— Сега се чувствам по-добре — каза Лиза. — Това е за добро. Ще е добре за нас. — Тя се пресегна и затвори разделителното стъкло. — Виждаш ли, Сам, ние се влюбихме тук при крайно сложни и напрегнати обстоятелства, които водят до комплицирани и несигурни чувства.

Холис отвори малкия хладилен бар.

— Има кутия белгийски шоколадови бонбони и малко френско шампанско.

— Чу ли какво ти казах?

— Не.

— Ами чуй ме!

— Слушам.

— Добре. В Москва любовта ни бе някак си изолирана от външния свят, а самата Москва също сякаш не съществува реално. Но ето че сега ни експулсират — твърде скоро след като се открихме взаимно, чувствата ни нямаха достатъчно време, за да се определят, и аз се опасявам, че…

— Репетирала ли си го?

— Да.

— Можеш ли да го представиш под формата на кратко резюме?

— Престани да се правиш на идиот.

— Искаш ли бонбони, или не?

— Не. — Тя затръшна вратата на барчето. — Нека ти задам един въпрос. Кого напусна Катрин — теб, или Москва?

Холис се зае с тапата на шампанското.

— Отговори ми!

— Тя напусна полковник Холис, шпионин в Москва. — Тапата излетя с гръм и се удари в тавана, а Фред Сантос подскочи на седалката си. — Извинявай, Фред — извика Холис през разделителното стъкло.

— Господи, полковник… — Сантос се хвана за сърцето с театрален жест.

— Тази страна страшно изнервя хората — отбеляза Холис на Лиза. — Забелязала ли си го? — Той наля шампанското в две високи чаши и й подаде едната. — Не за края, а за началото — каза той.

— Ооо! Обичам те! — Тя го прегърна и разля шампанското върху импрегнираното му палто. Холис я целуна. Морският пехотинец, който шофираше колата зад тях, игриво им подсвирна с клаксона си. Холис хвърли поглед назад през рамото на Лиза и видя, че Алеви ги гледа изпитателно от предната седалка на колата.

Влязоха в общата чакалня на летище Шереметиево на път към дипломатическото крило.

— Изчакайте ме тук за минутка, моля — каза Бърт Милс, заместникът на Алеви.

Холис и Лиза застанаха сред тълпата в огромната нова чакалня. Холис помисли, че преди да пристъпи към проектирането, архитектът й се е специализирал в конструиране на тракторни депа. Ниският таван бе боядисан в медночервено, което придаваше на цялото помещение мрачен, суров и неприветлив вид! Както в целия съветски транспорт и тук имаше остър недостиг на удобства и услуги. Холис успя да забележи само един павилион, където продаваха храна, и пред него се бяха струпали поне стотина души. Съветските граждани, които пристигаха или пътуваха по вътрешните линии, влачеха огромни денкове по сивия под, покрит с плочки. Холис така и не успя да разбере къде ги слагат.

— В Пан Ам мерят всяка чанта, която качват на самолета, до последния сантиметър — каза той на Лиза.

— Но с Аерофлот хората превозват и добитък. Както във влака, с който пътувахме. Помниш ли?

— Няма големи изгледи да го забравя.

— Наистина.

Холис отиде до гишето на едно обменно бюро и изсипа рублите си до последната копейка.

— Американски долари, моля.

Касиерката преизчисли сумата с помощта на сметало и подаде на Холис някакви формуляри за подписване. Той подписа и тя бутна към него една пачка, заявявайки:

— Нямаме монети.

— Шоколад?

— Шоколад?

— Забравете за това. До свидания, сладурче. — Той се върна при Лиза и каза. — Това бе последният случай в живота ми, когато ползвам руски.

От мястото, където стояха, Холис можеше да наблюдава международния салон за пристигащи. Там хората се тълпяха на гишето за паспортен контрол, а пред митничарите бе станало същинско стълпотворение. Повечето от пристигащите имаха вид на хора от Третия свят, а имаше и много младежи поклонници, възползващи се от спонсорираните от Съветския съюз екскурзии, дошли в Москва, за да говорят за мир, прогрес, разоръжаване и равенство. Никога нямаше да спре да го изумява фактът, че една компрометирана идеология и една репресивна държава могат все още да привличат идеалистите.

