— Но ти си бил ранен.

— Дори не знаех.

— Тогава си бил изпаднал в шок.

— Всичко е свършено. — Холис сви рамене. — Това е.

Тя сложи ръка на рамото му. Изминаха няколко минути в мълчание, после Холис каза:

— Е, и за да затворя кръга: името на Ърни Симс никога не се появи в списъците на убитите или на военнопленниците в Северен Виетнам, така че официално той все още се води безследно изчезнал. Но аз видях, че го качиха на лодката. И сега с тая история около Додсън отново се замислям за всичко това. За всички ония момчета, чиито парашути са видени да се разтварят във въздуха и за които нищо повече не се е чуло. Чудя се дали Ърни Симс и още хиляда други като него не са стигнали до Русия.

— До Русия…? — Лиза намери якето си под юргана и измъкна цигара от джоба. Запали я и вдиша дълбоко.

— Искаш ли?

— Може би след малко.

— Това е като опиат, Сам.

— Опиат… да — Холис я погледна. — Ей, трябва да се размърдаме вече. — Той провеси крака от леглото, после отиде до скрина, върху който бяха дрехите му.

— Имаш хубаво тяло — подсвирна Лиза тихичко.

— Я не се занасяй. — Той я погледна, както се бе изправила гола до електрическата печка и събираше дрехите си между завивките. — Бедрата ти не са дебели, но стъпалата ти наистина са големи.

Облякоха се и минаха през другата спалня в кухнята, където Ида ги посрещна с „добро утро“ и им даде леген с топла вода, кърпа и сапун. Измиха се на масата отстрани, където все още стоеше коритото с мръсните съдове. Лиза се извини и се отправи към тоалетната. Холис излезе на студа и тръгна към черния път. Чайката не бе оставила никакви следи по замръзналата кал, за разлика от гъсениците на другото превозно средство. Недоумяваше защо не спряха да претърсят селото. „Късмет — каза си той. После прибави: Мързел.“ Въпреки че може би някой все още ги търсеше.

Холис тръгна по калния път към задния двор и срещна Лиза, която се връщаше.

— Не е ли забавно? — каза тя.

Холис я увери, че не е, и продължи нататък. Когато се върна в кухнята, завари Павел и Лиза да седят на масата. Там бяха и децата на Павел — Михаил и Зина. Учеха по математика и пишеха домашните си, въпреки че бе неделя. Холис седна, а Ида му сервира варено яйце, каша и чай. Руският чай, както винаги, бе чудесен. На масата имаше парче черен хляб и купа масло. Холис заговори с децата за училище.

— Кой е любимият ти предмет? — попита той Михаил.

Момчето се усмихна и отговори на английски.

— Английски език.

Холис се засмя и продължи разговора на руски:

— Зная, че в Москва всички ученици учат английски, но не знаех, че английски се учи и в провинцията.

Момичето отговори неуверено на развален английски:

— Всички в училище учи английски. Понякога ние говори между нас.

— Имаш ли любим американски автор? — попита на английски Лиза.

Михаил отговори:

— Малко познаваме Джек Лондон и Джеймз Болдуин. „Огънят следващия път“ в Америка ли е издадена?

— О, да. Чела съм я — отговори Лиза.

— Затворили него в затвор? — попита Зина.

— Не. Получи голям хонорар. Комиссионные.

— Наш учител каза него затворили в затвор — настоя Михаил.

— Не, не са го затворили.

Зина се обърна към брат си на руски:

— Видя ли? Миналата година един преподавател ни обясни, че го арестували, след като публикували книгата. Тая година друг преподавател ни каза, че не са му разрешили да издаде книгата и той избягал във Франция.

Холис обели вареното яйце. Той се чудеше защо правителството е въвело изучаването на английски в училищата. Някой параноик би отсякъл: „За да могат някой ден руснаците да управляват Америка.“ Но сигурно имаше и още нещо. Бе чувал ученици в Москва да разговарят на английски помежду си. Каквато и да бе причината за правителството, за учениците това бе върхът на модата. Вероятно просто смятат, мислеше той, че има надежда.

— Американци учат ли руски? — попита Зина на английски.

