5.

Законите на Соломон

Никога не бих направил компромис с идеалите си, за да постигна нечия друга дефиниция за успех.

14.

Успех срещу превъзходство

— Първо аз — извика Боби и тичешком се втурна в покритата с мазилка розова двуетажна сграда.

Беше строена през 30-те години, но нямаше нищо от чара на арт деко. Никакви изящни извивки или орнаментални фризове. Никакви дъбови или катедрални тавани. Стените бяха направени от хоросан, примесен с пясък от плажа и разяждащото действие на солта причиняваше корозия на водопровода и електроинсталацията. В резултат на това сградата беше подложена на спиране на тока и преливане на тоалетните. Табела на стената с цвят на зеленикава морска пяна гласеше „Манекените“.

Три млади жени — невероятно високи, невероятно слаби — прекрачиха входа и излязоха навън. И трите бяха с изрязани шорти, изрязани горнища и отворени сандали с десетсантиметрови токчета.

— Здрасти, Стив — изгукаха в един глас.

— Чакай да отгатна — каза Виктория. — Секретарките ти.

— Това е модна агенция — призна Стив.

— Сериозно? Аз пък реших, че е Върховният съд.

— Добре, слушай, Лорд. Да стигнеш до офиса ми е все едно да минеш по нагорещени въглени, така че каквото и да става, не спирай.

— Защо?

— Ще видиш.

Стив хвана Виктория за ръка и бързо я преведе през вратата. Във фоайето две други млади жени — метър и осемдесет високи близначки с дълги лененоруси коси — стояха на регистрацията и разглеждаха контактни копия на снимки в близък план.

— Здрасти, Стив — казаха те едновременно. — Кога ще…

— Лекси, Рекси — поздрави ги Стив, без да спира. — Не сега.

— Но ти обеща — каза Лекси. Или може би това беше Рекси.

— Дължиш ни го — намеси се и другата. — Помниш ли?

— Зает съм — опита се да се провре покрай тях, но жените, слаби като вейки, грациозно се извъртяха въпреки сандалите с високи токчета и му препречиха пътя. В прилепнали минирокли, едната сигнално червена, а другата сигнално зелена, с разкрачени крака, двете изглеждаха като Айфелови кули близнаци с коледна украса.

— Знаеш ли как се паркира на Оушън Драйв? — попита Лекси.

— Знам, знам — каза Стив.

— Къде са ни тогава стикерите за инвалиди? — намуси се Лекси.

— Днес трябваше да вървим три пресечки — добави Рекси.

— С нашите обувки „Джими Шус“ — възмути се Лекси.

— Не сте инвалиди. — Стив се провря между двете жени.

— Анорексията не се ли брои? — попита Виктория.

— Хайде! Моят офис — _нашият_ офис — е на втория етаж. — Стив се опита да я накара да побърза. Боби вече се качваше по стълбите.

— Мезонетът — каза Виктория. — Помня.

— Стига си се занасяла. Не плащам наем, вместо това уреждам правните проблеми на агенцията. Върша работа и на моделите. Номерът е да се качиш горе преди да…

— Стив, почакай малко! — една потъмняла от слънцето млада жена в шорти от ликра и спортно горнище се приближи към тях.

— По-късно, Джина — каза Стив. — Сега имам работа.

— Аз също.

Освен нацупена муцунка и надути гърди — рудницици, реши Виктория, — Джина имаше медноруса коса, лъскава като ново пени и подстригана на черта с бретон. Манекенката протегна лявата си ръка и показа диамант с големина на очна ябълка.

— Пако ме помоли да се омъжа за него.

— Явно си приела — каза Стив.

— За една нощ. После размислих. Той е поредният евробогаташ, който иска да клати модели. Сега нищожеството си иска пръстена обратно.

— Какво нахалство!

— Не трябва да му го връщам, нали?

— Откъде да знам? — попита Стив.

Виктория се намеси:

— По правило годежният пръстен се смята за подарък. Така че дори да няма сватба, жената запазва пръстена.

— Личи си кой е получил награда книга по договорно право — каза Стив с престорено възхищение. — Джина, това е Виктория, новата ми съдружничка.

— Супер! — каза Джина. — Ще ми станете ли адвокат, ако копелето реши да ме съди?

