— Бих искал. За нещастие тя желае да стане монахиня.

— Така ли? Ами тогава ще направи каквото иска, генерале. Точно за това става въпрос там.

— Ами аз?

— Ще ви намерим някакво занимание.

— Да. — Суриков махна напосоки към редицата гробове.

Небето беше притъмняло още повече и от облаците се отрониха няколко капки дъжд, които опръскаха надгробните плочи и мокрите листа. Излезе вятър и брезите и самодивските дървета се залюляха.

Холис мина покрай Суриков и се спря да разгледа следващия надгробен паметник.

— Бородино, генерале.

Суриков заговори:

— Някога, на няколко километра на север от Бородино, се намираше училище на военновъздушните сили на Червената армия. Преподаваше се теоретичен курс по американска бойна тактика, стратегия и въоръжения. — Суриков замълча, за да придаде по-голяма тежест на казаното, и продължи: — Преподавателите бяха американци. — Той хвърли поглед към Холис. — Това е една невероятна история и трябва да слушате много внимателно.

Холис въздъхна дълбоко. Една от молитвите, които си бе позволил да отправи в църквата, бе Суриков да потвърди онова, което той и Алеви само предполагаха.

— Това ли е първата половина от тайната? — попита Холис рязко. — Всичко това ми е известно.

— Какво…? — Суриков извърна глава към Холис.

— Не можете да стигнете до Лондон срещу тази цена. Съжалявам. — Холис си тръгна. Вървеше като човек, който се отказва от несполучлива сделка, или като неверен любовник, с надеждата, че нещата със сделката или с любовника ще се оправят с всяка следваща крачка.

— Не можете… — Суриков го настигна. — Но как…

— Бях около Бородино. Затова ме изритват оттук. Знам, че там има американци. Съжалявам. Смятах, че знаете повече…

— Но аз знам!

Холис спря и се извърна към Суриков, който продължаваше да държи шарана в ръце.

— Какво ще ми предложите в Лондон? Каква е втората половина от тайната?

— Школата… — Суриков облиза пресъхналите си устни. — Знаете ли, че там вече не обучават пилоти…

— Да. Зная, че обучават хора от КГБ, за да се превърнат в американци. Но вие как узнахте за това?

— Аз… аз им осигурявам курсантите. Те всъщност не са точно хора на КГБ. В КГБ не вярват на собствените си методи за подбор на персонала. Има много странни личности, които желаят да влязат в КГБ, и те са наясно с това. КГБ иска там да отидат честни руски патриоти. Хора, които са пожелали доброволно да станат пилоти в съветските военновъздушни сили. Хора, които, както предполагам, биха могли да имат нещо общо с американските си инструктори.

— Както е било, докато училището е обучавало само пилоти — кимна Холис.

— Такова е поне моето мнение. Доколкото зная, по-рано нашите пилоти са проявявали повече интерес към Америка, отколкото към изучаването на бойната тактика на американците. Политкомисарят на училището бил твърде ядосан и обезпокоен от създалото се положение и докладвал за поведението на някои пилоти в КГБ. И тогава на КГБ им хрумнала тази блестяща идея. В крайна сметка те прехвърлили училището при себе си. Американските пленници не били уведомени официално за това, но постепенно характерът на обучението в училището се променял — от бойната тактика към това, което е сега. Разузнаваческа школа.

— А доколко сте свързан с тази школа сега, генерале?

— Нямам директна връзка, но личният състав на военновъздушните сили обработва досиетата на кандидатите за това училище, тъй като всички те са оттам. Така че аз… — Суриков замълча. — Но има още. Още много. Това добра цена ли е за вас, полковник, за да ме измъкнете оттук?

— Може би. Но вие сам знаете, генерале, че ние нямаме нужда от повече информация за тази школа. Знаем достатъчно, за да предизвикаме международен скандал. — Той погледна към Суриков. — Досещате се какво още ми трябва.

Суриков не отговори.

— Имената — каза Холис. — Имената на съветските агенти, които са вече в Америка. Предполагам, че имате някакъв списък, в противен случай нямаше да преговаряте с мен. Имената. Това е вашият билет за Запада, генерале.

