— Малдито! — издиша жената, когато свали щангата. — Кой ще ми помага? — Акцентът й беше от Литъл Хавана.

Боби побърза да се приближи към нея.

— Аз, Сеси.

— Грасиас, умнико.

Боби държеше ръцете си върху щангата, докато жената направи още две повторения, след което с пуфтене остави щангата върху поставката. Все още легнала по гръб, Сеси погледна нагоре към Виктория и каза:

— Шефът няма никакви обноски. Аз съм Сесилия Сантяго.

— Личната ми асистентка — добави Стив.

— По-скоро личната му робиня. Ти онзи прокурор ли си?

— Бивш прокурор — каза тя. — Виктория Лорд. Здравей, Сесилия.

— Както кажеш.

— Хей, Сеси, когато свършиш с правенето на рамене, можеш ли да ни насрочиш пресконференция за делото „Барксдейл“.

— Етично ли е? — попита Виктория.

— Ф. Лий Бейли щеше ли да зададе този въпрос?

— Вероятно не. Но той беше лишен от адвокатски права.

Сеси скочи на крака. Сега вече можеше да се прочете съобщението, щампосано върху потника й: „Всички мъже са животни, някои обаче стават за домашни любимци.“ Имаше и още една татуировка — зелена риба меч, която сякаш се издигаше от колана на ниско изрязаните й джинси и скачаше над пъпа й.

— Лорд, цар Соломон разказвал ли ти е нещо за мен?

— Без да навлиза в детайли — дипломатично отвърна Виктория.

— Не съм извършила кой знае какво. Нещо като кражба от магазина.

— Да — каза Стив, — само дето задигна тойотата на Енрике.

— Гаджето ми. Чукаше братовчедка ми Лурдс зад гърба ми. Така че взех колата му назаем.

— Преби го, после бутна колата му от рампата за лодки в Матсън Хамък.

— Няма да се обвинявам сама. — Сеси погледна подозрително към Виктория. — Сега ще трябва да робувам и на двама ви ли?

— Сигурна съм, че ще се разбираме чудесно — каза Виктория, без да вярва дори за Миг в това.

Сеси прокара кървавочервените си нокти по плочките на корема си, като свиваше и отпускаше мускули. Рибата меч помаха с опашка.

— Виж, Лорд, не правя кафе. Няма да нося непотребните ти маркови дизайнерски парцали на химическо и не пиша на компютър. Разбрахме ли се?

— Сеси пише — продължи Стив. — Но не знае правописа.

— Това е от лексията — каза Сеси. — Ако ме уволниш, ще ти съдера задника в съда.

— Нямаш дислексия. Просто те мързи да си провериш правописа.

— Хей, Лорд, чуй това? Казва, че испаноговорещите са мързеливи. Ще се обадя на Комисията за равни права.

— А аз ще се обадя на ченгето, което отговаря за теб — каза Стив.

Виктория гледаше удивено. Никога не беше виждала такава липса на професионализъм. Можеше ли изобщо да се работи на такова място?

Сеси се разсмя.

— Браво, шефе.

— Браво и на теб, Сеси.

Размениха „пет“ над главите си, после се удариха с гърди като футболисти, които се радват на тъчдаун.

Добре, значи това беше ритуал, помисли си Виктория. Първо си разменяха любезности, после си засвидетелстваха чувства. Вече излизаше, че четирима души ги е грижа за Соломон. Онази възрастна двойка, Марвин и Тереса, които вървяха по петите му из съдебната палата; сладкият, нуждаещ се от грижи Боби и сега тази напомпана със стероиди секретарка мъжкарана. С какво толкова ги привличаше?

Изпускам ли нещо? Или съм прекалено нормална, за да принадлежа към фен клуба на Стив Соломон?

— Добре, всички да влязат в кабинета — каза Стив. — Да поговорим как ще спечелим едно дело за убийство.

Когато Стив поведе отбора към личния си кабинет, Виктория усети мирис на гнили зеленчуци и чу звуци сякаш метални кофи за боклук се блъскат една в друга. Точно под мръсния прозорец, в дясната уличка, имаше зелен контейнер за отпадъци и големи конски мухи кръжаха над отворения му капак. От другата страна на уличката се издигаше триетажна жилищна сграда и на най-близкия балкон петима голи до кръста мъже удряха с пръчки метални тигани и неща, които приличаха на барабани, направени от двеста и петдесетлитрови варели.

