В момента не лежахме. Играехме бейзбол.
Тъкмо бях успял с виртуозен балетен скок да хвана топката, изстреляна от един грамаден месар, който излежаваше деветдесет дни, задето продавал на ортодоксалните евреи свински рибици вместо агнешки котлети. Съотборниците ми обаче не проявиха особен ентусиазъм. Само един се обади:
— Добро хващане, копеле.
Сетне зад мен прозвуча познат глас:
— Чух ли нещо да пука или беше само пръдня?
Завъртях се. Ново попълнение в затворническия тим — самият Ейбрахам Соколов.
— Ей, Ейб! За какво те окошариха? Да не си крал държавни кламери?
Той не се разсмя.
— Май си правил слънчеви бани.
— Да, и тежести вдигам — рекох аз. — Събирам сили. Може и с карате да се заема като твоя любим свидетел.
— Смешна работа — каза той, макар че не личеше да му е до смях. — Мачадо-Алварес е в болница. Хванал някаква странна болест.
— Ще му пратя цветя.
— Имам по-добра идея. Ела с мен да ни дадеш показания.
— Мобилизираш ли ме? — попитах аз, без да изпускам от око противниковия нападател, дребен джебчия, готов да открадне и чертите от игрището, ако му падне възможност.
— Трошил дъски на демонстрация в Конгресния център, после изведнъж вдигнал температура, напълнил гащите и се вдървил. Един от охраната е видял Солсбъри около сцената малко преди номера с дъските. Трябва да поговоря със Солсбъри. Реших, че и ти ще искаш да присъстваш. Такъв съм си, земята ще преобърна, за да ти направя услуга.
При следващата услуга сигурно щях да излежа трийсет дни строг тъмничен затвор.
— Не мога да дойда — казах аз. — Остават ми още три дни.
— Идвай. Уредих те.
— Уредил си ме, а? Гаден предател. Тая нощ щях да бягам през оградата заедно с момчетата. Какво ще си помислят сега?
Той не се усмихна. Не се и навъси, гледаше все тъй сериозно. Вече десет години не се е разсмял на нито една от шегите ми.
С активната помощна Соколов преодолях бюрократичните пречки по пътя си към свободата. Потеглихме към Маями Бийч с неговия държавен крайслер — черен, с четири врати. Ейб беше навлякъл черен костюм с жилетка. Аз бях по синя памучна риза със затворнически номер. В някой от клубовете из Коконът Гроув щяха да решат, че съм страшно модерен и да ме настанят близо до кухнята, между заможните пенсионери. Поехме по магистралата „Джулия Тътъл“, която свързва континента с шосето „Артър Годфри“ в Маями Бийч. Разкошна магистрала високо над Бискайския залив, между опорите сноват платноходки, а отпред се разкрива чудесен изглед към бяло-розовите сгради на Маями Бийч. От високото виждаш колко е крехка тази дълга и тясна ивица между залива и безкрайния океан.
По пътя Соколов ми каза, че помолил да дойде и Чарли Ригс. Позамислих се.
— Защо не повика съдебния лекар? Той е на твоя страна.
Соколов мълчеше. Като всеки добър войник той не обичаше да говори за вътрешните междуособици. После ме изненада.
— Може би прекалено на моя страна.
Не държах да зная подробности. Но той явно държеше и добави малко смутено:
— Маккензи е говно.
Напоследък забелязвах някои фройдистки отклонение в характера на Ейб, но сега едва ли беше моментът да го питам дали в детството си е имал проблеми с ходенето по нужда.
— Говно? — повторих деликатно аз.
— Не мога да го докажа, но мисля, че онази нощ в моргата той изфабрикува резултата от хроматографските тестове. Нали се сещаш, починалите след операция. Изобщо не ми позволи да припаря до Блумбърг.
Защо ми го казваше?
— Сигурно си изненадан, че ти го казвам — рече Соколов.
Телепат.
— Няма да има ново дело — продължи той. — Вдовицата отказва да се яви.
— Можеш да я притиснеш — посъветвах го аз с надеждата, че вече се е опитал, но без успех. — И преди си го правил с колебливи свидетели.
— Не и при обвинение в убийство — каза той. — Но се питам, Джейк, каква е тая жена, дето не иска да даде показания срещу човек, за когото се кълнеше, че е убил мъжа й?