Холис огледа останалата част от чакалнята. Цялата зала бе завардена от милиционери в сиви униформи. Успя да забележи и няколко гранични патрули на КГБ в типичните им зелени екипи. Откри хората от охраната на посолството, стратегически разположени около него и Лиза. Видя и мъж в кафяво кожено яке и вратовръзка, който можеше да е от КГБ, но други такива не се забелязваха. В други страни на толкова претъпкано с хора обществено място не биха могли да възникнат проблеми, но за КГБ цялата страна бе частен резерват за ловуване. Той осъзна, че Алеви е изчезнал нанякъде, а Лиза изглежда леко напрегната.

— Летяла ли си някога с „Аерофлот“? — попита я той.

— „Аеропльос“? — засмя се тя. — Да, веднъж ме командироваха в Ленинград.

— Преди редовно пътувах с тях до Ленинград веднъж месечно. Всичките им пилоти са военни. В тази страна няма особена разлика между гражданската и военната авиация. Забелязала ли си как кръжат около летищата на голяма височина и после рязко се гмурват надолу?

— Да. Това ме ужасява.

— Мен също. А съм летял на изтребители бомбардировачи. Но в САЩ, според закона за алкохола, пилотите нямат право да пият двадесет и четири часа преди излитане. Тук „Аерофлот“ им забранява да пият на двадесет и четири фута от самолета.

— Ти си ужасен — засмя се отново тя. — От какво ли ще се оплакваш в Съединените щати?

— От качеството на ягодите през зимата. — Холис хвърли поглед към часовника си.

— Смяташ ли, че нещо не е наред? — попита Лиза, която забеляза движението му.

— Не. Мисля, че просто сме много изнервени. А, щях да ти разказвам за последния си полет с „Аеропльос“. Летяхме с Яковлев 42 — тримоторен самолет с огромни колела, за да може да се приземява на трева и кал. Всъщност това е военен транспортен самолет, но когато тези машини остареят, им слагат по един надпис „Аерофлот“, монтират им седалки и ги използват в гражданската авиация. Пилотската кабина явно беше боядисвана с четка, защото се виждаха следи от мазките. Всички стюардеси много напомняха на мис Пиги, а тоалетните бяха задръстени…

— Но това е моят полет. Помещението миришеше на канализационни тръби. А пликчето за повръщане беше употребявано. Не се шегувам. Колекционирам пликчета от различни авиолинии, затова извадих своето от джобчето на седалката и…

— Колекционираш пликчета за повръщане? Отвратително.

И двамата се разсмяха.

— Само неупотребявани — каза тя. — И така аз…

Алеви се приближи към тях иззад гърба им.

— Добре. Всичко е уредено. Хайде да тръгваме.

Лиза и Холис вдигнаха чантите си и го последваха, придружавани от шестима мъже от охраната. Влязоха в дълъг и тесен коридор, който ги отведе от чакалнята до дипломатическото крило, където ги чакаше заместникът на Алеви, Бърт Милс.

Дипломатическото крило на летището се състоеше от едно гише и удобна съвременна чакалня с малки зали от двете й страни. Не се различаваше особено от стандартните частни авиолинии или от която и да е чакалня за VIP по световните летища, ако не се смята присъствието на облечените в елегантни униформи гранични патрули на КГБ близо до гишето и още един граничар с автомат, застанал до задния изход, който водеше към пистата. Куфарите им, облепени с дипломатически печати, вече бяха минали през рентгена и стояха в багажното отделение близо до гишето. Дойде граничар, който провери паспортите им, удари им изходна виза и напусна помещението.

Холис, Лиза и Алеви седнаха в малката чакалня. Близо до гишето, на няколко крачки от пограничния патрул на КГБ, имаше човек от охраната на посолството. Още двама морски пехотинци се бяха разположили до задния изход, за да правят компания на застаналия там граничар. Бърт Милс седеше в другия край на чакалнята.

— Защо е цялата тази навалица? — обърна се Холис към Алеви. — Един или двама щяха да бъдат напълно достатъчни.

— Показваме сила.

За кой ли път Холис помисли, че Сет Алеви е доволен от факта, че играта на живота му срещу Москва се развива в самата Москва. Той се запита какво ли ще е бъдещето на Сет Алеви, когато му се наложи да напусне това място.