— Къде е микрофилмът? — попита Холис.

— Ще ви съобщя къде ще го намерите, когато стигна до Лондон. Такава беше сделката. Половината сега, половината в Лондон.

— Казах ви, че вече имам първата част. Ще ми дадете този микрофилм сега.

— Защо сега?

— Защото от сега нататък, до момента, в който се опитаме да ви измъкнем оттук, могат да ви арестуват по всяко време. Защото го искам сега.

Суриков се загледа в празното пространство и Холис забеляза, че е ядосан, но това нямаше значение.

— Добре — кимна Суриков. — Моят живот и животът на внучката ми са във ваши ръце. Ще донеса микрофилма при следващата ни среща или ще го оставя в един от тайниците ни, както предпочитате.

За момент Холис се замисли. Тайниците бяха за предпочитане, но инстинктът му подсказваше, че в този случай предаването трябваше да стане на ръка.

— Утре в девет часа сутринта ще отидете в антикварния магазин на „Арбат“. Един човек ще ви попита къде може да намери царски монети. Той говори свободно руски. Носете микрофилма със себе си.

— И това ще бъде последното, което ще чуя от американците. — Суриков си запали цигара.

— Ако наистина го вярвате, значи не искате да живеете на Запад, генерале. Можете да си останете тук.

— Добре, ще видим дали съмненията ми са основателни. И този човек ще ми каже как ще заминем на Запад?

— Да.

— Имам по-добра идея. Вие ще ми го кажете още сега. Искам да знам. Преди да предам микрофилма.

Холис помисли, че и генерал Суриков има нужда от някаква победа, но си спомни за предупрежденията на Алеви да внимава. Той всъщност може да иска да разбере как извеждаме хората оттук. Но нямаше време за предпазливост.

— Добре. Ще ви кажа нашата тайна. Можете ли да пътувате до Ленинград в събота и неделя?

— Да.

— Ще отидете в Ленинград тази събота. Човекът в антикварния магазин на „Арбат“ ще ви обясни как да се срещнете с човек, който ще ви даде повече подробности за операцията. Но по принцип всичко е много просто. Отивате в един от парковете за отдих на остров Киров, като си носите риболовни принадлежности. Вие с Наташа ще наемете лодка и ще стигнете до устието на Нева, но без да се отдалечавате дотолкова, че да привлечете вниманието на патрулните лодки. Ще ловите риба в обозначените за това канали. Щом видите товарен кораб, който плава под флага на страна, членка на НАТО, излизащ или навлизащ в устието на реката, ще подадете сигнала, който ще ви посочи човекът в Ленинград. Един от тези товарни кораби ще ви качи на борда си и някой там ще се погрижи за вас. Когато намерят преобърнатата ви лодка, ще решат, че сте се удавили. Ако срещата тази събота се провали, ще направите същото и в неделя.

— А ако се провали и в неделя?

— Тогава в края на следващата седмица.

— Полковник, вече не остана много време, добро за риболов.

— Генерале, ако сте били откровен с нас, ние няма да ви изоставим. Има и други начини. Но с малко късмет… и Божия помощ… по това време следващата седмица ще бъдете в пристанището на някой западен град.

— Ще имаме голяма нужда от Божията помощ. Наташа мисли, че е благословена от Бога.

— Ще се видим в Лондон.

— Ще ми купите едно питие.

— Ще ви купя целия шибан бар, генерале.

— Едно питие ще е достатъчно — опита се да се усмихне Суриков. Той подаде шарана на Холис. — Трябва да го задушите в квасена сметана.

Холис не мислеше така.

— Стискам ви ръка — каза той.

— Аз също. — И Суриков добави: — Желая ви успешно пътуване на Запад. Ще се видим в Лондон. — Той се обърна и се загуби в гробищата.

Холис погледна увития във вестник шаран, пусна го в джоба си при свещта и пистолета и тръгна към порталната църква. На около десет ярда от нея някой го потупа по рамото и го попита на руски:

— Какво има в този пакет?

Холис стисна 9-милиметровия си автоматичен пистолет, вдигна го през полите на палтото си и рязко се извърна.

— Какво ти даде? — попита Сет Алеви.

— Шаран.