Замислих се.
— Има много възможности. Например да знае, че обвиняемият не е замесен. Или да го е сторил с нейна помощ. Или пък знае кой е истинският виновник и се бои, че на процеса може да го разкрият.
Ейб Соколов не казваше нито дума, само кимаше замислено, гледаше право напред и държеше волана с две ръце точно както рисуват по схемите — шейсет градуса вляво, шейсет градуса вдясно. Някои хора всичко вършат строго по правилата.
Чарли Ригс стоеше до входа на болничното фоайе и разговаряше с млад лекар в бяла престилка. Лекарят беше нисък и блед, с буйна рошава брада. Чарли гладеше своята, лекарят също. Чарли почти не ни обърна внимание.
Не ни представи, тъй че застанахме до тях и се заслушахме в разговора.
— Бързо издъхна — каза лекарят и сви рамене. — Линейката го докара с изхвръкнали очи, стомашни болки, повръщане, разстройство и вдървени стави, после парализа. Помъчихме се да го стабилизираме. Но едва го сложихме на системи. Бам! Черният дроб и бъбреците блокират, спиране на дихателната дейност.
— Класически признаци на хранително отравяне — изрече спокойно Чарли. — Всяка година имахме по два-три смъртни случая от зелен фасул на църковните пикници. Ботулизъм.
Двамата лекари продължаваха да разговарят, без да ни обръщат внимание. Пък и какво ли можехме да им кажем с юридическото си образование?
— И ние така си помислихме — каза лекарят. — Но проверихме. Последните два пъти се е хранил на банкети по случай конгреса на каратистите. От триста души нито един няма оплакване.
Чарли се почеса по брадата. Младият лекар също. По липса на брада аз зарових пръсти в косата си. Соколов и коса нямаше, затова запали цигара, но една сестра му размаха пръст и той бързо смачка фаса на плочките.
— Проверихте ли тялото за следи от инжекции? — попита Чарли.
— Естествено, след като мистър Соколов ни каза за подозренията си. Нищо.
Чарли Ригс се обърна към Ейб Соколов. Неведнъж бяха работили заедно и се уважаваха, макар Чарли да смяташе, че Ейб малко прекалява.
— Какво е правил преди да се гътне?
— Доколкото знам — каза Соколов, — натрошил с гола ръка цяла камара дъски. — Той ме погледна. — Само дето никой не го е пребил след това.
— Разбирам — каза Чарли. Ако наистина разбираше, значи беше единствен сред нас. — Мисля да отскоча до Конгресния център.
Спях си кротко в леглото съвсем сам, ако не се броят две възглавници, когато четири фара надникнаха злобно през прозореца и два клаксона нададоха вой. Извъртях се и погледнах часовника. Зеленикавите светещи цифри прескочиха от 2:57 на 2:58 тъкмо когато отпусках крака на пода. Долу в тъмното заподскача лъч на фенерче. Може би ченгетата идваха да ме приберат. Дали пък наистина не бях прескочил стената?
Омотах някакъв пешкир около кръста си и отворих. Отвън стояха баба и Чарли Ригс.
— Съжалявам, че те безпокоим, Джейк — каза Чарли.
Не личеше много да съжалява.
— Чакай да позная — рекох замаяно аз. — Искаш от мен ръката на тази жена. Не давам. Ако иска, да ти пристане.
— Аз съм навита — рече баба. — Не бях срещала друг мъж на моя възраст, дето още да има графит в молива.
— Я стига, Джейк — каза строго Чарли. Лицето му беше съвсем сериозно. — Ела в колата, трябва да поговорим.
Щом Чарли иска да поговори, винаги съм готов да слушам. Навлякох чифт стари шорти, маратонки и сива тениска, излязох във влажната нощ и се настаних отпред в колосалния бабин кадилак модел 1969 година. Над залива припламваха мълнии и долиташе далечен тътен, от югоизток се задаваше буря. Баба бе оставила двигателя да работи, а Чарли вече седеше отзад.
Още преди да се наместя както трябва върху велурената тапицерия, усетих вонята.
— Бабо, да не си забравила някоя риба под седалката?
Тя изобщо не ме погледна, само посочи с палец назад и щракна лампичката. Завъртях глава и насреща ми се озъби полуразложеното лице на покойната Силвия Кориган.
