— Посланикът подготвя официално съболезнователно писмо до родителите на Фишър — обърна се Банкс към Лиза. — Бих искал да им напишете известие лично от ваше име, в което да посочите, че сте се погрижили за тленните останки на сина им, за личните му вещи и всичко останало по случая. Включете и това, че съветските власти са ви уверили, че Грегъри Фишър е починал на място и не е страдал, и така нататък. В документацията има стандартни модели за тези писма.

— Да напиша стандартно писмо от мое име?

— Не — отговори Банкс студено. — Лично съболезнователно писмо по стандартен модел… — След кратка пауза като че ли осмисли противоречието в тоя израз и каза: — Ще пригодите модела по ваше усмотрение.

Лиза побарабани с пръсти по масата.

— Да им кажа ли, че съм разговаряла със сина им преди смъртта му? Че той се обади в посолството от хотел „Русия“ и помоли за помощ?

— Разбира се, че не. Току-що ви обясних какво да им пишете, госпожице Роудс. Може би полковник Холис също ще напише подобно писмо до родителите на починалия — добави той.

— Ще разгледам стандартните модели — обеща Холис.

Лиза изгледа последователно всички.

— На бюрото ми има телефонни съобщения от Питър Стилс от „Ню Йорк таймс“, Фей Лаури от „Вашингтон пост“, Майк Салерно от информационния център „Пасифик нюз“ и от четири-пет други информационни агенции. Явно в мое отсъствие някой от нашия отдел е изпратил съобщение за пресата относно случая „Грегъри Фишър“. Очевидно някои журналисти подушват тук нещо по-значително.

Банкс се наведе към нея.

— Няма нищо по-значително, освен факта, че един американски турист е загинал при автомобилна катастрофа.

— Ако тая автомобилна катастрофа бе станала във Франция или в Англия, това не би представлявало никаква новина — каза Лиза. — Но тук, в Съветския съюз, хората са любопитни. Това е любопитна страна, Чарлз. Сигурно сте забелязали. — После добави: — Точно затова, когато разговаряме за важни неща, седим в стаи без прозорци като тая, в която сме сега. Това не е параноя, това е реалност, въпреки че надали хората на Запад ще повярват и на половината от тия неща.

Най-накрая Чарлз Банкс й обясни:

— Вашият отдел наистина е изпратил съобщение за пресата. Може да изпрати и още, ако се появят нови факти по случая. С това се е заела Кей. Вие не сте ангажирана с тая история.

Лиза си пое дълбоко дъх.

— А защо в съобщението за пресата не са изнесли всички известни факти? Обаждането от хотел „Русия“…

— По-късно и това може да стане — прекъсна я Алеви. — Засега няма да съобщаваме тези факти. Ние, както и ти, ясно съзнаваме, че в тая история има някаква загадка. Но се опитваме да съберем фактите, преди да отправим каквито и да било обвинения. Трябва да се съобразяваме с топенето на ледовете сред дипломатическите среди. Вярвай ни.

Лиза кимна неохотно. Холис измъкна от джоба си разшифровано радиосъобщение.

— Вече изпратих запитване до Министерството на отбраната съществува ли името майор Джак или Джон Додсън в списъците на безследно изчезналите във Виетнам. Отговорът е отрицателен. — Той хвърли листчето на масата.

— И ние направихме същото запитване пред Държавния департамент. Отговорът също е отрицателен. Така че по тоя въпрос и пред нас остават неизвестни в случая с господин Фишър — каза Чарлз Банкс.

— Така ли? — Холис продължи. — Говорехме за доверието. В моята работа, както и в тая на Сет, правило номер едно е: „Не се доверявай на никого, включително и на своите хора.“ — Той си наля чаша минерална вода. — Така че вчера отидох в библиотеката ни тук и намерих една книга, написана от ваш летец от военноморския флот, военнопленник във Виетнам. В книгата имаше приложен списък на около хиляда души, за които още нищо не се знае. Сред тях е името на Джак Додсън — майор от военновъздушните сили.

Всички мълчаха.

— Отговорът на моето запитване е отрицателен — това го знам, но не съм сигурен дали вашият отговор наистина е отрицателен. Струва ми се, че някой си прави мръсни номера — допълни Холис.

