— Да, така е. Казаха ми, че за Олимпийските игри през 1980 година църквите в Москва и това място тук били поизлъскани набързо.

Холис кимна. Огледа старите дървета наоколо и древните сгради на крепостта манастир. Комплексът сега бе на по-малко от два километра от Червения площад, но влезеше ли зад стените му, човек сякаш попадаше в 16 век, когато светът сигурно е бил по-прост, но в никакъв случай не по-малко ужасяващ.

Лиза спря на около десетина метра от църквата. Пред вратите стояха шестима мъже и проверяваха документите за самоличност на някои от хората. После записваха нещо в бележниците си. Холис забеляза и един мъж, който се правеше на турист и снимаше всички, отправили се към църквата. Един от шестимата се спречка с млада жена, която очевидно отказа да покаже документите си.

— Предполагам, че тия мъже не са разпоредители, а?

— Не, те са тъпанари.

Холис продължаваше да гледа нататък. Жената най-накрая успя да се отскубне от хората на КГБ, без да покаже паспорта си, но след това не направи опит да влезе в църквата, а бързо се отдалечи.

Старите бабички минаваха тромаво край проверяващите от КГБ, които не им обръщаха внимание, както и те на тях. Холис отдавна се бе убедил, че тия облечени в черно жени са невидими. Освен това те бяха и съвсем свободни, като животните в оня кошмарен свят на Джордж Оруел. Свободни, защото никой не го бе чак толкова грижа за тях, че да ги тикне в затвора.

— Обикновено не спират хора, които приличат на западни граждани — каза Лиза.

— Е, аз приличам на западен гражданин, нали? Ще се усмихвам.

— Да, но обувките ти скърцат.

Когато доближиха входа на църквата, тя го хвана под ръка. Един от КГБ — оня, дето се заяде с жената, ги спря и се обърна към Холис:

— Карточка!

Холис му отвърна на английски:

— Не разбирам нищо от шибания ти език, Мак.

Мъжът го изгледа от горе до долу, махна ръка в знак, че го пропуска, и се обърна към следващия. Тогава забеляза Лиза. Усмихна се и повдигна леко шапка, после поздрави на руски:

— Добро утро!

Тя му отговори също на руски:

— Добро утро! Ще влезете ли с нас, за да отпразнуваме посланието на Христос към света?

— Не, няма. — След това добави: — Но не забравяйте да предадете най-искрени почитания на Исус от сина на Елена Крукова.

— Непременно. Може би някой ден вие сам ще му ги предадете.

— Може би.

Лиза поведе Холис нагоре по стълбите.

— Както разбирам, често идваш тук — каза той.

— Обикалям една след друга шестте оцелели православни църкви в Москва. Оня, дето ни спря, сигурно редовно работи през уикендите. От две години идвам тука и го виждам почти всяка неделя. Тия реплики са ни станали вече нещо като ритуал. Мисля, че му харесва.

— Сигурно затова иска да бъде дежурен в неделя.

Влязоха в преддверието на църквата „Успение Богородично“. Отдясно на вратата имаше дълга маса, отрупана с хляб, сладкиши и яйца. Всичко бе украсено с цветя, а в самата храна бяха закрепени кафяви, много тънки свещи, които горяха.

Холис се промуши през тълпата, за да разгледа масата.

— Какво е това?

Лиза се доближи до него и му обясни:

— Хората носят тук храна, за да бъде благословена от свещениците.

Докато Холис разглеждаше, върху масата оставиха още храна и цветя и запалиха нови свещи. Отстрани забеляза някаква възрастна жена да продава кафяви свещи по три копейки. Лиза пристъпи към нея, остави една рубла на масата и поиска две, като отказа да вземе рестото. После хвана Холис за ръка и го поведе към олтара.

