— А сега се разкарай оттук.

— Ще те чакам при входа — поколеба се Алеви.

— Не, ти ще си замъкнеш задника обратно в посолството и ще стоиш там, докато тръгнеш за срещата си със Суриков. Сега не ми трябваш. Предадох тихо щафетата, Сет, аз така или иначе утре няма да бъда тук, за да се срещна със Суриков. Вече всичко е в твои ръце, приятелю. Махай се!

Алеви огледа мокрия площад и кимна.

— Успех! — и той тръгна под дъжда към главния вход.

Холис се върна при камбанарията и се опря с гръб на стената. Извади пистолета си, за да му бъде под ръка. Видя как Алеви изчезва по обрамчената с дървета алея.

Холис огледа площада, после се втренчи в студения дъжд и парата, която излизаше от дъха му. Минутите минаваха. Вече си мислеше, че са хванали Суриков, Лиза и Алеви, а него са оставили да постои сам под дъжда. „Отсъствието им е много по-обезпокоително от присъствието им.“ Но ако ги забележеше, щеше да ги накара да се поизпотят. „Щом вече нямам дипломатически имунитет, ще престана да се правя на добро момче.“ Той погледна часовника си. Беше се разделил с нея преди петдесет минути. Сети се за Алеви, който бе дошъл да ги прикрие, но после се бе съгласил да си тръгне. От професионална гледна точка това бе напълно издържано. Проблемът беше в самата професия.

Чу стъпки и вдигна очи. Тя бързаше през площада, като джапаше в локвите, и когато стигна до него, се хвърли на врата му.

— Загубих всякаква представа за времето. Извинявай.

— Няма нищо.

— Палтото ти е прогизнало.

Холис я хвана под ръка и заедно тръгнаха към главния вход.

— Успя ли да намериш приятеля си на гроба на Гогол?

— Да.

— Как мина срещата?

— Добре. Гробището е много красиво — каза той.

— Така е. Видя ли някои от по-известните гробове?

— Няколко.

— Отдавна ли ме чакаш тук?

— Не много отдавна — престорено безгрижно отвърна той. — Помислих си, че са те хванали.

— Аз никога нямам проблеми, когато съм на света земя. Е, веднъж на една енорийска вечеринка… — тя се разсмя. — А с теб случи ли се нещо интересно?

— Нищо особено.

Те приближиха главния вход.

— Мирише ми на риба — каза тя.

— А, купих шаран от един възрастен човек. — Той потупа джоба си.

— Трябва да го задушиш в квасена сметана.

— Знам.

— Липсваше ми. И се безпокоях за тебе.

— Благодаря.

— Смяташ ли, че на връщане към посолството може да имаме проблеми?

— Ще намеря телефон и ще се обадя на охраната. Близо сме до явка „Фокстрот“. Това е паметникът на Ленин от северната страна на стадиона. Запомни го, ако случайно се разделим.

— Как така, ако се разделим?

— Просто ако се случи нещо такова.

Те влязоха в тунела, където имаше десетина души, потърсили убежище от дъжда. Холис спря, докато очите му свикнат със слабата светлина. Лиза свали подгизналата си шапка и избърса лицето си с носна кърпичка.

Сет Алеви излезе от мрака.

— Последвайте ме — лаконично каза той, но Холис реши, че като се имат предвид обстоятелствата, това бе напълно достатъчно.

28.

Сам Холис и Лиза Роудс стояха пред входа на посолството и се сбогуваха с хората, дошли да ги изпратят. Лиза целуна колегите си, а Холис стисна ръцете на бившите си подчинени и козирува. Посланикът беше изпратил колата си — широк линкълн с държавния печат от двете страни — и шофьорът отвори задната врата.

Кей Хофман целуна продължително Холис и каза:

— Искам покана за сватбата.

Холис не знаеше нищо за никаква сватба, но отговори:

— Добре.

— Спомням си, веднъж ти казах, че ще те изритат заради снимките ти — каза Чарлз Банкс на Лиза.

— Радвам се, че не е тази причината, Чарлз — усмихна се тя. — Радвам се, че е за нещо действително важно.

— Изпрати ми екземпляр от книгата си.

— Дадено.

Холис и Лиза седнаха в линкълна. Шофьорът, Фред Сантос, затвори вратата и седна зад волана.

