— Снегът става толкова дълбок, че децата не могат да отидат на училище, а ние не можем да излезем от домовете си. По принцип са длъжни да чистят пътищата, но не го правят. Седя си вкъщи и пия. Понякога бия жената и децата ей така — за нищо. Имах още една дъщеря — Катя, но тя умря една зима от спукване на апендикса. Казват, че един ден ще ни преместят в някой совхоз. Може би. Но не съм сигурен дали ми се иска да напускам тая къща. Какво правят американските фермери през зимата?

— Поправят машините, чистят хамбарите, ходят на лов. Някои се хващат на работа. В Америка не е толкова студено през зимата като тук.

— Да, знам.

— Откога съществува Яблоня?

— Кой знае? Дойдохме с майка ми след войната. Баща ми загина на фронта. Правителството изпрати майка ми тук от едно по-голямо село, което било изгорено от германците. Веднъж един човек ми каза, че Яблоня била част от земите на Романови. Други пък смятат, че е била владение на богат граф. Някога е била по-голяма от сега. Имала е хамбари и конюшни, където хората са държали собствените си коне, каручки и рала. Имало е и още два кладенеца. Но помпи не е имало. Сега си имаме помпа. Някои казват, че е имало дори църква някъде по пътя за следващото село. Но и онова село е изчезнало. От тифус. Изгорили го. Сигурно са изгорили и църквата. Или германците, или комисарите. Кой знае?

— Липсва ли ти родината? — внезапно попита той Холис.

— Нямам родина.

— Нямаш родина?

— Живял съм на много места.

Поговориха си още малко и Холис каза:

— Трябва да тръгваме. Страхувам се, че за Яблоня, няма да е добре, ако някой тук — децата или бабките, се разприказват за нашето идване.

— Знам. След като си тръгнете, ще им поговоря.

Холис пъхна в ръката на Павел банкнота от десет рубли. Павел я погледна и мушна в джоба си.

— Докарай колата тук и ще ти дам пет килограма масло. В Москва за него ще ти дадат двадесет рубли.

— Отиваме в Ленинград. Все едно, парите са за гостоприемството ви. До свидания!

Холис се обърна и се отправи към къщата. Лиза бе готова за тръгване. В ръката си държеше торба от зебло.

— Ида ми даде малко мед и круши — каза тя. Холис измъкна куфарчето изпод масата.

— Благодаря, Ида. Довиждане, Зина.

Той хвана Лиза за ръката и двамата излязоха. Като отиваха надолу по пътя, чуха старец да пее: „Говорила баба деду что в Америка поедет. Ах тъй, старая пизда, не поедешь никуда.“*

[* Баба на дядо казваше: Заминавам за Америка. Ах ти, стара кучко, никъде няма да ходиш.]

Минаха зад купата сено и до жигулито намериха малкото момиче на име Лидия.

— Добро утро, Лидия. Чудех се дали ще те видя преди тръгване — усмихна се Лиза.

Момичето не отвърна на усмивката и бързо каза на руски:

— Тук има едно момче — Анатолий. Член е на комсомола. Според мен той ще съобщи на милицията за идването ви.

— Не могат ли другите деца да поговорят с него?

— Анатолий не говори с никого и няма да послуша никого от Яблоня — поклати глава момичето.

— Павел Фьодорович ли е вашият отговорник тук? — обърна се Холис към Лидия.

— Не ни позволяват да си имаме отговорник. Но да, той е.

— Тогава му кажи това, което току-що каза на нас. И гледай Анатолий да не напуска днес селото.

Тя кимна.

— Благодарим ти. Жалко, че не можахме да си поговорим по-дълго — каза Лиза.

— Искам да науча повече неща за Америка.

Лиза се поколеба, но после извади визитна картичка от чантата си и я подаде на Лидия.

— Ако някой път дойдеш в Москва — от училището или на екскурзия, обади се на този телефон, но да е от някоя телефонна кабина, и кажи само малкото си име. Искай да ме повикат. Лиза Роудс.

Лидия се загледа в надписа и големия печат и произнесе:

— Лийза Роудс.

Лиза целуна момичето по бузата. Лидия отстъпи назад, премести поглед от Лиза към Холис, после се обърна и побягна.

— Не трябваше да им оставям онова списание и ти не биваше да й даваш визитката си — обади се Холис.

