На Холис му направи впечатление, че селянките седят като мъже — с опънати напред крака и отпуснати в скута ръце. Наоколо нямаше нито един бръснат мъж и никой от хората на перона не беше облечен в прилични дрехи. Жените носеха гумени ботуши или галоши, а обувките и ботушите на мъжете бяха от естествена кожа, но смачкани и нацепени от дълго носене. Срещнаха и няколко момичета, обути в пластмасови ботуши в най-различни крещящи цветове — червено, жълто, светлосиньо.

По релсите се разнесе тракането на експрес „Белорусия“. Всички се изправиха и примъкнаха стоките си към края на перона така, че там се образува същинска стена от кашони и щайги. Влакът спря, вратите се отвориха и Холис скочи вътре, последван от Лиза. Седнаха на две празни места до купето на стюарда.

След десет минути вагонът беше претъпкан с вързопи и влакът потегли. Холис погледна часовника си. Беше девет и трийсет. Влакът трябваше да пристигне на Беларуската гара на площад „Горки“ доста преди пладне.

Скованата сдържаност на пътниците на перона скоро премина в оживен разговор, вицове и смях. Приказките бяха селски и груби, но в тях нямаше превземки и между тези хора сякаш съществуваше връзка, въпреки че повечето от тях се срещаха за пръв път. Тази близост се дължи не само на пътуването, помисли Холис, но и на това, че всички споделят една и съща съдба — съдбата на унижените и оскърбените. Колко различно бе всичко наоколо в сравнение с московското метро, където игла да изпуснеш, ще се чуе дори и в пиковите часове.

Хората се черпеха с храната, която носеха, и се шегуваха с качеството на продуктите.

— Дори и московчанин не би купил твоите ябълки — каза една жена.

— Ще кажа, че това са репички — бе отговорът.

Всички се засмяха.

Старец поднесе нарязан домат под носа на Холис. Той взе капещото парче от загорелите му пръсти.

— Благодаря ти, старче. — Подаде го на Лиза: — Изяж го.

Тя се поколеба, после го напъха в устата си.

— Вкусно. Дали някой не носи портокалов сок?

— Гледай да не им привличаме вниманието. Прави се на заспала или на простодушна.

— Мога ли да си запаля цигара? — прошепна Лиза на руски.

— Не тука. В тоалетната.

— Искаш ли още една круша? Или малко мед.

— Не, скъпа.

Холис огледа вагона. Беше доста приличен. Чист, с дантелени пердета на прозорците и малки вазички, прикрепени към первазите, в които имаше по една истинска роза. Установи, че колкото повече неща виждаше от Русия, толкова по-малко разбираше тази страна. Но прозорците бяха мръсни и това някак си го успокояваше.

Разговаряха малко. Холис каза на Лиза, че може да стане само ако й се налага да използва тоалетната. Кондукторката — жена на средна възраст, едва си проправи път и когато стигна до тях, ги удостои с малко повече внимание, отколкото изискваше проверката на билетите им.

— Московчани ли сте? — попита тя.

— Не, естонци сме — отговори Холис. — От Москва отиваме в Ленинград, после у дома — в Талин.

— А-ха. Много добре говорите руски. — Тя огледа Лиза от горе до долу: — Имате много хубави ботуши.

— Благодаря.

— В прибалтийските републики винаги има по-хубави стоки. Това не мога да го разбера. — Подаде билетите на Холис. — Приятно пътуване!

— Благодаря.

Влакът набираше скорост. Пуснаха музика — не класическа или фолклор, която обикновено се чуваше на обществени места, а нежна, приятна за ухото музика, съветска музика.

Влакът спря на гарата в Можайск. И тук цареше същата блъсканица, хората мъкнеха същите издути картонени куфари и невзрачни вързопи. Пътниците се качваха само в последните два вагона. На перона имаше войници и милиционери. Холис и Лиза се отпуснаха в седалките и се престориха на заспали. Влакът потегли и продължи пътешествието си сред мрачния руски пейзаж.

На гара Галицино спряха само за пет минути и скоро след като потеглиха, видяха Ленинските възвишения.

— Почти сме у дома — отбеляза Лиза. — Не, съвсем не сме си у дома.

Влакът спираше за кратко на малките гарички в предградията — Кунчево, Фили, Тестовская.

— Защо не слезем? Оттук можем и пеша да се приберем в посолството — предложи Лиза.