— Метъл банда от Тринидад — каза Стив.

— Това е окуражаващо — каза тя. — Реших, че е затворнически бунт.

За да избегне вонята и дъненето, Виктория се оттегли в ъгъла на стаята, където бълбукаше аквариум, в който имаше половин дузина ръждиви на цвят ракообразни.

— Чакай да отгатна. Бракониерстваш в свободното си време и ловиш раци.

— Подценяваш ме.

— Клиентите му отвличат хладилни камиони, които идват от Кийс — каза Сеси.

Виктория огледа останалата част от помещението. На едната стена имаше карикатура в рамка на съдебна зала, пълна с вода. Виждаха се перките на две акули, които пореха водата и се насочваха към съдията. Надписът гласеше „Адвокатите се приближават до банката на съдията“.

Естествено, че Соломон ще харесва това.

Виктория се беше навряла в чистилището. Какво беше станало с големия й план? Пет години на държавна служба, после работа в престижна фирма, като всичко това води до съдружничество и доживотна служба. Или може би съдийско място.

Съдия Лорд.

Но ето къде се беше озовала, вдишваше изпаренията от боклука, плановете й се сгромолясаха, кариерата й се провали.

Докато гледаше напуканата мазилка по стените и изпитваше смесени чувства на гняв и съжаление, Виктория каза:

— За такъв печен адвокат, Соломон, офисът ти… — Как да го кажеше по-деликатно? — … е същински кенеф.

Това беше, помисли си Стив. В сравнение с типовете, дето газеха дебелите килими в центъра. В сравнение с Бигбай, предположи той, с всичките му наследени пари. Какви бяха ценностите й всъщност? Ако я впечатляваха богатството и общественото поведение, може би беше по-добре, че е заета.

— Това важно ли е за теб, Виктория? Мрамор по пода, махагон по стените?

— За добро или за зло, така измерваме успеха.

— Успехът никога не бива да се бърка с превъзходството.

— Ето пак се почна — обади се Сеси. — Винаги използва тия дивотии, за да ми обясни защо чекът със заплатата ми закъснява.

Стив се приближи до аквариума с раци, взе стара кифла от една чиния и я начупи на парчета във водата. Наблюдаваше как ракообразните се скупчват над всяко парче като фенове след спринт на Бари Бондс*.

[* Известен бейзболист от САЩ. — Б.пр.]

— Успехът е как те преценяват другите хора — каза той. — Караш ли ферари, купуваш ли си къща в Аспен? Превъзходството не може да се измери в долари. Идеалите не се поместват в банкови сметки. Тук опира до това как ти сам преценяваш себе си. Според собствените си принципи ли живееш, или си се продал?

— Имаш принципи? — попита Виктория.

— Сам си ги създавам.

— Законите на Соломон — обади се Сеси. — Всеки път, когато му щукне някоя велика идея, трябва да я записва за идните поколения.

— Запиши това, Сеси. „Никога не бих направил компромис с идеалите си, за да постигна нечия друга дефиниция за успех.“

— Да, да, записах го.

— Сякаш си търсиш извинения, че не изкарваш достатъчно пари, за да си купиш свястна кола и чист мокет — каза Виктория.

— Може да изкара цял куп — отвърна Сеси, — ако не беше _санто патрон*_ на изгубени дела. Поемаш скапано дело за без пари, как ще забогатееш? Бежанци от Хаити искат зелени карти, племето микосуки си иска ловните полета, имигранти работници — справедливо заплащане. Поемаме ги всичките.

[* Светец покровител (исп.). — Б.пр.]

— Не знаех, че работиш pro bono— каза Виктория.

Стив повдигна рамене.

— Внасям моя дял.

— И на всички останали — обади се Сеси. — Не му позволявам да го рекламира, защото всички градски безделници ще се наредят в чакалнята ни.

— Соломон, ти си пълен с изненади — рече Виктория.

— Не е кой знае какво.

— Не, сериозно. Извинявай.

— Хей, шефе — намеси се Сеси. — Ще обсъждаме ли делото или напротив? Трябва да побързам със сериите си.

Стив седна на ръба на бюрото си.

— Да започнем с Чарлс Барксдейл. Виктория, обрисувай го.