— Просто съм уморен. Сигурно аз те ядосах.

— Нали не се сърдиш, че легнах с дрехите?

— Те са си твои. Щом искаш да ги мачкаш, твой проблем.

— Преди да ме назначат тук, съм имала три дълготрайни връзки, три краткотрайни, една любовна афера с един женен мъж и две случайни срещи за по една нощ. Когато пристигнах в Москва, се обвързах с един човек, който след това си замина. После дойде ред на Сет и…

— По-бавно — каза Холис. — Свършиха ми пръстите на ръцете и краката.

Лиза се надвеси над него и сложи ръка на рамото му. Той се обърна към нея и вторачено я загледа на мъждивата светлина, идваща от прозореца.

— Застреля двама въоръжени патрули на КГБ и окото ти не мигна, а сега трепериш — каза тя.

— Студено е.

— И аз съм нервна. Но те желая. Може и да не осъмнем тая нощ.

— Звучи ми като думите на моя щурман, който казваше: „А ако зората се пукне?“

— Всичко едно по едно.

— Добре. А Сет? Как ще реагира, като научи?

Тя не отговори.

Холис я остави да докосва босия му крак с нейния, а той обгърна главата й и я целуна. Съблякоха се под юрганите и се сгушиха в прегръдките си. Тя прекара ръце по гърба му и пръстите й напипаха гладки жилести възли.

— Рани — обясни той.

— О!

Холис се претърколи върху й и съвсем лесно проникна в нея.

— Сам… хубаво е… топло е…

— Топло… да. — Той впи устни в нейните, докато навлизаше по-дълбоко, и усети как тя разтвори още повече бедрата си под меката пухена завивка, после се изтласка нагоре с изненадваща сила. Тя стенеше, а бедрата й започнаха да се повдигат нагоре-надолу още по-бързо, после движенията станаха по-бавни и по-равномерни.

Лиза изрита завивките и обгърна гърба на Холис с крака, после го хвана с ръце за таза, притисна го още по-силно към себе си, притрепери и притихна изнемощяла.

След преживяния оргазъм Холис също се укроти и те лежаха, нежно прегърнати. Лиза сложи глава на гърдите му. Той прекара пръсти през косите й.

— Чувам сърцето ти — каза тя.

— Добра новина. А пък аз усещам дъха ти.

Тя го целуна по гърдите.

— Господи, дари ми мирен и спокоен сън.

— Амин!

Холис лежеше буден, с отворени очи, вторачен в непрогледната тъмнина и заслушан в дълбоката тишина. Лъхна го на цигарен дим от съседната стая и някой се изкашля. По стъклото зашумоляха сухи листа, после отново настъпи тишина. Не след дълго плъх или мишка затопурка по гредите на тавана.

След около час по пътя забръмча мотор на чайка, следвана от тракането на верижно превозно средство, най-вероятно бронетранспортьор. Той зачака да чуе тропота на ботуши по замръзналия двор, трясъка на входната врата, а след това и стъпките по дървения под. Но скоро бръмченето на моторите отзвуча и наоколо отново се възцари тишина. Холис се питаше дали тях търсят или Джак Додсън, а може би търсеха и тримата? Малцина ценни граждани в тази страна бяха с неизвестно местонахождение, а фактът, че трима чужденци бяха в неизвестност свидетелстваше за сериозна повреда в системата, която мнозина не биха могли да възприемат.

Холис затвори очи и се отпусна. Стори му се, че Лиза бълнува нещо в съня си, а после съвсем ясно я чу да казва: „Колата се повреди… Аз съм дежурна… Той е и твой приятел, Сет.“

Холис смяташе, че е невъзпитано да се заслушва в бълнуванията на жените, с които спи, но това бе първата жена, която бълнуваше на руски.

Той се унесе в лек, неспокоен сън и също сънува.

12.

Лиза се събуди от шум в задния двор.

— Навън има някой — разтърси тя Холис за раменете.

Той отвори очи. Чу се изскърцването на врата.

— Тоалетната е навън.

— О!

От кухнята се носеха гласове, а кукуригането на петел разцепи ранното утро.

— Мога да видя дъха си — каза Лиза и издиша. — Виждаш ли?

— Да, много ясно.

Отвън Холис мярна Зина, дъщерята на Павел и Ида, да се връща от тоалетната. Мина покрай прозореца, на който нямаше перде, но не се обърна към него.

