— Мистър Мачадо, съден ли сте някога за престъпление?

Той разтърси хипопотамското си туловище.

— Дреболия.

— Да приемем ли това за утвърдителен отговор?

— Si. Наречете го престъпление, щом ви се иска.

— А вие как наричате притежаването на забранени лекарствени средства?

Той изсумтя презрително.

— Стероиди, мой човек. Solamente* стероиди. Притежаване без рецепта. Всичките ми познати ползват стероиди.

[* Само исп. — Б.пр.]

— Не се съмнявам. Но вие бяхте подведен под отговорност, нали?

— Да бе. Ама ме пуснаха.

— Как така?

— Чисто досие. Не ме съдиха.

— Съдът не се ли произнесе?

— Si, точно това разправям. Минах с обществено порицание. Нося си и удо… удостоверение.

Този път ми скри топката.

Серхио измъкна от задния си джоб някаква смачкана хартийка и тя наистина се оказа удостоверение от съдебното деловодство, че Серхио Мачадо-Алварес е бил подвеждан под отговорност, но само му е изказано обществено порицание.

Соколов четеше през рамото ми.

— Възразявам! Това не е достатъчно за отзоваване на свидетеля. Според раздел 90, член 610 порицанието не се смята за присъда. Предлагам темата да не се обсъжда повече.

Негодникът знаеше кодекса наизуст. И имаше право. Можеш да оспориш благонадеждността на свидетел, като докажеш, че е подвеждан под отговорност, но без присъда нищо не става.

Работите вървяха на зле.

— Ваша светлост, не оспорвам благонадеждността на свидетеля. Познанията на мистър Мачадо за стероидите и злоупотребата с тях имат пряка връзка с въпроса за вината или невинността на доктор Солсбъри.

— Приключвайте по-бързо, мистър Ласитър — нареди Крейн и извъртя профил към телевизионната камера.

Пристъпих още по-близо до свидетеля.

— Признавате ли доброволно, че използвате анаболни стероиди?

— Да, от тях ставам голям.

— И умен — ухилих се аз, за да го раздразня.

Ейб Соколов не пропусна случая.

— Ваша светлост, моля да прекратите волните словоизлияния на мистър Ласитър.

— Успокойте се и двамата. Дайте да свършваме.

Пристъпих настрани от заседателската ложа. Нека гледат Серхио и да забравят за мен.

— От колко време използвате стероиди?

— No se*. Пет-шест години.

[* Не знам исп. — Б.пр.]

— Значи по времето, когато почина мистър Кориган, ги използвахте редовно.

— Ами да.

— Запознат ли сте с изследванията, според които злоупотребата със стероиди води до агресивно и необмислено поведение?

— Кой го рече?

— Наш експерт, но ще оставим това за друг път. Мистър Мачадо-Алварес, как приемате стероидите?

— Ъ?

Той не знаеше накъде го подвеждам. Ейб Соколов сигурно го беше подготвил за разпит на тема карате. И дотам щяхме да стигнем. Но най-напред…

— Как се приемат стероидите? Чрез хапчета, чрез течности? Или може би с кучешки бисквитки?

— Инжектират се, мой човек.

Той вдигна ръка и демонстративно размърда палец. На два пъти. Нейде в мозъка ми някой яростно блъскаше огромен гонг, караше преуморените нервни клетки да свържат някакви полузабравени мисли със сегашния миг. Но това трябваше да почака.

— Значи използвате спринцовка?

— Ясна работа.

Пристъпих към масата на съдебната секретарка и взех веществено доказателство номер шест.

— Като тази ли? — попитах аз и повдигнах злокобния предмет само на метър от ложата на заседателите.

Той не отговори. Беше тъп, но не чак дотам.

— Като тази ли? — повторих аз.

— Не съм го убил стареца — каза той. — Онзи беше. Той е по инжекциите.

Сочеше към Роджър Солсбъри. Но съдебните заседатели гледаха Серхио Мачадо-Алварес.

Добре.

Много добре.

Толкова добре, че бях готов да прекъсна за малко. Съдията също. Знаеше, че материалите за вечерния вестник трябва да се предадат най-късно до единайсет и половина. _Господа, смятам, че моментът е подходящ да обявим обедна почивка._ Прието от моя страна. Нека заседателите предъвкват Серхио Мачадо-Алварес заедно със сандвичите.

