— Какво е и? Равен достъп до обществените сгради. Ще ги съдя за нанесени щети, искът ще е групов.

— От групата на мошениците ли?

— На инвалидите. Имаме правото да стигаме с количките си навсякъде. Живот, свобода и — Хари се хвана за чатала, — стремеж към щастие.

— Томас Джеферсън не е имал точно това предвид.

— Напротив. Не гледа ли филма с Ник Нолти? Както и да е, те нарушават правата ми. Заслужавам известна благодарност за това, че съм пролял кръвта си на чужда земя.

— Хари виждал си Гренада само в клуб „Мед“.

— Имам медали.

— От интернет. Стига, никога не си бил морски пехотинец, а инвалидният стол е само реквизит към фарса на бездомен ветеран.

— Кой казва?

— Тичаш. Караш кънки. Играеш волейбол на монокини плажа.

— Това е рехабилитация.

Стив беше готов да изрита Хари Саш от кабинета си, но вместо това каза:

— Тези танци в скута, за които си плащаш…

— … си плащах.

— Целувал ли си някога момичетата?

— Да не си луд? Аз дори жена си не целувам.

26.

Похотта като фактор

Хари си беше отишъл. Офисът беше притихнал, като изключим желязната банда от другата страна на улицата, която свиреше някаква конга и сякаш използваше ръчни гранати, вместо тамбурини. Виктория още беше в самоотлъчка. Ако не се появеше до пет минути, Стив щеше…

„Какво? Какво ще направиш, умнико?“

Щеше да се обади в полицията, в болниците, на Голямата клечка?

„Успокой се. Тя е добре. Държиш се като пълен нервак.“

После настроението му се промени от изток на запад, като вихрушка по време на гръмотевична буря. Усети, че може би във въздуха има нещо положително. Може да седи под някоя палма на брега и да пише на скъпия Брус писмо.

„Срещнах друг. Надявам се да ме разбереш. Можем да си останем приятели. И между другото, мразя авокадо.“

Ободрен от тази мисъл, той се облегна на стола, скръсти ръце на тила си, вдигна крака на бюрото и затвори очи. Само по бански „Спидо“ той стоеше на руля на яхта в тюркоазено море. Виктория се появи на палубата с един костюмите си рибя кост. Облегна се на мачтата, косата й се развяваше от вятъра, и свали дрехите си, една по една, докато не остана по черни прашки. Стив се приближи, постави ръка върху голия й, затоплен от слънцето хълбок. Целунаха се, бавно и дълго, акри гола кожа се търкаха в гола кожа и този път тя не се отдръпна. Вкусваше влажните й устни, чуваше как вятърът пълни платната, усети как банския му се изпълва. Можеше да чуе как Боб Марли и „Уейлърс“ пеят „Напразно очакване“.

Миг по-късно Стив смътно си даде сметка, че той самият пееше „Не искам да чакам напразно за любовта ти“.

— О, Боже! — възкликна Виктория. Не онази Виктория по прашки на яхтата. Истинската, облечена в тъмносив костюм от туид с панталон, която влизаше с куфарчето си и чаша кафе в офиса.

— Репетираш за „Идолите на Америка“?

— Ето те и теб — каза Стив, като се опита да възвърне достойнството си.

— Извинявай, че закъснях.

— Няма проблем.

Той провери езика на тялото й. Изправен гръбнак, стиснати зъби, никакъв контакт с очи. В съдебния фолклор, ако съдебните заседатели отказваха да те погледнат в очите, значи бяха отсъдили в полза на противниковата страна. Както повечето подобни приказки, това беше вярно в половината от случаите, каза си той.

Реши да се държи делово и изобщо да не споменава за ЦЕЛУВКАТА. Нека тя да направи първата крачка. Може би първоначалният шок и отричането се бяха уталожили.

Рано или късно щеше да отстъпи и да признае.

Тя бързо се запъти към бюрото си. През прозореца желязната банда блъскаше карибски ритми, които можеха да бъдат наречени „Карнавална мигрена“.

— Трябва да се видим с Катрина днес — каза Стив с делови тон.

„Всеки момент ще се приближи и ще ми се метне на врата.“

— Исках да подготвя указанията за съдебните заседатели — каза тя.

— Това е по-важно. Целуни указанията за сбогом и да вървим.