— Неотдавна ми каза, че не можеш да им позволиш да ти диктуват как да живееш. Те сеят страх и подозрение, които проникват сред хората.

Холис кимна.

— Да тръгваме.

Качиха се в колата и Холис включи мотора. Изчака да загрее.

— Оставих десет рубли в спалнята — каза Лиза.

— За мене ли?

— Ти получаваш твърда валута. — Тя се засмя. — Много твърда.

Холис се усмихна.

— Аз пък дадох десетачка на Павел. Та, как смяташ, ще минем ли само с една вечеря, или ще трябва да ги поканим за цял един уикенд?

— Сториха ми се приятни.

— Той бие жена си. — Холис се опита да включи колата на скорост, но съединителят отново бе заял. Той започна да отпуска и да натиска педала и най-сетне успя да включи на втора. Окей.

Излязоха на черния път и завиха в посока, противоположна на тази, от която пристигнаха.

— Ще ходим ли да търсим оня телефон? — попита Лиза.

— Не бих рискувал.

— Къде отиваме? Можайск е в другата посока.

— Не отиваме в Можайск, а в Гагарин.

Холис натисна клаксона и кимна на Павел, Ида, Михаил, Зина и на всички, които им махаха от дворовете си.

— Яблоня — каза той. — Дълго време няма да мога да забравя това място.

— Аз също.

Минаха покрай последната изба и Холис натисна газта. Жигулито подскачаше по набраздената замръзнала кал.

— Когато изгрее слънцето, черната кал ще стане на пудинг. Някога оръдията са затъвали чак до оръдейните кули — каза Холис.

— А защо в Гагарин?

— Между Можайск и Москва има хора, които търсят майор Додсън, а навярно и нас. Тръгваме на запад, където се надявам, че все още не са уведомени за заблудили се американци. Ще бутнем колата в някоя канавка, а после ще вземем влака за Москва. Става ли?

— Имам ли избор?

— Можеш да пътуваш и отзад — отляво или отдясно.

— Много си съобразителен. — Лиза запали цигара.

— Човек може много неща да научи от едно пътуване из чужда страна. Свали малко прозореца, ако обичаш.

Холис караше на запад по правия черен път. Не можеше да си представи, че руската държава няма средства да асфалтира или поне да покрие с чакъл пътищата. Може би, помисли той, това е просто още един начин да се задържат селяните там, където са, и да се направи мизерният им живот още по-нещастен. Той знаеше, че трябва да изкара жигулито на асфалт, преди да се размекне калта.

— Знаеш ли къде е пътят? — попита Лиза.

— Трябва да е някъде на петдесет километра западно оттук по старото шосе от Минск за Москва. А, да, освен това мисля, че това е…

— … още едно нарушение на шибания пътен лист.

— Какво става с онова сладко момиченце, което толкова ми се прекланяше?

Тя се засмя.

— Отначало ти предизвикваше у мен страхопочитание. Точно затова ме придума да легнем заедно.

Според Холис най-доброто, което можеше да направи, бе да изостави тая тема на разговор.

— Имам нужда от един душ.

— Сигурен ли си?

Той здраво натисна педала. Беше осем и няколко минути и между дупките вече се виждаше вода, а не лед. Пресметна, че имаха около петнайсет минути, преди жигулито да заседне в калта.

— Как мислиш, тия хора от Яблоня ще си имат ли проблеми? — попита Лиза.

— Ако никой не съобщи за срещата им с чужденци — не, но ако милицията разбере или пък онова малко комсомолско лайно им каже, ще стане зле. В разузнаваческите кръгове се говори за лоялност от страна на средностатистическия Иван по отношение на държавата. Някои казват, че е лоялен, други — че не е. В Америка, ако на вратата на Джо Смит почука руснак и помоли да го приютят тайно за през нощта, Джо светкавично ще натисне до дупка педала към ФБР — защото смята, че така трябва, а не защото се страхува, че ФБР ще го измъчва, ако не ги е информирал. От друга страна, Иван е полупатриот, полужертва на терора. Лично аз смятам, че с Яблоня е свършено.

Известно време Лиза не проговори, след това промълви:

— Трябваше да се сетя за опасността, на която ги излагаме… а аз мислех само за нас.