— Но… ако ви го дам… как мога да бъда сигурен, че няма да изоставите мен и внучката ми? Няма да имам какво повече да ви дам за прехвърлянето ми, ако ви предам списъка с имената още тук.

— Трябва просто да ми вярвате.

— Не мога.

— Трябва. Изслушайте ме, генерале. Вие сте, както казваме на английски, като заблудена овца. Разбирате ли? Още когато сте направили първата стъпка, сте се изложили на смъртен риск. Както и Наташа. Мога да ви разоблича тук или да ви застрелям в Лондон. Мога и да ви върна живота. Може да ви лъжа, но вие не знаете дали ви казвам истината или не. Вие просто нямате друг избор, освен да правите онова, което ви казвам. Разберете, че сега играта се води по моите правила.

Тялото на генерал Суриков сякаш омекна. Под обвивката на изпънатия в горда стойка военен се криеше уморен старец, който се опитваше да направи за последен път нещо както трябва, и се проклинаше за това.

— Ние тук не разбираме нищо от вяра и доверие. Не са ни учили на тези неща, когато сме били деца. Доверяваме се само на семействата си. Не вярваме в нищо.

— Не разбирате ли, че ако ми дадете този списък и нещо ви се случи, аз няма да мога да живея в мир със себе си? — каза Холис. — Не разбирате и този начин на мислене? Съвестта. Слушахте ли свещеника, или мислите ви са били някъде другаде?

— Чух го — рязко отвърна Суриков. — Но всичко това е ново за мен, само от две години. Смятате ли, че за две години мога да се превърна в светец? Смятате ли, че мога да повярвам, че вие сте светец само защото ходите на църква и използвате благочестиви думи?

— Аз не съм светец, приятелю — усмихна се Холис. Той не вярваше, че думите доверие, вяра и съвест бяха особено свети думи, но предполагаше, че ако човек ги чува достатъчно рядко, те биха могли да бъдат опияняващи, вълнуващи или и двете.

— Трябва ми време, за да помисля. Ще се срещна със заместника ви следващата неделя…

— Не. Няма какво да обмисляте. Най-добре ще бъде да вземете решението си още сега и да ми дадете думата си. Тогава и аз ще ви дам своята и ще се погрижа да ви изведат оттук. Ще се срещна с вас на Запад, ако искате.

Генерал Суриков сякаш възвърна самоувереността си.

— Добре — изправи се той. — Вие сте много по-жесток, отколкото предполагах, полковник. Но може би наистина имате съвест. Ето какво ще получите: микрофилм с досиетата на всички хора, които са минали през Школата за американско гражданство — така я нарича КГБ. На този микрофилм ще видите снимките на хората, руските им имена, отпечатъците на пръстите им, датите на раждане, кръвните групи, отличителните белези, описанията на зъбите им и т.н. Пълни лични досиета. Няма да откриете новите им американски имена и адреси. Дори и аз не мога да ви кажа колко от тях действително са стигнали до Америка. Само КГБ разполага с тази информация. Така че вашите хора там, във ФБР, ще трябва доста да се потрудят. Това е всичко, което мога да ви дам.

Холис кимна утвърдително.

— Колко са?

— Малко повече от три хиляди.

— И всичките са на микрофилма?

— Да. Между другото, официално тези хора са починали. Загинали са по време на военната подготовка. Червената армия ги е удостоила с военни почести на погребенията. В затворени ковчези. Погребали сме доста пясъци. В КГБ сметнаха, че ще е подходящо да използват материално-техническата ни база, парите ни, кандидат-пилотите ни и прикритието на смъртта по време на изпълнение на военния дълг за тази широкомащабна операция.

Холис кимна сякаш на себе си. В Съединените щати три хиляди смъртни случая по време на военно обучение биха предизвикали национален скандал. Тук не бе стигнал до вестниците нито един от тези смъртни случаи. Само трите хиляди семейства на предполагаемите загинали знаеха за смъртта им. Невероятно, помисли Холис. Такава операция е възможна само рамките на едно тоталитарно общество. Това бе най-големият троянски кон, най-дългата пета колона в историята, или както и да го наричаха във Вашингтон.