— Нали казахме, че пътуваме за Ленинград, следователно трябва да слезем на Беларуската гара.

— Аз пък искам да сляза тук. Стига ми толкова.

— Седни.

Лиза отново седна на мястото си.

— Съжалявам. Малко се поизнервих. Вярвам ти. Справи се великолепно. Дори и да се случи нещо и да не стигнем до посолството… А как ще влезем в посолството, ако ония „слухари“ ни чакат близо до вратата?

— Ще ти покажа един номер.

— Няма да е зле.

Експрес „Белорусия“ от Минск пристигна на стогодишната Беларуска гара в дванайсет без десет. Холис и Лиза слязоха бързо и си запроправяха път сред тълпата. Холис забеляза, че завръщащите се в далечните си родни места хора съвсем не бяха опразнили торбите. Те отново бяха претъпкани, но този път с дрехи, обувки, домакински уреди и различни видове московски глезотии. Най-ненужното нещо, което връщаха обратно, бяха останалите след пазаруването им рубли. Няколко добре облечени московчани поглеждаха враждебно провинциалистите и в погледите им сякаш се четеше неодобрение заради това, че и селяните вече ги конкурират в пазаруването на стоки.

Холис и Лиза минаха покрай патрулни двойки на КГБ, каквито имаше на всеки транспортен възел в Съветския съюз и от които еднакво се стряскаха и чужденците, и местните граждани. От гарата излязоха на площад „Горки“, сред който се издигаше огромната статуя на писателя. Небето бе сиво както обикновено, а въздухът, за разлика от свежия въздух в провинцията, бе мръсен и задимен. Пресякоха площада и тръгнаха към Кремъл по улица „Горки“ — главната улица на Москва. Холис вкара Лиза в хотел „Минск“ и влезе в телефонна будка в края на фоайето. Набра номера на посолството и разговаря с патрула, после с дежурния офицер, който се оказа заместникът му — капитан О’Шей.

— Ед, аз съм. Разбра ли?

— Да, сър.

— Става дума за „светкавица“ — каза Холис, използвайки кодовата дума за личен спешен случай. — Осигури ми кола при позиция „Делта“. След десет минути.

— Да, сър. Ще дойда лично.

— Не, остани там и ми намери господин Девет. Искам да говоря с него.

— Господин Девет много се разтревожи за вас. Той е в кабинета си.

— След десет минути.

— Да, сър. Добре дошли у дома.

Холис затвори телефона и се обърна към Лиза.

— Сет е много разтревожен за теб.

Лиза не отговори. Излязоха от хотел „Минск“ и продължиха надолу по „Горки“.

— Чудесно го уговори. Къде е позиция „Делта“? — попита Лиза.

— Забравих.

Тя го погледна.

— Будалкаш ли ме?

— Да. Това е при Първи гастроном. Знаеш ли го?

— Разбира се. Но ние, московчаните, все още му викаме „Елисеевски“ — така са го наричали преди революцията. Най-хубавия гастроном в Москва. Всъщност — единствения. А дали ще успеем?

— Така изглежда.

Минаха покрай Драматичния театър „Станиславски“, прекосиха площад „Пушкин“ и градинския пръстен, който някога е бил външната стена на града. Стигнаха до красивата фасада на Първи гастроном, после минаха отзад.

— Предполагам — каза Холис, — че КГБ не може да различи позиция „Делта“ от Таймс Скуеър. Сменяме позициите всеки път, когато ни се налага да ги използваме. Така че не би трябвало тук да ни чака някой от КГБ. Но пък те винаги пращат по една-две коли да се навъртат около всеки автомобил на посолството. Веднага щом се появи нашата кола и намали малко, ще скочиш отзад, ще се мушнеш бързо и аз ще те последвам. Окей?

— Гледала съм това в един филм.

Зачакаха. Лиза запали цигара.

— Това е последната. Но в кабинета имам един пакет. Или може би вкъщи.

По „Горки“ с доста голяма скорост се зададе черен форд и Холис видя отпред двама от охраната, а на задната седалка седеше мъж, който приличаше на Сет Алеви. Зад форда се движеше черна чайка. Изведнъж фордът зави рязко към бордюра и удари силно спирачките. Задната врата се отвори, Лиза се пъхна до Алеви, качи се и Холис и дръпна вратата, докато колата вече набираше скорост.