— Притеснявам ли те така?

Двете момичета отзад се усмихнаха леко.

— Какво правите там отзад? Сам, дръж се прилично — каза Джейн Елис.

Всички жени се изсмяха. Холис си помисли, че не трябваше да се отказва от първоначалната си идея да пътува в багажника.

Пътят зави на юг, където реката правеше най-голямата си извивка под Ленинските възвишения.

— Всички ще си имате неприятности, когато се върнете. Съжалявам — каза Холис.

— Да го духат! — отговори Джейн Елис и веднага след това възкликна: — О, забравих, че сме тръгнали на църква.

Всички се засмяха.

— Манастирът е точно пред нас — съобщи Бети Ешмън.

— Спри край оня парк пред манастира, за да се изтърсим — заяви Лиза.

— Благодаря ви, че ни докарахте, момичета — каза Холис.

— За нас беше голяма чест да возим носителите на наградата Джоуел Барлоу — отговори Джейн Елис.

Бети Ешмън отби колата в парка и спря на една от алеите. Холис и Лиза отвориха вратите и слязоха със светкавична бързина. Автомобилът потегли и Холис го проследи с поглед, докато изчезна по виещия се покрай реката път.

— Май сме сами — каза той и се огледа.

Лиза оправи гънките на шлифера си.

— Дяволски начин да отидеш на църква, а?

— Да се махнем от пътя.

Тръгнаха през парка към високата назъбена ограда от тухли и варовик на манастира.

— Все още ли ми се сърдиш? — попита Лиза.

— Не.

— Добре. А съжаляваш ли?

— За какво?

— За това, че се скарахме. За това, че спа на дивана. За…

— Да, да. Съжалявам. — Той погледна часовника си. — В колко часа започва службата?

— В десет. Съветското правителство е определило два часа за църковни служби в цяла Русия в десет сутринта и в шест вечерта.

— Така е по-лесно. — Холис се загледа в изящно украсените бойни кули по стените на манастира. — Невероятно място. Стените са по-красиви дори от кремълските. Откъде се влиза?

— Ела.

Тръгнаха към северната стена, където се намираше Преображенската църква. Поток от хора, предимно възрастни, идваше откъм близката метростанция и се вливаше в църквата през масивната врата. Холис вдигна очи към кулите и златните кубета над стената, които се извисяваха на фона на сивото московско небе, и усети, че по бузите му се наслоява лека мъгла. Лиза го хвана за ръката и те се сляха с хората, които влизаха през сводестия портал.

— За какво разговаряхте със Сет чак до 4 сутринта? — попита Лиза.

— За секс, спорт и религия.

— Та той не разбира копче от тия неща. Нито пък ти.

— Точно до тоя извод стигнахме към 4 часа и аз си тръгнах.

— Знаеш ли, всеки човешки живот се нуждае от някакво духовно измерение, иначе не е пълноценен. Не ти ли се струва, че нещо липсва в живота ти?

— Да. Липсват сексът, спортът и религията.

— Мислех, че и аз съм от отбора. Вие двамата не играете честно. Не може да ме използвате и в същото време да ме държите в неведение.

— Кажи го на Сет.

— Мисля че не ти е много приятно да разговарям с него.

— Можеш да разговаряш с когото си искаш.

— Помни какво ми казваш.

Минаха през входната врата и се озоваха в двора на манастира. Хората наоколо оглеждаха с любопитство скъпите ботуши и хубавото палто на Лиза от непромокаем плат. Холис бе облечен в широко синьо палто, с шапка с тясна периферия, а новите му обувки скърцаха.

Холис и Лиза вървяха ръка за ръка по една мокра павирана алея, покрита с изпочупени клонки и окапали листа. Лиза обясни:

— Това е дворецът „Лопукин“. Тук Борис Годунов се е възкачил на трона. Освен това, както ни обясни Саша, в него Петър Велики затворил сестра си. Той обесил политическите й привърженици точно под прозореца на килията й.

Холис огледа дългия прозорец, богато украсен с гипсови орнаменти.

— Ако тогава прозорците са били толкова мръсни, колкото и сега, тя едва ли е забелязала.