Колата потегли и всички започнаха да им махат. Пред поста на охраната имаше десет морски пехотинци с пушки, които им отдадоха чест. Холис отвърна на поздрава. Двамата съветски милиционери се вторачиха в линкълна и пътниците в него, докато колата излезе на улицата. Всички наблюдателни постове край посолството надничаха от прозорците на околните сгради и от черните си чайки. Един човек, изправен до чайката си, в когото Холис разпозна Борис, им махна. Холис също помаха с ръка.

— До свидания — и добави: — Кучият му син.

Фред Сантос се изсмя. Лиза се обърна назад, за да види през задното стъкло за последен път сградата на консулството и стените на американското посолство, докато железните врати с орлите върху тях се затваряха.

Холис разгърна един брой на „Ню Йорк Таймс“ отпреди два дни и прочете: „Днес времето ще бъде ясно и слънчево.“ — Става въпрос за миналата събота. — „Температурата ще бъде 17 градуса.“ — Чудесно. — „Метс е спечелил и втората среща от бейзболния шампионат.“

— Ще се разплача — каза Лиза, загледана право пред себе си.

— От „Детройт“ ли си?

Линкълнът криволичеше по тесните улички на Красная Пресня. Холис остави вестника и погледна през задния прозорец. Плътно зад тях ги следваше форд със Сет Алеви на предната седалка и трима мъже от охраната. След форда микробусът на посолството караше багажа с личните им вещи. Пред тях се движеше друг форд с трима морски пехотинци и Бърт Милс, служител на ЦРУ и заместник на Сет Алеви.

— Няма нито самолети, нито танкове — отбеляза Холис.

— Това е доста глупаво — каза Лиза.

— Сет много се грижи за теб.

Тя запази мрачно мълчание.

— Е, това трябва да е облекчение за вас, нали? — попита Фред Сантос.

— Да — отзова се Холис.

— Въпреки че, колкото и да е странно, всички, които откарвам до летището, са някак тъжни. Казват нещо от рода: „Искаше ми се да направя нещо повече тук.“ Или пък си мислят за приятелите, които оставят в посолството. Някои съжаляват и за руските си приятели, с които вече никога няма да се видят. Предполагам, че човек свиква с мястото, където е назначен. Москва е много тежко назначение. Но, от друга страна, може би е място, където чувстваш, че хората те ценят и имат нужда от теб. Нали разбирате?

— Разбирам — отговори Холис. — Колко още ти остава?

— Година и две седмици. След това — връщам се във Вашингтон. Година и две седмици. Не е много.

— Може би.

Холис бе пристигнал в Москва, когато Държавният департамент взе решение, че се налага да замени руснаците, наемани за обслужващ персонал, с американски служители.

Предишният шофьор на посланика, Василий, приятен възрастен господин, за когото всички знаеха, че е полковник от КГБ — получаваше месечна заплата от двеста долара и в Държавния департамент смятаха, че това е много изгодно. Но Алеви привлече вниманието върху опасността, която представляваше полковникът от КГБ в качеството си на личен шофьор и подчерта, че ако става въпрос за пари, Василий би платил с радост двойно повече, стига само американците да го оставят на работа. И след като в продължение на петдесет години съветските граждани бяха оставяни спокойно да шпионират в посолството, Държавният департамент започна да осъзнава за какво всъщност става дума. Нищо чудно, помисли Холис, че хората от разузнаването смятат дипломатите за глупаци.

Всеки американец от обслужващия персонал получаваше по около три хиляди долара на месец заедно с осигурителните вноски и се нуждаеше от жилище. Но Холис смяташе, че разходите си струваха, стига хората да не бяха възпитаници на Школата за магии каквито бяха семейство Келъм.

— Хей, Фред — каза Холис, — кой игра като нападател за „Мете“ през миналия сезон?

— Не се интересувам от бейзбол, полковник. Но ако искате да говорим за Националната футболна лига, мога да ви проглуша ушите.

— Може би по-късно.

Линкълнът зави по Ленинградски проспект — широка улица с шест платна, разделени по средата с дървета. Насочиха се към северния изход на Москва. Холис съзерцаваше масивните сиви жилищни блокове, оголените дървета и мрачното небе. Подозираше, че ще запомни Москва точно по този начин. Ленинградски проспект прерасна в Ленинградска магистрала и конвоят от четири коли увеличи скоростта.