— Здравей, Сет — каза Лиза.

— Няма да е зле да ми дадеш някакво обяснение, полковник — обърна се Алеви към Холис.

Холис не отговори.

— Къде е колата? — попита Алеви.

— На гарата.

— На коя гара?

— Гагарин.

— Гагарин? Какво, по дяволите, сте правили там?

— Взехме влака за Москва.

— Сет, искаш ли круша? — отвори Лиза голямата торба.

— Не — Алеви скръсти ръце и погледна през страничното стъкло.

Чайката се доближи плътно до тях и шофьорът натисна газта, но отпред се появи друга чайка и те се оказаха приклещени. Американецът отпусна педала и трите коли продължиха опасната си игра, криволичейки наляво-надясно в пакет през центъра на Москва по Калинински проспект.

След десет минути фордът стигна до посолството и мина покрай милиционерската будка, пресече тротоара и влезе през вратата. Чайката зад тях изсвири с клаксона и мъжът на седалката до шофьора извади ръка през прозореца и им показа среден пръст. Хората от охраната във форда върнаха поздрава на ония от КГБ. Фордът заобиколи пилона със знамето и спря пред входа на административната сграда. Холис, Лиза и Алеви слязоха.

— Не се обиждайте, но и двамата миришете — забеляза Алеви.

— Смятам да отида да взема един душ — каза Лиза.

— Идеята ти не е лоша.

— Свържи се с моргата в Можайск — обърна се Холис към Алеви. — Кажи им да не чакат ескорт и им нареди да откарат трупа до товарния сектор на летище Шереметиево. Изпрати там някой офицер от консулството да се погрижи за тленните останки. — Той извади кафяв плик от куфарчето си. — Тук са всички документи, включително разрешителното за експортиране и една разписка за ковчега, който те искат да им се плати, преди да го изпратят.

— Помислих, че вие сте вътре в проклетия ковчег. Обадих се в съветското външно министерство, в КГБ…

— Все едно да се обадиш на убиеца.

— Къде нощувахте?

— Това служебен въпрос ли е? — попита Холис.

— Скрихме се в едно село, наречено Яблоня… — намеси се Лиза.

— Скрихте се? От кого?

— От един тип на име Буров — отговори Холис, — човек на КГБ, полковник. — Холис го описа.

— Познаваш ли го?

— Може би. Ще поразпитам. Добре, ще ви чакам след трийсет минути в обезопасената стая на шестия етаж. И двамата. Ще успеете ли?

— На мен ми трябва един час — каза Лиза, обърна се и влезе в сградата.

Алеви погледна изпитателно Холис.

— Знаеш ли, грешката е моя, че ти разреших да я вземеш със себе си.

— Мисля, че я излекувах от увлечението й по шпионажа.

— На мен пък ми се струва, че е станало точно обратното. Сработихте ли се добре?

— Тя много ми помогна.

— Може би трябва да я завербуваме — каза Алеви.

— Притежава всички необходими качества. А в момента нямаме никакви жени сред нас.

— Ще позвъня на Лангли. Кое е най-впечатляващото й качество?

— Чувството за хумор пред лицето на опасността.

— Ще трябва да го обсъдим в най-скоро време.

— Добре. Но не и на открито, където микрофоните подслушват всичко.

Холис се обърна и влезе в сградата. Прекоси фоайето и излезе на задната тераса. Лиза беше там и го чакаше.

— За какво разговаряхте със Сет?

— За твоите качества.

Тръгнаха по пътеката, обградена с брези, към нейното жилище.

— Чудех се дали ще се върна отново тук — проговори тя.

— Да не съм чул повече оплаквания от апартамента ти!

— Няма, сър. Обичам банята си. Ще целуна плочките.

Холис погледна към полянката. Джон Улман от Консулския отдел учеше сина си да кара велосипед на две колела. Докато ги нямаше, бяха направили плашилото и в нозете му имаше три тикви, издълбани по най-причудливи начини. Холис се обади:

— Но няма царевични стъбла.

Тя проследи погледа му.

— Да, няма царевични стъбла.

И двамата се усмихнаха.

— Как ще я караме сега? — осмели се да попита Лиза.

