинезитерапия се покриваха от застраховката й.

Работеше като сервитьорка през лятото между колежа и университета… и се беше влюбила до уши. Или поне така си мислеше. Всичките тези потни нощи в боксониерата на Ранди с бръмчащия климатик, плесенясала завеса в банята и ретро водно легло. И една нощ на сълзи.

Спомни си болката, когато откри друга жена — омъжена ученичка, абсолютно тъпо клише — да се носи по вълните в спалнята на Ранди. В признанието му нямаше следа от вина или угризение: „Какво съм виновен, че мацките стават палави и искат да си играят с мен.“

Даде си сметка, че мъжете след Ранди изглеждаха като шествие от сиви костюми без лица. Адвокати, счетоводители, брокери. Амбициозни млади мъже в раирани костюми. Нетърпеливи мъже, които често пъти прекалено избързваха. Спомни си Харлан, умен счетоводител, който повдигна въпроса още на третата среща. Бяха се наредили на огромна опашка пред „Джо’с Стоун Краб“ и чакаха за маса. Как да отговориш учтиво — „Да не си си изгубил акъла от толкова цифри?“, — когато някой турист ти ходи по краката и салонният управител вика: — Гросман, маса за петима.