— Днес е неделя сутрин, Сам, а църквите по цяла Русия са замлъкнали. Холис кимна.

— И на мен ми се иска отново да чуя камбанен звън.

Поседяха малко, замислени и заслушани в утринните песни на птиците, а после Лиза нежно се обърна към него:

— Харесва ли ти сутрин?

— Кое? О…

— Чувствам се отвратително, като си помисля, че съм била с някой мъж само за една нощ. Нека да го направим още веднъж.

— Добре.

Отново се любиха, а после лежаха под юрганите, загледани в дъха си, докато се пукна зората.

— Това се нарича пушене в леглото — обади се Лиза.

Тя го обгърна с ръка и потърка пръстите на краката си о неговите.

— Обърни се.

Холис легна по корем, а тя дръпна юргана надолу. На слабата светлина видя белезникаво виолетовите белези, които започваха от врата му и стигаха чак до хълбоците.

— Сега виждам, че доста си го бил загазил. Боли ли те?

— Не.

— Запали ли се?

— Един шрапнел ме улучи.

— А самолетът взриви ли се?

— Ами, не сам. През опашката му премина една ракета „земя-въздух“.

— Разкажи ми всичко, моля те.

Холис отново легна по гръб.

— Добре. Беше двадесет и девети декември 1972 година. По ирония на съдбата се оказа, че това е била последната американска офанзива над Северен Виетнам. Коледните бомбардировки. Спомняш ли си?

— Не.

— Все едно. Летях до Хайфон, пуснах бомбите и се насочих обратно към Южен Виетнам. Тогава Ърни Симс — моят щурман, който седеше зад мен — каза съвсем хладнокръвно: „Към нас идва ракета.“ И ми зададе някакви координати, за да избегнем удара. Но ракетата „земя-въздух“ беше точно зад нас и аз не успях да се измъкна. Последното нещо, което Ърни каза, бе: „О, не!“ После чух експлозия, таблото за управление блокира и самолетът загуби управление. Навсякъде наоколо и по седалката се бе разплискала кръв. Помислих си, че това е моята кръв, но тя беше на Ърни. Моят Р–4 изпадна в свредел над Южнокитайско море. Натиснах копчето за катапултиране и двамата със Симс изхвръкнахме от кабината. Парашутите ни се отвориха и ние паднахме във водата. Задържах се отгоре за известно време и докато наблюдавах приближаващите се военни лодки, си представях живота във военнопленнически лагер.

Холис се привдигна и се загледа през прозореца. След малко продължи:

— Видях Симс в спасителната жилетка на около стотина метра от мен. Водата му бе подействала като компрес и ми се стори, че е в съзнание. Извиках му и той ми отговори. Една от лодките почти бе стигнала до него. „Сам, хванаха ме“ — изкрещя. Заплувах към него, но той ми махна да бягам. Така или иначе, не можех нищо да направя. Видях как виетнамците го качиха на лодката. После се насочиха към мен. Но военноморските въздушни спасителни хеликоптери вече се бяха появили и техните картечници и ракети сипеха огън над врага. Един от тях ме изтегли от водата. Видях, че лодката, на която бе Симс, пое към бреговите батареи на Северен Виетнам. Нашите хеликоптери се отказаха от преследването… Откараха ме на санитарен кораб.

Лиза мълчеше и слушаше.

Холис продължи:

— По-късно разбрах, че съм последният пилот, свален над Северен Виетнам. Прочетох името си в една документална книга за войната във Виетнам. Много съмнителна слава. Симс също бе отбелязан като последния безследно изчезнал.

— Боже Господи! Какво си преживял! — След кратка пауза тя попита плахо. — Мислиш ли, че Симс… искам да кажа, той не се ли появи?

— Не. Води се безследно изчезнал.

— А… смяташ ли, че… да спра ли да те разпитвам за това?

Холис отговори на въпроса, който тя така и не довърши:

— Не знам какво можех да направя. Но бяхме един екипаж и аз отговарях за него. Може би… може би не си спомням последователността на събитията, разстоянието между мен и него, времето, когато се появиха нашите хеликоптери… Мисля, че просто изцяло бях изключил. Не зная какво можех да направя. Освен да бях доплувал до него, да се погрижа за раните му и да го придружа в пленничеството му. Може би точно това трябваше да направя като командир на самолета.