Завърнах се в съда малко по-рано. Мъкнех торба, пълна с керамични плочки. Един сътрудник от адвокатската кантора буташе количка, натоварена с бетонни блокчета. Изградих от блокчетата четири ниски колони. Върху ъглите им закрепих една плочка, а отгоре подредих още деветнайсет. Най-горната беше на височината на кръста ми.

Ейб Соколов влезе, хвърли едно око, разкрещя се и прати цяла армия от прокурорски сътрудници да ровят из библиотеката. После хукна към кабинета на съдията. Вените по врата му пулсираха. Аз подтичвах след него.

Не знам дали от лошо храносмилане или от появата ни, но съдията изглеждаше много измъчен. Край библиотечката в ъгъла Дженифър Логан прелистваше някакъв правилник за съдебните демонстрации. Междувременно съдията Крейн се оригваше и слушаше блеенето на Соколов.

— Цирк — възмущаваше се Соколов. — Театралничене за пред телевизията. Безсмислени фокуси, целящи да отклонят вниманието от вината на подсъдимия.

— Обосновахме твърдението си — възразих аз. — Доктор Ригс заяви пред съда, че удар от карате може да причини смърт. Свидетелят е опитен каратист. Бил е в болничната стая малко преди смъртта на жертвата. Нека видим колко силно може да удря Краля на каратистите.

— Ако свидетелят откаже да удря онези неща, не мога да го накарам — рече уморено съдията. — А дори и да иска, склонен съм да отменя демонстрацията. Засега отлагам решението. Нека видим какво ще излезе от показанията, но ви предупреждавам, мистър Ласитър, без циркови номера.

Ейб Соколов изтърча в коридора да си шушука със свидетеля. Сигурно го инструктираше да не изтъква уменията си и на всяка цена да стои по-надалече от плочките. Дженифър Логан преглеждаше няколко разноцветни папки с резултатите от библиотечното проучване. Приставът доведе съдебните заседатели и аз започнах да си печеля хляба с пот на чело.

Разпитах Серхио за обучението му, за наградите, за черния пояс и за любимото му _доджо*_.

[* Доджо — тренировъчна зала за карате. — Б.пр.]

— Златен медал от първенството на Флорида по спортно карате, никому нищо лошо не правим — каза той. Явно помнеше съветите на Соколов. — Сребърен медал от местното първенство в Атланта. Тренирам от петнайсет години.

Накарах го да разкаже на заседателите, че освен това се занимава с вдигане на тежести, китайски бокс, джудо и айкидо.

— Вие сте много силен, нали? — попитах аз.

— Горе-долу.

Каква скромност.

— Смятате ли се за добър каратист?

— Щом казвате.

Мъчеше се да увърта.

— Погледнете тази купчина плочки. Мислите ли, че можете да ги счупите с един удар?

— Кой знае?

— На видеозаписа от първенството на Флорида чупите цяла купчина дъски като клечки за зъби. Да го изгледа ме ли?

Соколов скочи да възразява.

Съдията Крейн, по-измъчен от когато и да било, ни гледаше отвисоко и личеше колко е отчаян, че трябва да се намеси. Озърна се към журналистите, но никой не му подсказа как да отсъди.

— Мистър Соколов, водим дело за тежко престъпление и не желая да ограничавам защитата. А вие, мистър Ласитър, карайте по същество. Възражението се отхвърля.

Аз погледнах свидетеля и повиших глас.

— Истината е, че не ви бива чак толкова, та да строшите двайсет плочки с един удар, нали?

— Ъ? — озадачи се Серхио. Сигурно често му се случваше.

— Вероятно Шигеру Фунакоши може да го направи — подхвърлих аз. — Нали той ви би в Атланта?

— Местни интриги. Съдиите бяха двама корейци и един японец.

— Но така или иначе вие не можете да счупите тези двайсет плочки, нали?

— Ти майтапиш ли се? С ръка, с крак, с глава. Детска игра.

Сбогом, скромност. Соколов кривеше физиономия, въртеше се на стола и едва се удържаше да не скочи.

— Нека видим — казах аз. — Попилейте ги. Нали това казахте, че можете да сторите на доктор Солсбъри? Да го попилеете.

Соколов отново се озова на крака.