— Не — отговори Лиза. — Само неколцина.

— Много добре говори руски. Но от кой район е твой акцент?

— Може би малко от Казан, до Волга. Малко от Москва. Руският на баба ми бе доста старовремски и навярно аз все още говоря с нейния акцент.

— Много хубаво звучи — каза Зина. — Культурно.

Холис забеляза, че Павел и Ида засияваха всеки път когато някое от децата заговореше на английски. Той отвори куфарчето си, за да види дали му бяха пъхнали нещо за четене, както правеха всеки път, когато се налагаше някой да пътува из СССР. Намери един брой на списание „Тайм“ и го сложи пред Михаил и Зина.

— Това може да ви помогне за английския. — После добави: — Внимавайте да не попадне в ръцете на властта.

Двамата го погледнаха с онова изражение, което бе виждал всеки път в подобни ситуации. Отначало — едва доловима радост, след това — престорено безразличие сякаш контрабандната литература не означаваше нищо за тях. После се появяваше едва ли не срам и безмълвно признание, че тяхното правителство ги „контраслира“.

— Унизително е, помисли Холис.

Михаил и Зина огледаха списанието внимателно — чак до телчетата, които държаха страниците. Прелистиха го тук-там безразборно и го отвориха на цветна реклама на буик. Освен реклами на най-новите марки коли имаше и реклами на парфюми, феерично бельо и джинси от известни дизайнери, които привлякоха вниманието на Михаил. Павел се наведе, за да вижда по-добре, а Ида спря работата си и застана до децата.

Посолството разпространяваше сред хората всяко западно периодично издание, което получаваше. Но дори случайно да се окажеше захвърлено на боклука, в края на краищата то преминаваше през ръцете на хиляди московчани, преди да се разпадне. И ако повечето жители на Москва и Ленинград все пак са виждали поне веднъж в живота си каквото и да е издание на английски език, то Холис се съмняваше, че в Яблоня или в колективното стопанство „Червен пламък“ някой дори е зървал такова.

Холис забеляза, че Михаил и Зина се зачетоха в някаква статия за предстоящите избори. Погледна часовника си и установи, че е точно седем.

— Време е да тръгваме — изправи се той.

— Днес е мой ред да събирам яйцата. Извинете ме. Благодаря — каза Михаил и излезе.

Зина помогна на майка си да измие съдовете. Лиза се опита да се включи, но Ида не й разреши.

Холис излезе навън след Павел. Селянинът тръгна към другия край на стопанството си, където в малка кочина имаше три прасета.

— Коритото тече и вече до гуша ми дойде да пренасям кофи вода от кладенеца — обърна се той към Холис.

— Не можеш ли да го поправиш?

— Трябва ми борова смола или катран. Но не мога да склоня ония глупаци да ми дадат.

— Кои глупаци?

— Глупаците от канцеларията на колективното стопанство. Казват ми, че нямат. Е, може и да нямат. — После продължи: — Трудно е човек да се снабдява с каквото му е необходимо за частното си стопанство.

— Понякога издълбан дънер върши по-добра работа от едно корито.

— Да, така е. Но ще ми трябва доста голям дънер. Имам чудесна брадва. — Помълча малко и каза: — Ама ще е по-лесно, ако ми дадат катран.

— Тук ходите ли на църква?

— Църква ли? Та тук няма църква. Само в големите градове. Веднъж видях една стара църква в Можайск, но тя е превърната в музей. Не влязох.

— Някога искало ли ти се е да ходиш на църква?

Павел се почеса по главата.

— Не знам. Може би, ако имах възможност да говоря с някой свещеник, щях да мога да отговоря на въпроса ти. Никога не съм виждал поп, но от книгите знам как изглежда. Американските фермери ходят ли на църква?

— Да, повечето от тях ходят.

Павел погледна небето.

— Задава се дъжд. А може и да е сняг. Виждаш ли ония облаци там? Като станат светлосиви като оня, другия, а не както са сега — бели или черни, може да завали сняг.

Павел погледна надалече, отвъд кафявите поля, и заговори с оня унесен, тромав глас, който Холис вече добре познаваше и свързваше с тъй наречения руски фатализъм.