Холис слушаше свещеника: „Не е необходимо и други да знаят, че вярваш в Бога. Но ако живееш своя живот според учението Господне, никоя сила на тоя свят, независимо от какво те лишава тя, не може да те лиши от Божието царство.“ Свещеникът приключи и веднага влезе в олтара, очевидно за да остави по-образованите богомолци да направят своите собствени изводи или да довършат сами проповедта.

На някои места към края на службата доста хора или падаха на колене, или, ако не можеха да си намерят място, просто се покланяха доземи. Лиза коленичи, но Холис остана прав. Сега можеше да огледа цялата църква. В предния ляв край, на около 5–6 метра, той видя един прегърбен старец с разрошена коса и посивяла брада, облечен с оръфано тъмно палто, стигащо почти до глезените му. На пръв поглед във вида на стареца нямаше нищо особено и Холис помисли, че вниманието му е било привлечено от младото момиче до него. Според Холис тя бе на около 17–18 години, бе облечена с доста изтъркано червено палто от изкуствена материя. Но маниерите и осанката й и преди всичко необикновената й красота я отличаваха. Нещо повече, професионалното око на Холис реши, че палтото е само прикритие. Вероятно не трябваше да я виждат в тая църква. Това откритие накара Холис да се вгледа по-добре в стареца, който държеше нежно ръката на момичето — жест, съвсем неестествен за един руснак, при това в църква.

Докато Холис се взираше в стареца, хората започнаха да се изправят, но секунда преди напълно да изгуби от погледа си странната двойка, установи, че прегърбеният дядо в действителност е по-млад, отколкото изглеждаше.

Всъщност това бе генерал Валентин Суриков.

Изведнъж нещата започнаха да му се изясняват.

27.

Сам Холис и Лиза Роудс се смесиха с тълпата богомолци и излязоха през отворената врата на църквата. Хората носеха светената храна в чантите си, а много от тях стискаха в ръка по няколко от тънките кафяви свещи. Холис огледа разклоняващите се на всички страни пътеки. И осъзна, че тези хора не само не се познаваха, но и не разговаряха и изобщо не се опитваха да установят контакти помежду си. Те бяха дошли от цяла Москва с метрото или с автобуси до отдалечената църква, а сега се разпръскваха като агнета, надушили приближаването на вълци.

— Навъртат ли се насам агентите на КГБ?

— Кой? А, те ли? Понякога. Но сега не ги виждам.

Холис също не ги виждаше. Но тяхното отсъствие го безпокоеше много повече от присъствието им. Той спря до алеята и се загледа в хората, слизащи по стълбата.

— Търсиш ли някого?

— Просто гледам. — Холис забеляза, че не само хората се разпръскваха, но и свещениците не излизаха, за да поговорят с паството си. И докато се мъчеше да открие Суриков, попита Лиза: — Няма ли чай и приятелски разговор след службата?

Лиза явно разбираше за какво става въпрос.

— Православните християни идват в божия храм, за да се поклонят на Бога. Свещениците не посещават домовете, за да те попитат как си.

— Това е доста удобно за Кремъл.

— Вярно. Всъщност руската църква винаги е проповядвала подчинение на държавната власт. Когато на власт са били царете, тя е работила в полза на църквата и на трона. Но когато дошъл Ленин и се превърнал в нов цар, тя се обърнала срещу него.

— Искаш да кажеш, че има нещо, за което не мога да виня червените?

— Комунистите не направиха нищо, за да оправят нещата.

Холис видя как и последните богомолци напуснаха храма, но не откри сред тях нито Суриков, нито придружаващото го момиче. Те с Лиза се отдалечиха от църквата и седнаха на каменна пейка до възпълна бабичка, която сякаш спеше, както си седеше.

— Хареса ли ти службата? — попита Лиза.

— Да, много. Ние, западняците, често си мислим, че много неща се подразбират от само себе си.

— Знам. Благодаря ти, че дойде, дори ако си го направил само защото така и така е трябвало да отидеш до това гробище.

— Дойдох, за да бъда с теб.

Тя кимна и погледна към небето.

— Не е като есента в Щатите, но не прилича и на зима. По-различно е. Сякаш е някакво предзнаменование — всичко е сиво и безмълвно, а светът е забулен в облаци мъгла. Не мога да видя нито слънцето, нито небето, нито дори края на близкия блок. Искам да си отида вкъщи.