Холис сложи ръце в джобовете си и сви рамене.

— Това отговор ли е?

— Как я караш със Сет?

— Всичко свърши.

— Тогава защо е ядосан?

Тя метна чантата на рамото си.

— Ами отговори си сам. — Обърна се и се отдалечи по пътеката. Холис постоя малко, после тръгна през двора към жилището си.

Част втора

13.

Сет Алеви обясняваше на Чарлз Банкс:

— Джон Улман от Консулския отдел тръгна за Шереметиево, за да се заеме с работата, която полковник Холис не е довършил.

Холис забеляза, че Алеви говори предимно на Банкс, като пренебрегва него и Лиза.

Банкс бе облечен официално, докато останалите носеха всекидневни дрехи. Холис се бе изкъпал и сложил дънки и бархетна риза. Алеви бе с панталон и пуловер с остро деколте. Според Холис Лиза изглеждаше чудесно в бялото си поло и тесните дънки, но забеляза, че се държеше с него някак хладно. Холис и Банкс седяха в двата края на заседателната маса в обезопасената стая на посланика, а Лиза и Алеви се бяха настанили по средата един срещу друг. Красиво изписан надпис, поставен в рамка на стената, гласеше:

„Поведението на всеки дипломат е винаги от изключително важно значение, защото един глупав ход от негова страна може да унищожи всички останали за броени минути.“

Лорд Хъмфри Тревеян

1973 г.

Холис помисли, че Банкс и посланикът навярно ще докажат това твърдение на практика през идните няколко седмици.

— Очевидно — продължи Алеви — не можем да върнем наетото жигули, така че се обадихме в Интурист и им казахме, че колата се е развалила на жп гара Гагарин. Сигурно ще ни тръснат някоя внушителна сметка за това.

Холис добре знаеше, че Алеви изобщо не се интересува от тези дребни административни проблеми — за разлика от Чарлз Банкс. Едно от основните правила на дипломата беше никога да не се нарушават местните закони и да не се засяга по никакъв начин страната домакин. Дори и когато връчваш декларация за обявяване на война на външния министър, трябва да бъдеш учтив и любезен. Холис забеляза, че Алеви се опитва да печели точки пред Банкс за негова сметка, и реши да му се притече на помощ. Той каза:

— Колата се нуждае от изчукване.

Банкс се обърна към него:

— Изчукване?

— Просто ударих едно дърво. На дървото почти нищо не му стана.

— Ясно — Банкс преглътна. — И така… — Той погледна Лиза, после Холис и с доста сериозен тон каза: — Нито един от двама ви не информира посолството за вашето местонахождение. Това е в противоречие със задълженията ви и е сериозно нарушение на изискванията за сигурност, да не говорим за опасността лично за самите вас. — Банкс отново погледна единия, после другия. — Имате ли някакво обяснение? Госпожице Холис?

— Както разбрахте, бяхме заедно — отговори Лиза. — Не успяхме да свършим работата си в Можайск, преди да се стъмни. В странноприемницата нямаше стаи, всъщност там нямаше никаква странноприемница, така че прекарахме нощта в един колхоз — това е колективно стопанство, Чарлз, там нямаше телефон.

— Напълно съзнавам необичайните условия, които съществуват в провинцията на тая страна. Но ваш дълг е да държите непрекъснато връзка с посолството, а не то с вас — каза Банкс.

— Като по-старши по служба поемам отговорността за нарушението — обади се Холис.

Банкс кимна в знак на удовлетворение.

— Не мога да разбера — каза Алеви — защо сте тръгнали толкова късно оттук и не сте успели да свършите тази обикновена служебна задача, преди да се стъмни.

— Имаше много документи за оправяне, Сет — отговори Холис. — Да не говорим повече за това.

Но Алеви продължи:

— Как се забутахте в онова колективно стопанство? Защо не се обадихте от Можайск?

Холис го погледна право в очите.

— Не мисля, че господин Банкс би искал да се отегчава с тези подробности.

— Добре — кимна Алеви. — Може би малко по-късно ще отегчиш само мен. — Той погледна за момент Лиза, после се обърна към Банкс. — Сър?