— О! Израснал съм с шарани. Много еврейско и много руско ядене. Мразя го.

Холис се извърна и продължи към порталната църква.

— Каза, струва ми се, че срещата е в четири. — Сет Алеви го последва отблизо.

— Мислех да ти кажа, като се върна, че съм се сетил, че е по-рано.

— Помислих си, че може да е така. Къде е Лиза?

— При камбанарията.

Те минаха през тунела и навлязоха в манастирските земи. Ръмежът започваше да се превръща в лек дъжд.

— Имахме ли късмет? — попита Алеви.

— Ударихме голямата печалба.

— Школата за магии?

— Да. Между другото, КГБ го нарича Школа за американско гражданство.

— Каква е връзката на Суриков с всичко това?

— Ще ти кажа по-късно.

— Прикриват ли ни?

— Ами аз прикривам теб, а ти прикриваш мен. Не можех да повикам охраната както при Лефортово. КГБ утрои съгледвачите си около посолството и те търсят повод за конфронтация. Измъкнах се с микробуса, който отиваше до финландската вила. Ако имах поне малко разум в главата си, щях да отида там и да сваля някоя мадама.

— И защо не го направи? Никой не те е молил да идваш тук.

— Исках да хвърля едно око на Суриков.

— Ще се срещнеш с него съвсем скоро.

Те продължиха да крачат бързо по оградената с дървета алея.

— Другата причина, за да дойда, е, че тази сутрин получихме съобщение от съветското външно министерство. Те отнемат дипломатическия ти имунитет. Както и този на Лиза — каза Алеви.

— Разбирам — кимна Холис. — Тогава благодаря ти, че дойде.

— Според международните закони сега дипломатическият ти имунитет е в сила само от посолството до мястото, откъдето ще напуснеш страната. Така че в момента тук си като по бели гащи. Естествено — тя също.

— Все едно да тръгнеш на лов за вампири и да си загубиш кръста — отбеляза Холис.

— Нещо такова. Предполагам, че вече почти са ти забили дървения кол.

— Да — каза Холис. — Почти са ми го прокарали през сърцето.

Те стигнаха до павирания площад, на другия край на който се извисяваше камбанарията. Холис никъде не забеляза Лиза. Прекосиха открития площад с нормален ход, така че да не привличат излишно внимание. Дъждът се бе усилил и разхождащите се хора оредяваха. Стигнаха до подножието на камбанарията, след това се разделиха и я обиколиха.

— По дяволите! — изруга Алеви.

— Успокой се, Сет. Ще дойде.

Алеви се обърна към него и Холис разбра, че няма да се успокои. Алеви обвинително насочи пръста си срещу него и нервно каза:

— Не трябваше да я водиш тук!

— Ей, почакай. Тя искаше да отиде на църква, а и може…

— О, не ми пробутвай тоя номер. Това не е някаква тъпа шегичка, полковник, нито пък любовно бягство за вас двамата. Това е Москва, приятелче, и…

— По дяволите, много добре знам къде съм. И ще провеждам операциите си така, както аз искам.

— Трябваше да ви пратя и двамата да си ходите още преди седмица. Вие създадохте повече проблеми, отколкото…

— Върви по дяволите.

Алеви и Холис бяха застанали много близо един до друг, после Алеви се обърна и тръгна през площада.

— Ще ви чакам при главния вход още петнадесет минути — извика той през рамо. — След това ще си тръгна, със или без теб, нея, или и двамата.

— Почакай — Холис настигна Алеви, приближи се до него и каза. — Слушай, в случай че не успея да се върна в посолството — имаш среща със Суриков. Антикварния магазин на „Арбат“. Утре, в осем часа сутринта. Той е заснел на микрофилм личните досиета на курсантите от Школата за магии, бившите и настоящите. Три хиляди, Сет.

— Боже… три хиляди… Как, по дяволите, се е добрал до тази информация?

— Той е Г–1 за целия състав на военновъздушните сили на Червената армия. — Холис обясни набързо за какво става въпрос и заключи: — Дадох му думата си, че ще измъкнем оттук него и внучката му. Разбираш ли? Недей да извърташ, Сет. Изведи ги. — Той втренчено изгледа Алеви.

— Ще се погрижа за това — кимна Алеви.