— Ваша светлост, той тормози свидетеля. Както сам казахте, свидетелят не може да бъде принуден да върши нещо против волята си. Мис Логан ми препоръча няколко прецедента във връзка със съдебните демонстрации и бих желал да ги представя. Ако ми отделите внимание, в делото „Милс срещу щата Флорида“…

Соколов пристъпи към подиума, но аз останах до свидетелското място. Съдията щеше да ме отреже. Трябваше да рискувам. Може би щеше да се наложи още веднъж да му сплескам носа. Можеше да пострада и моят. Можеше да си докарам най-суров упрек от съдията, но това не ми е за пръв път. А можеше и да спечеля процеса.

Приведох се и прошепнах на Серхио:

— Не бързай да си ходиш, дребосък. Ще покажа на запис как се забавляваш с приятели. Нищо чудно, че на оная кучка й трябват трима. Не стига, че мозъкът ти е като на бръмбар, ами и pinga имаш колкото него.

Соколов продължаваше да цитира Върховния съд на Флорида. Нямаше как да чуе глухото ръмжене, излетяло от гърлото на Серхио. Краля на каратистите се люлееше на стола, пръстите му стискаха парапета до побеляване. Но не ставаше. Приведох се още по-близо. Трябваше да импровизирам.

— Много си се напомпал — прошепнах аз, — peru pinga chiquita, no pinga grande*.

[* Но оная работа не ти е голяма, а малка исп. — Б.пр.]

В Маями е много важно да владееш езици.

Жестоките очички на Серхио се разтвориха, доколкото позволяваше недоразвитият му мозък. Още не можеше да повярва, че му се подигравам. И беснееше, че го правя от височина, която самият той можеше да достигне само с асансьор. Но ми трябваше още нещо, за да ударя в най-болезненото местенце на мъжката му гордост. Нещо, което да вбеси човек, прекарващ часове наред с наперени мускули пред огледалото в гимнастическия салон.

— А пък най-много ме изненадва — прошушнах в ухото му аз, — че караш на два фронта. Сменяш резбата, както си щеш. Роджър казва, че не смеел да се наведе, когато стоиш до него.

Той избухна. Нададе първобитен рев. Соколов се завъртя и застина с широко разтворени очи. Серхио скочи, смъкна сакото и го захвърли на пода. Отдолу беше по риза с къси ръкави, издути до пръсване. Прескочи парапета и се хвърли към мен. Побягнах заднишком по тъч линията. Исках камарата плочки да остане между нас.

Серхио ме погледна. После погледна плочките. Сега щеше да ми покаже.

— _Шуто!_

Той стовари саблен удар по купчината. Гръм, хиляди натрошени парченца, облак прах над пода, тътнещо ехо между четирите стени. Шеста степен по скалата на Рихтер.

Серхио не спря дори за миг. Още две крачки и се озовахме лице срещу лице. От дясната му ръка стърчеше окървавено парченце керамика. Продължих да отстъпвам, докато опрях гръб в съдийската маса. Той напредваше. Прекалено бързо. Ако искаше да постигне успехи в ръкопашния бой, трябваше да се научи да овладява чувствата си.

За Роджър Солсбъри би било най-добре, ако оставех Серхио да ме удари. Както рече баба, да го видят хората какъв е дивак. А аз съм готов да сторя какво ли не за клиента. Бих стоял три нощи без сън, за да подготвя свидетелите или да напиша изложение до съда. Бих се подмазвал най-безсрамно на съдии с два пръста чело. Но не бих оставил някакъв напомпан със стероиди урод да ми цепне главата като зряла диня.

Той изстреля въртелив ритник и аз отскочих надясно. Кракът профуча край ухото ми като експрес. После насочи към гърдите серия бързи удари с ляв юмрук. По-късно Чарли щеше да обясни, че това се наричало _дан-дзуки_. Отбих повечето, но един ме халоса в ребрата. Щях да пъшкам от него цяла седмица. На Серхио му хареса и той замахна с все сила към корема ми. Усетих навреме и свалих гарда. Някой от публиката изпищя.

Той се опита да пробие отгоре с въртелив десен удар _маваши-дзуки_ според всезнаещия Чарли. Влагаше в за — маха цялата си тежест, но аз вече бях разбрал, че се цели в главата и отскочих надясно. Юмрукът само се плъзна по ухото ми.

