Пред гроба на Никита Хрушчов стоеше стара жена в мръсно червено палто. Жената се прекръсти, поклони се на плочата и отмина. Холис сви по напречна алея и се намери в малък облак ниска мъгла. От мъглата излезе висока привлекателна жена, елегантно облечена в дълго черно кожено палто, и се приближи него.

— Извинете, знаете ли къде е гробът на Гогол? — попита Холис на руски. Тя го огледа и отговори с изключително произношение:

— Проверете ето там. Близо до високия бор. Мисля, че минах покрай него.

— Благодаря — Холис я отмина.

— Но никога не можете да бъдете сигурен — каза тя като че ли на себе си. — Тук изчезват дори и мъртвите.

Холис продължи да върви. Само преди седмица помисли той, щеше да спре и да разговаря с нея. Но квотата му за приключения в Русия бързо се изчерпваше, а още не бе успял да се срещне със Суриков.

Холис го видя застанал на пътеката под ниските клони на висок бор. Пушеше цигара и лющеше разпадащата се повърхност на един покрит с лишеи варовиков надгробен камък. Холис спря до него и се загледа в паметника.

— Четете ли го на Запад? — попита Суриков.

— Не особено. Предполагам, че литераторите го четат.

— Мога ли да си взема книги на руски за четене?

— Да.

— Мъртвите души — каза Суриков. — Мъртвите души. — Той се взира в гроба още известно време, после се обърна и огледа Холис от главата до петите през кълбата цигарен дим, а на устните му плъзна усмивка.

— Вече толкова лошо ли се обличаме?

— Опасявам се, че да.

— На вас това изглежда още по-ужасно.

— Благодаря — каза Холис и добави: — А вие сте толкова грозно облечен днес?

— Неделя е — отвърна Суриков и прокара ръка по небръснатата си брада. Обърна се и се отдалечи.

Холис изчака цяла минута, преди да го последва.

Суриков бе застанал близо до основата на стара бойна кула, на мястото, където тя се сливаше с пастирските стени. Покрай стената имаше стари гробове с надписи на кирилица, които Холис не можеше да прочете.

Суриков извади от джоба на провисналото си палто пакет, увит в „Правда“.

— Искате ли пресен шаран? — попита той.

— Може би — отвърна Холис, доловил миризмата на рибата.

— И така, приятелю — каза Суриков, — научих от „Правда“, че напускате Русия. Бях доста шокиран от новината. Не знаех дали ще дойдете днес. Много се безпокоях.

За Холис не беше трудно да се досети за какво всъщност се тревожеше Суриков.

— Дипломатическият ми имунитет в момента е в известна степен поставен под съмнение. Така че няма нужда да ме питате сигурен ли съм дали не са ме проследили, защото днес съм не по-малко притеснен от вас.

— Така ли? Мен ще ме убият. А вие само ще отидете в затвора.

— Ще ви завидя за куршума в главата, ако ме изпратят на изток за пет или десет години.

— Добре, а как ще се отрази това на сделката ни? — сви рамене Суриков.

— Ние нямаме никаква сделка.

— Ще имаме. Кога заминавате?

— Това го имаше във вашата „Правда“, нали? — отговори саркастично Холис.

— Там не се казва кога заминавате.

— Наистина ли? Заминавам в сряда.

— А кой ще ви замести като аташе? — попита Суриков. Лицето му издаваше известна изненада.

— Не съм напълно сигурен.

— Със заместника ви ли ще преговарям, или с някой друг?

— Ще обсъдим това, преди да се разделим.

По пътеката се зададе млада двойка и отмина към запуснатите гробове. Когато стигнаха до подножието на стената, мъжът коленичи и прокара ръка по надписите. Жената държеше в ръцете си тетрадка.

— Гробът е на монахиня — каза мъжът. — Гулия. Името вече не се среща много често.

Жената отбеляза нещо в тетрадката си. Суриков размаха пакета с рибата под носа на Холис.

— Хванах ги тази сутрин в Сетун. Жена ми ги изчисти, така че мързеливият ерген да бъде готов да плати добри пари.

Младата двойка продължи надолу по редицата гробове.

— Струва ми се, че ме лъжете — каза Суриков. — Знам, че заминавате утре, и че името на заместника ви е полковник Фийлдс.