— Утре по това време ще сме във въздуха и ще летим на запад. — Холис взе ръката й в своите.

— Трябва ли да отидеш до гробищата? — попита тя, след като се премести по-близо до него.

— Да.

— Нали не е опасно?

— Не. Трябва просто да се срещна с един стар приятел руснак и да му кажа сбогом.

— Шпионин? Или дисидент?

— Нещо такова.

Старата жена стана и тръгна безцелно надолу по алеята.

— При гроба на Гогол — каза Лиза. — Това негова идея ли беше?

— Да — Холис погледна часовника си. Службата бе продължила близо два часа и наближаваше пладне. Сега вече разбираше защо Суриков бе избрал това време и място за срещата. — Няма да се бавя повече от тридесет минути. Къде да те намеря?

— Ето там, при камбанарията. Виждаш ли я? И да не се загубиш.

— Как да стигна до гробището? — Холис се изправи.

— Просто върви по алеята. Ще видиш още една порта на църква в стената като тази, през която влязохме. Мини през нея и ще се озовеш в гробището.

— Благодаря. Ти някъде тук ли ще се разхождаш?

— Да, обичам да бродя из това място.

— Не влизай в гробището.

— Добре.

— Опитай се да се придържаш към места, където има хора.

— Ако те дойдат за тебе, няма никакво значение дали наоколо има хора. Знаеш го.

— Да, така е. — И добави. — Не ми се вярва да знаят, че сме тук. Но бъди внимателна.

— Ти внимавай. Може да са проследили този твой приятел. — Тя му подаде една от тънките кафяви свещи. — Вземи. Да ти осветява пътя.

— До скоро.

Той я целуна по бузата, обърна се и тръгна по пътеката със свещта в ръка. След няколко минути стигна до голяма църква от тухли и бели камъни, обрасла в тръни и храсти, която изглеждаше изоставена и явно не се използваше нито като църква, нито като музей. Зад нея се извисяваше южната стена на манастира — и там той забеляза порталната църква, вградена в стената.

Холис се огледа. Покрай него минаха няколко души, които вероятно бяха тръгнали за гробището. Той пъхна ръце в джобовете на палтото и се облегна на дебело дърво. Дясната му ръка пусна свещта и напипа автоматичния 9-милиметров полски Рандъм, още едно копие на Колт-Браунинг. Лявата му ръка се плъзна под палтото към дръжката на ножа в калъфа на колана. Известно време Холис стоя и наблюдава, после тръгна след три двойки младежи, които отиваха към порталната църква. Мина през вратата и се намери в нещо като тунел, от който се озова право в тихото гробище.

Манастирът бе построен също като Кремъл на едно от малкото възвишения по брега на река Москва и Холис виждаше града, разпрострял се в подножието на склона на юг и на запад от манастирските стени. Олимпийският комплекс и стадион „Ленин“ бяха на около петстотин метра по на юг, сгушени в една от извивките на реката, на мястото на пресушените блата. Зад стадиона се виждаше реката, а на южния й бряг се извисяваха Ленинските хълмове и силуетът на Московския университет. Можеше да различи дори туристическата площадка, където той, Лиза и Саша бяха преживели няколко приятни, макар и кратки мига.

Холис тръгна по една павирана алея надолу по склона, на който се простираше гробището. Имаше много дървета, а повечето гробове бяха обрасли с трева. Надгробните камъни бяха по-високи от човешки ръст и варовиковите им и гранитни форми, обработени в старинен руски стил, образуваха същински лабиринт. Гробището беше с ширината на манастирските земи, но не стигаше до края им и Холис реши, че общата му площ е около шест акра. Щеше да му отнеме известно време, докато открие гроба на Гогол.

В гробището нямаше много хора, за да попречат на разговора им, но бяха достатъчно, за да не бият със Суриков на очи. Генералът бе подбрал чудесно място за неделната им среща. Посетителите бяха предимно студенти, които явно търсеха гробовете на известни личности. Те стояха на групи пред паметниците, сочеха ги и говореха за мъжете и жените, погребани под тях. Холис видя гробовете на Чехов, Станиславски и художника Исак Левитан. Шестима млади мъже и жени, вероятно чехи, облечени с канадки, провиснали кадифени джинси и високи ботуши, седяха на пътеката и говореха пред гроба на режисьора Сергей Айзенщайн. Холис ги заобиколи.