— Сам, стига — каза Алеви.

— Полковник — взе думата Чарлз Банкс. — Ние провеждаме официално разследване по дипломатически и други канали. Нито вие, нито госпожица Роудс трябва да се занимавате със случая, освен ако не се изисква от вас да дадете някакви показания. Това очевидно е извън служебните ви задължения. — После добави: — Посланикът би желал да получи писмен доклад за това къде и какво сте правили от момента, в който сте напуснали Москва вчера следобед, до завръщането ви в посолството. Благодаря ви, че се погрижихте за тленните останки на младежа.

Холис стана.

— Господин Банкс, моля ви, предайте на посланика, че ще продължа разследването си по случая дотогава, докато не ми забранят лично преките ми началници.

Лиза също стана.

— Чарлз, един американски гражданин на име Грегъри Фишър е умрял при загадъчни обстоятелства в Съветския съюз. Същият този Грегъри Фишър ни каза по телефона, че в боровата гора северно от Бородино е срещнал друг американски гражданин, преследван от съветските власти…

Сет Алеви я прекъсна:

— Спомням си от записа, че господин Фишър споменава някаква гора, но не си спомням да казва нещо за борова гора. — Той наведе стола си напред, погледна Лиза, след това Холис. — Каква борова гора?

— Трябва да си сверим записките в някой от близките дни — отговори Холис и излезе.

Той изчака Лиза при асансьора. Минаха две минути, след това пет и той слезе надолу сам.

14.

Сам Холис вървеше по Калинински проспект — московското „Пето авеню“. Беше най-оживеният час от деня и всички мъкнеха чанти, като се опитваха да изкупят всичко, каквото се продаваше в магазините. Московчани и провинциалисти всекидневно се изсипваха в центъра на Москва заради това, което те наричаха пазаруване, въпреки че според Холис то приличаше повече на плячкосване на града.

Холис се спря пред витрината на „Подарки Пятеро“ — Магазин за подаръци номер пет — и се загледа в отражението си на стъклото. Тъмносиньото му вълнено палто бе съвсем типично за Москва, както и черната шапка с тясна периферия и възголямото му дипломатическо куфарче, много подходящо за пазаруване на пресни зеленчуци и месо. Надяваше се, че на пръв поглед се смесва с тълпата, но бе убеден, че московчани веднага подушваха западняците. Освен различните черти на лицето той знаеше, че и поведението му е по-различно от това на хората около него.

Спомни си какво му бе казала Лиза за походката на руснаците.

Холис влезе в магазина за подаръци. Не бе претъпкан както магазините, в които продаваха стоки от първа необходимост, а щандът в дъното, на който се работеше само със западна валута, бе празен.

Холис избра изваяна от дърво мечка, която балансираше топка на крака си, и малка алуминиева значка, на която бе изобразен профилът на Ленин. Той подаде шест долара, а продавачката му върна няколко увити в целофан шоколадови бонбона, като се извиняваше, че няма дребни монети за ресто. Холис бе събрал вече цяло чекмедже шоколадово ресто. Пъхна покупките в джоба си и отново излезе в студения сумрак.

Калинински проспект бе обграден с двайсететажни блокове от стъкло и бетон, с магазини на приземния етаж. Той пресичаше старинния квартал „Арбат“. Улицата бе широка колкото магистрала и магазините бяха на огромни разстояния един от друг, което всъщност нямаше много голямо значение.

Холис отново спря, този път пред витрината на магазин за дамска конфекция, наречен „Москвичка“, което означаваше нещо като „Госпожица Москва“ — наименование, което по неизвестни причини винаги го развеселяваше. Той се загледа в отражението на тълпата, минаваща зад него, но не забеляза „опашката“ си. Продължи на север и пресече площад „Октомври“. Мина по един каменен мост за пешеходци, който водеше към кулата на Троцки, издигната зад кремълската стена от червени тухли. Двама патрули в зелени униформи го изгледаха, но не казаха нищо. Холис влезе в комплекса, пълен с чудесни храмове, паметници и обществени сгради — сърцето на съветската мощ и душата на стара Русия. Сам Холис, който не се впечатляваше лесно, бе изумен от Кремъл.