Холис кимна. Информацията можеше да идва от подслушвателната апаратура в посолството, вероятно засякла как го казва на семейство Келъм, или пък те бяха информирали КГБ. Но какъвто и да бе пътят, беше малко зловещо да чуе това от генерал Суриков.

— Това ви го е съобщило КГБ — каза Холис.

— Да. Те ми казаха името на новото аташе и че заминавате в понеделник, а не в сряда.

— Защо са го направили?

— Обичат да впечатляват хората с информацията, с която разполагат. Не съм офицер от военното разузнаване, ако това си мислите.

Холис никога не бе смятал Суриков за такъв. Той нямаше нито поведението, нито речника на човек от ГРУ.

— Всъщност в КГБ искаха да знаят дали аз или някой от подчинените ми, или от аташетата ни отвъд океана познава полковник Фийлдс. Изглежда, че КГБ има проблеми със съставянето на досието му, и затова дойдоха при мен. — Суриков се усмихна. — Може би ще можете да ми помогнете да ги впечатля.

— Какъв е точно постът ви във военновъздушните сили на Червената армия, генерале?

— Аз съм това, което вие наричате Г–1. Шеф на персонала във военновъздушните сили.

— В какъв мащаб?

— На цялата Червена армия, полковник. Аз държа файловете и досиетата на половин милион души. Това не е много забавна работа, но на бюрото ми понякога се появяват изключително интересни неща. Вярвате ли ми?

— Как КГБ узна името на полковник Фийлдс?

— Мисля, че са проникнали в посолството ви. — Суриков погледна Холис в очите, търсейки някаква реакция по лицето му.

— А как дойде до вас запитването от КГБ? — попита Холис. — Със записка? По телефона?

— Лично. Призоваха ме в Лефортово. КГБ може да призовава дори и генерали. Те обожават да ни молят да наминем в Лубянка или в Лефортово. Човек никога не знае дали ще си тръгне жив от там. Това се случи преди няколко дни.

— Изплашихте ли се, генерале?

— Много.

— С кого говорихте в Лефортово?

— С един полковник на име Павличенко.

— Висок, рус, с нацупена уста и сини очи?

— Да. — Суриков повдигна вежди. — Познавате ли го?

— Да, но под друго име. — Холис осъзна, че Суриков е започнал да отговаря на въпросите му. Често ставаше така, когато дойдеше време за крайния етап на преговорите. Холис нямаше никаква представа дали Валентин Суриков, християнин, заслужаваше повече доверие от генерал Суриков от военновъздушните сили на Червената армия. — След като бях в Лефортово — каза Суриков, — съм по-убеден от всякога в желанието си да се махна оттук.

— Знам как се чувствате.

— Можете ли да ме измъкнете?

Холис не бе упълномощен да каже да, но бе назряло времето за форсиране на нещата.

— Мога, но ако разполагате с цената на билета.

— Половината сега, половината на Запад.

— Разбирам.

— Опасно ли е? Имам предвид, да ни измъкнете от тук?

— Разбира се.

— Не се притеснявам за себе си.

Холис вече знаеше това.

— Внучка ли ви е?

Лицето на Суриков се изкриви, той отвори уста, но не пророни нито звук.

— Опасно е — продължи небрежно Холис, — но от вас не се иска нищо особено, освен хладнокръвие. Тя хладнокръвна ли е?

— Тя е вярваща — отвърна Суриков и всмукна от цигарата си. — Той погледна към Холис, но отклони очи. — Видяхте ли ни?

— Да.

— Тогава знаете защо искам да избягам.

— Предполагам.

Суриков загледа глупаво увития във вестника шаран, който държеше в ръцете си, и заговори, но не на Холис.

— Проклинам деня, в който намерих Бога. Оттогава нататък животът ми се превърна в ад.

Холис не знаеше какво да отговори на това, но го разбираше.

— Да, внучка ми е — продължи Суриков. — Наташа. Единствена дъщеря на единствената ми дъщеря. Тя е светлината на моя живот, Холис.

— Хубаво момиче. Говори ли английски?

— Да.

— Ще се оправи. Ще се омъжи за някой богат американец или англичанин и ще живее щастливо до края на дните си. Вярвате ли в това?