— Трябва да те предупредя, Джина — продължи Виктория с адвокатски тембър — ако си смятала да скъсаш ab initio, годеникът ти може да те съди за измама и да си получи пръстена обратно.

— Аб какво? — попита Джина.

Боби се намеси:

— Ab initio— от началото. Тоест още от началото ли си планирала да разкараш човека, както разкара търговеца на изкуствени торове, който плати за циците ти?

— Голяма уста имаш, Боби — каза Джина. После ахна лекичко и сграбчи лявата ръка на Виктория. — Леле боже! Виж твоя! Страхотен е! — Буквално й потекоха лигите над диаманта, полиран във формата на смарагд, поставен на четири пиедестала с малки диамантчета, които се нижеха нагоре по каналчетата от двете им страни. — Моделът е страхотен. Малките диамантчета са като бляскава стълба към небето.

— Защо му е на един мъж да подарява на жена подобен пръстен — попита Стив, — когато само за малка част от парите може да си купи плазмен телевизор?

— Не го слушай — каза Джина. — Той е най-неромантичният мъж, с когото съм спала. А съм прекарала доста кретени.

— Но виж кой се оказа най-големият — усмивката на Виктория беше толкова сияйна, колкото и диамантът й.

— Виктория, ако скъсаш с годеника си, ще му върнеш ли пръстена? — попита Джина.

— Със сигурност ще се омъжа за Брус, така че това е хипотетичен въпрос.

— Но ако все пак нещо се случи — настоя Джина, като тръгна с тях нагоре по стълбите. — Ако го хванеш да ти изневерява.

— Не мога да си представя Брус да направи подобно нещо — отвърна Виктория.

— Аз мога — рече Стив. — Хванат на калъп със закръглено авокадо.

— Или ако ти омръзне и си намериш някой друг? — настоя Джина.

— Това — каза Виктория, повече от напълно уверена, — никога няма да се случи.

Виктория разгледа чакалнята на Стив също както детектив местопрестъпление. Избледняла мазилка по стената и примигващи флуоресцентни лампи. Клиентски столове, покрити с напукана изкуствена кожа, но клиентите ги нямаше. Секретарката седеше на бюрото си и добре че телефонът не звънеше, защото тя нямаше да може да го вдигне. Секретарката беше надуваема кукла в естествен ръст, която приличаше страшно много на Памела Андерсън по бикини. Бюрото й беше затрупано от празни картонени кутии от китайска храна и купища неотворена поща. Повечето пликове приличаха на сметки.

Виктория никога не беше виждала офис на адвокат — и изобщо друг офис — подобен на този. Мокетът, някога индустриално сив, беше осеян с петна от кафе, а малкото чисти места бяха протрити. Въздухът миришеше на прах и плесен.

Добре, не беше очаквала ламперия От тиково дърво, но това…

Какъв неудачник…

Опита се да потисне онова, което чувстваше. Че е била измамена. Че Соломон е мошеник на дребно, евтин далавераджия — направо кокошкар.

Стив се опита да види чакалнята си през очите на Виктория. Винаги беше смятал офиса си за долнопробен, но сега му изглеждаше направо като бордей. По дяволите, материалните неща за него нямаха никакво значение. Как можеше да го обясни, без да изглежда като пълен неудачник? Искаше да й разкаже за делата pro bono— клиенти със справедливи каузи и тънки портфейли, — но щеше да изглежда толкова преднамерено, толкова отбранително, че реши да си замълчи.

Отнякъде се чу пуфтене, после удряне на метал в метал.

— Ти ли си Сеси? — попита Стив.

Гласът на жената се чу иззад Памела Андерсън.

— Не, шефе, Сандра Дей О’Конър е.

В пространството между стола на Памела Андерсън и стената набита двайсетинагодишна жена се беше изпружила по гръб върху една лежанка. Докато вдигаше щангите и се напрягаше под тежестта им, псувайки на испански, татуираната върху огромния й бицепс кобра се навиваше и развиваше.

Беше облечена с изрязан потник и джинси с ниска талия и кожата й беше с цвят на крем карамел. Вратът й изглежда беше свързан с раменете чрез дебели стоманени въжета и раменете й бяха нагънати от мускули. Веждите й бяха оскубани и сведени до дълги диагонални тирета, едното беше пронизано от три метални топчета. Имаше огромна грива от къдрава червеникавокафява коса.