Лиза продължи, без да обръща внимание на неговата забележка:

— Манастирът е бил не само женски метох, но и място за усамотяване на високопоставените дами. Бил е и крепост, както сам виждаш, твърдина срещу набезите от юг към Москва. Странна комбинация, но това е нещо обичайно за древна Русия. Манастирът съществувал чак до революцията, когато комунистите се отървали от монахините никой не знае какво точно се е случило с тях и мястото станало клон на Държавния исторически музей. Но всъщност никой никога не го е било грижа за Новодевическия.

Холис сам виждаше, че градините се задушаваха от плевели, а дърветата се нуждаеха от подкастряне — клони стигаха чак до земята и препречваха алеите.

— Но тук все още е доста красиво и спокойно. Хората идват, за да се отдадат на размислите си. Това е нещо като неофициален център на религиозното пробуждане тук, в Москва — каза Лиза.

— И сигурно точно поради тая причина гъмжи от агенти на КГБ.

— Да, сигурно. Но засега те се задоволяват само с имена и снимки. Все още не е имало инциденти. — Тя стисна ръката му. — Благодаря ти, че дойде с мен. Всъщност можеш да се възползваш от възможността да посетиш гроба на Гогол.

— Сигурно ще го направя.

— Така си и мислех. Затова си облечен в тия глупави дрехи, нали?

— Да, работата го изисква.

— Може ли да дойда с теб?

— Страхувам се, че не.

Пътеката ги отведе до един каменен площад, където се издигаше красива камбанария. В дъното на площада имаше бяла църква с много кубета.

— Това е църквата на Светата дева на Смоленск — обясни Лиза. — Ако някога се омъжа, искам да се венчая в източноправославна църква.

Холис се чудеше дали тя бе казвала това и на Сам Алеви.

— Ти имаш ли църковен брак?

— Не, ние се оженихме в един свръхзвуков изтребител. Церемонията се водеше по радиото от един свещеник от военновъздушните сили. Когато той ни обяви за законни съпрузи, ние катапултирахме. След това всичко ни тръгна надолу като при спускане.

— Както виждам, с теб днес не може да се говори.

Холис оглеждаше хората наоколо. Бяха предимно възрастни жени и мъже, но имаше и по-млади — момчета и момичета от горните класове и студенти. Тук-там видя и цели семейства.

Когато минаваха покрай църквата, видя, че много от хората се спираха, кланяха се и се кръстеха. Някои от старите жени бяха коленичили върху мокрия камък и хората трябваше да ги заобикалят. Холис си спомни първото си влизане в Кремъл. Тогава една старица неочаквано се прекръсти пред една от църквите, поклони се, а после повтори това няколко пъти. Един милиционер се приближи до нея и й каза да се маха. Тя не му обърна внимание и коленичи на земята. Туристи и московчани я наобиколиха и я наблюдаваха с любопитство, а милиционерът доста се притесни. Най-накрая старицата се изправи на крака, прекръсти се отново и продължи нататък из Кремъл, забравила къде се намира и в кое време живее, забравила за войниците и червените петолъчки, които заместваха някогашните кръстове. Това бе невероятно събитие за нея. Тя току-що бе видяла църква! Навярно това бе църквата на нейния светец покровител, ако руснаците все още имаха светци. И старицата бе направила това, което изискваше нейната вяра.

Лиза гледаше как хората изпълняваха ритуала пред църквата, стояла затворена за богомолци цели 70 години. Сега тя бе най-интересната забележителност в целия музеен комплекс.

— Цели 70 години са ги преследвали, убивали са свещениците им, събаряли са църквите им, горили са библиите им, а те все още вярват в Бога. Тия хора са надеждата на Русия. Убедена съм, че скоро ще извоюват някакви промени.

Холис погледна хората, запазили вярата си в Бога тук, сред атеизма на Москва, и си помисли, че това няма да е много скоро — бяха твърде малко и твърде слаби.

— Може би… някой ден.

Прекосиха площада и Лиза го поведе към една друга църква — по-малка от първата, измазана с гипсова мазилка и само с едно кубе.

— Ето тук ще бъде литургията. Това е църквата „Успение Богородично“.

— Има нужда от реставрация — каза Холис.