Тогава се гмурнах напред и забих лакът под брадата му. Същевременно се отблъснах с крака. Лакътят се вряза над гърлото и го вдигна във въздуха. За такова нещо на терена тутакси вадят червен картон. Серхио се огъна назад и зяпна като риба на сухо. Замахнах с ляво кроше към челюстта. Не бях във форма и малко се позабавих, но нямаше страшно. Серхио си стоеше намясто. Ударът го улучи точно където трябваше. Той отхвръкна назад, строши масата на секретарката и навсякъде се разлетяха веществени доказателства. Унищожаване на държавно имущество.

Съдията блъскаше с чукчето. Не го бях чул в суматохата. Но сега го видях. Пердашеше здравата, а в другата ръка стискаше магнума, измъкнат изпод масата. Изведнъж настана мъртва тишина. Съдията погледна първо чукчето, после револвера. Слиса се. Стрелна поглед към видеокамерата на канал 10, после към фотографа от „Хералд“, който щракаше като луд. Запечатваше сцената за вечни времена, или поне до следващите избори.

Полагайки усилия да запази достойнство, съдията се обърна към ложата на заседателите.

— Съдебните заседатели да не взимат предвид последния… ъ-ъ-ъ… разговор между свидетеля и адвоката на защитата.

Все едно съветваше жителите на Помпей да не обръщат внимание на вулкана.

После съдията Рандолф Крейн вторачи насреща ми яростен поглед и бавно изръмжа:

— Съдът sue sponte* обявява процеса за опорочен. Съдебните заседатели са свободни. Мистър Соколов, предполагам, че прокуратурата желае отново да подведе обвиняемия под отговорност. Ако е така, новото дело ще бъде насрочено на предварително заседание след подаване на необходимите документи. Мистър Ласитър…

[* По собствено решение лат. — Б.пр.]

Той помълча. Размишляваше. Върху вечно унилата му физиономия този път се изписваше гняв. Истински гняв, а не само поза за пред фотографите.

— Мистър Ласитър, никога не съм виждал тъй недостойна проява в съдебната зала. Не знам какво сторихте, за да предизвикате свидетеля, но видях как упражнихте върху него телесно насилие.

Той пак млъкна. Цялата зала чакаше. Крейн губеше инерция. Стрелна въпросителен поглед към пресата. Никаква помощ. Той удари три пъти с чукчето. Тъй като никой не мърдаше, той удари още веднъж, после ме изгледа сурово и обяви с тежък глас:

— Вие разпалихте анархия в съдебната зала.

Цветист израз. Хелън Бюкман кимна одобрително от първия ред и прошарените й кичури се разлюляха. Окуражен, съдията продължи с праведен гняв:

— Да, мистър Ласитър, вие паркирахте… тоест рамкирахте… искам да кажа, провокирахте и оскърбихте авторитета на този съд. Обявявам ви за виновен в оскърбление към съда. Явете се за обявяване на присъдата утре в девет. Съветвам ви да дойдете с адвокат. И четка за зъби.

Съдията се втурна през задната врата да подири в кабинета си спасение от безумието. Един полицай помогна на Серхио да се изправи. Около мен гъмжеше от репортери. От коридора нахлуха оператори и разблъскаха публиката. Портативна камера снимаше лявото ми ухо. Някой завря микрофон в окото ми. Щях да бъда централна фигура във вечерните новини. Великолепна сензация. Обвиняемият излиза на свобода поне за малко; адвокатът му отива зад решетките.

Ребрата ме боляха и лявата ми ръка започваше да се подува. Роджър Солсбъри не бе помръднал. Седеше зад масата на защитата и навярно се мъчеше да съобрази дали съм велик адвокат или просто имам добро ляво кроше.

Ейб Соколов ме погледна и каза:

— Джейк, този път прекали, стари приятелю.

— Тия да ги разправяш на задника ми! — Баба Ласитър се метна през бариерата, деляща лъвовете от християните, и под басмената й рокля се мярнаха сиви вълнени чорапи. Прегърна ме и присви очи срещу Ейб Соколов. — Моят Джейкъб може да напердаши когото си иска, а една-две седмици на държавни разноски никому не са навредили.

29

Двама от тримата

Седем дни в областния арест. Същинска ваканция. Никакви телефони, никакви заседания, никакви срещи с изкуфели съдии и неприятни клиенти. Почти като едноседмична екскурзия до Сейнт Томас, макар че на туристическите кораби рядко сервират сандвич с говежда кайма. Арестът не е като областния затвор — тази зловеща крепост, прилепена към съдебната сграда. Затворът е за престъпниците — крадци, убийци, изнасилвачи и едри наркотърговци. В ареста лежат шепа непослушни граждани, включително моя милост.