„Наистина ли каза «целуни»?“

Тя като че ли не забеляза. Разказа й за теорията на Боби, че Катрина е купила часовника не за съпруга си, а за някой друг, някой водолаз с яка китка, който според Стив вероятно няма нужда от гумени пениси и кожени каиши, за да се възбуди. Тя го слушаше и дъвчеше молива си. В този момент на Стив му се видя толкова естествено хубава и невинно съблазнителна, че беше направо — потърси подходящата дума — омагьосващо. В същия този миг осъзна, че „омагьосваща“ беше дума, която никога досега не му беше идвала наум.

„Боже, заприличах на реклама на парфюми!“

— Ще попиташ ли Катрина за часовника? — каза Виктория.

Стив поклати глава.

— Не искам да си помисли, че вече не й вярваме. Ако наистина е купила часовника за Чарлс, той трябва да е още в къщата.

— Какво ще направиш, ще претърсиш спалнята им ли?

— Да. Докато двете си говорите долу.

— Не говориш сериозно!

— Ако часовника го няма, ще й зададем въпроса направо. Ако е там, няма проблем.

— Навлизане в личния живот на клиента. Това един от законите на Соломон ли е?

— После се връщаме обратно, защото трябва да поработим върху списъка с доказателствата.

— Надявам се, че няма да включиш записа от охранителните камери?

— Защо? Той потвърждава версията на Катрина.

— Колко пъти си го гледал?

— Веднъж.

— Гледаш стар футболен мач по пет пъти по спортните канали, а записът от сцената на местопрестъплението само веднъж.

— Сцената на злополуката — поправи я той.

— Пинчър подал ли е списъка си с доказателства?

— Още не.

Какво толкова се палеше? И защитата, и обвинението разполагаха със записите от охранителните камери. Къщата беше пълна със скрити камери. В спалните обаче нямаше, така че нямаше и порнофилми как Катрина язди като каубойка надървения Чарлс Барксдейл. Но имаше монтирана камера в една от рамките на картините в коридора точно пред вратата на голямата спалня. Тъй като вратата беше отворена, широкоъгълният обектив беше хванал сребърната ниша на бара, който се намираше на шест-седем метра от леглото. Стив си спомняше всичко от касетата, не беше кой знае колко много. В 11:37, според надписа на екрана, Катрина се появяваше в рамката на вратата. Носеше черни кожени ботуши, изрязани отдолу гащи и дантелен корсет с изрязани чашки, от които се подавах зърната й. Премяната й за неделната литургия без съмнение.

Катрина си наливаше питие, след което изведнъж се извърна и се втурна към Чарли. Макар че леглото беше извън обсега на камерата, Стив можеше да убеди съдебните заседатели, че видяното потвърждава думите на Катрина: стояла е на бара, чула е, че нещо става с Чарли, и се е спуснала към него. Опитала се е да разхлаби кожената яка, но е било прекалено късно.

— Какъв е проблемът с видеозаписа? — попита той.

Виктория бръкна в куфарчето си, извади една касета и я пъхна във видеото на полицата.

— Гледа ли го на забавен каданс?

— Не съм го гледал на забавен каданс, не съм връщал назад, не съм го гледал кадър по кадър. И какво от това?

Тя включи видеото и телевизора и зърнестия черно-бял запис се появи. Трийсет секунди празен коридор и сив гранитен бар, който се виждаше в ъгъла на спалнята. После Катрина се появи в кадър. Ако имаше звук, реши Стив, щеше да се чуе търкането на кожените й ботуши. Тя си наля нещо, което приличаше на водка в една чаша. Изведнъж — е, не чак толкова изведнъж на забавен каданс — главата й се врътна към кревата. Стив знаеше какво щеше да последва, но сега видя нещо, което не беше виждал преди. За частица от секундата преди да се втурне към леглото очите на Катрина се стрелнаха към коридора.

Виктория натисна пауза.

— Какво гледа? Кой е в коридора?

— Никой.

— Вгледай се. До стената.

— Какво?

— Не виждаш ли сянката?

Стив премигна два пъти. На стената имаше някакво по-тъмно петно. Дали имаше? На стоп кадър екранът вибрираше и може би създаваше оптическа илюзия. — Може да е от шарката на тапета. Или от осветлението. Или пък от обектива на самата камера.