Църквата се осветяваше от слаба светлина, идваща откъм покритите със стъклописи прозорци, но олтарът беше ярко озарен от блясъка на стотици големи бели свещи. В църквата нямаше пейки и беше претъпкана от край до край с хора — навярно наброяваха хиляда, застанали плътно един до друг. Силна миризма на тамян стигна до обонянието на Холис, която се смесваше с миризмата на некъпани тела. Дори и в тъмното се виждаше, че каквото и да са правили от външната страна на църквата през 1980 година, вътре не бе пипнато нищо. Всичко се нуждаеше от ремонт — от влагата на много места мазилката се бе олющила, а парното или бе развалено, или изобщо нямаше такова. „И въпреки това мястото излъчва великолепие“ — помисли Холис. Златото върху олтара блестеше, иконостасът — входът към олтара, сякаш те хипнотизираше с множеството си икони, а архитектурата му се струваше по-внушителна, отколкото в безупречно поддържаните катедрали на Западна Европа. Лиза отново го поведе за ръка напред, докато стигнаха средата, където хората се бяха подредили така плътно един до друг, че по-нататък не можеше да се мине. Свещеници с дълги бради и сърмени одежди клатеха кандила с тамян и си подаваха Библията, инкрустирана със скъпоценни камъни. Молитвата започна. Беше еднообразна и потискаща и може би продължи около четвърт час.

Веднага след последните слова на свещеника някъде иззад иконостаса, където не се виждаше никакъв хор, се разнесе пеене без акомпанимент и не съвсем в хармония. На Холис му се стори, че то е по-скоро примитивно, отколкото църковно, но беше впечатляващо. Загледа се в хората наоколо и го осени мисълта, че през двете години, прекарани в Москва, не бе виждал такива руски лица. Това бяха спокойни лица, с ясни очи и пригладени вежди. „Сякаш — помисли Холис, — на другите душата е умряла, а тези тук са последните живи същества в Москва.“ Той прошепна на Лиза:

— Аз… Изпитвам страхопочитание… Благодаря ти.

— Значи все още има надежда да спася душата на един таен агент.

Холис слушаше древния черковнославянски език, идващ откъм олтара. И въпреки че трудно го схващаше, усети особената красота на ритъма и интонацията на словото. За пръв път от много години той се почувства опиянен от църковната служба. Неговата протестантска религия се изразяваше главно в простотата и индивидуалната съвест. Тази православна служба тук беше смесица от помпозността на Византийската империя и мистицизма на Изтока. Всичко това бе така далече от белите дървени църкви, които помнеше от детството си, както и „съветските сватбени палати“ бяха далече от църквата „Успение Богородично“. Но и тук, в тези величествени руини, свещениците, дошли сякаш от средновековието, предаваха същото послание, за каквото говореха и облечените в сиво пастори от дървения амвон на младежките му спомени: „Бог те обича.“

Холис забеляза, че богомолците се кръстеха и се кланяха ниско от кръста надолу без някакъв знак откъм олтара. От време на време някои успяваха да се сместят на колене и да целунат каменния под. Забеляза също, че тъмните икони по стените сега бяха осветени от тънки свещи, прикрепени към позлатените им рамки. Хората се трупаха около ония икони, които според него изобразяваха техния светец покровител, целуваха ги, после се отдръпваха, за да отстъпят място на следващите. Холис установи, че богомолците тук можеха да правят каквото си искат, за разлика от протестантските църкви.

Изведнъж песнопението стихна и кандилниците спряха да се полюшват. Един свещеник в блестящи одежди се доближи до края на високия олтар и разпери ръце. Холис се вгледа в мъжа с дългата брада и по очите му позна, че е млад — на не повече от 30 години. Свещеникът започна да говори без микрофон. Хората утихнаха и в църквата не се чуваше нищо друго, освен гласа на младия свещеник и пращенето на горящите свещи. Той произнесе кратка проповед за съвестта и за добрите дела. Холис реши, че словото не бе оригинално и вдъхновяващо, но той съзнаваше, че богомолците нямат възможност да слушат често дори и такива думи.

Сякаш прочела мислите му, Лиза прошепна:

— КГБ записва всяка дума. В проповедта има скрити послания и идеи, понятни само за духовните служители и вярващите, които КГБ няма да разбере никога. Въпреки всичко това е някакво начало все пак, някаква искра.

Холис кимна. Стана му странно, че тя използва думата „искра“ — дума, употребявана от Ленин често, нарекъл така и своя пръв нелегален вестник. Идеята е била, че Русия е нещо като кибритена кутия и е нужна само една искра, за да се възпламени цялата нация.