Един от техниците й хвърли слушалки, които да включи към защитения срещу подслушване сателитен телефон. Ханусек ги хвана с една ръка и ги сложи на главата си. После ги включи в телефона и нагласи микрофона на устата си, а телефона закачи на колана.

— В момента инсталираме сателитна връзка и ще разполагаме с предварителни данни… — Ханусек се консултира с един от техниците, който си слагаше раница с чувствителен гама-неутронен детектор. — След около шейсет секунди.

Останалите петима също бяха заети — отваряха лаптопи, размотаваха кабели, проверяваха връзката и включваха към захранването най-различни уреди.

— Готов ли си, Хари? — попита тя техника с раницата на гърба.

Мъжът извади една слушалка, стърчаща от раницата, и я сложи в ухото си. Миг по-късно вдигна палец, в знак че е на линия.

Ханусек го гледаше как тръгва по дължината на големия метален сандък.

— Сега идва моментът на истината — каза тя на Раймър, докато техникът бавно се приближаваше към нея. Някъде по средата на пътя той погледна към нея и вдигна загрижено вежди.

Ханусек затаи дъх. Техникът стигна до другия край на дванайсетметровия контейнер и се върна обратно. Когато стигна по средата, отново спря и се заслуша в слушалката. След няколко мъчителни секунди се обърна към шефката си:

— Гама-излъчване — девет, неутронно излъчване — четири.

Ханусек му махна да дойде при нея и предаде на Раймър данните. Новината беше посрещната със стон от бившия „тюлен“. Тя помогна на техника да свали раницата и му каза:

— Знаеш какво да правиш.

Мъжът хукна към срещуположния край на склада, където друг техник вече беше поставил Устройство с Германий с висока чистота (УГВЧ), за да извърши изследването на безопасно разстояние от контейнера.

— Деби — обади се Раймър в слушалката. — Какво ще кажеш да си облечете костюмите?

— Мисля, че е добра идея.

Ханусек с бърза крачка отиде до един от черните куфари и го отвори.

— Добре, всички внимавайте, време е за костюмите.

При нормални обстоятелства всички щяха да изразят недоволство, че трябва да си слагат противорадиационно облекло, но не и тази сутрин. Един по един членовете на екипа се напъхаха в костюмите, сложиха си ръкавиците, ботушите и шлемовете. Накрая залепиха с тиксо всички места на припокриване, за да затворят костюмите херметично. Когато Ханусек свърши, един от техниците дойде при нея с УГВЧ в черна брезентова чанта. Подаде й устройството и тя внимателно го постави близо до контейнера. Коленичи и погледна дали всичко се записва и предава вярно.

Ядрените физици от лабораториите в Лорънс Ливърмор, Скандиа и Лос Аламос в момента седяха пред компютрите си, за да анализират гама-излъчването и спектралните показатели, които УГВЧ измерваше. Учените образуваха това, което Министерството на енергетиката наричаше „Виртуален стационарен екип“.

Ханусек стана и се върна до мястото, където се бяха разположили колегите й. Защитният костюм й бе доста неудобен, но вниманието й беше приковано към информацията, която се предаваше към портативните лаптопи. На УГВЧ щяха да му трябват цели петнайсет минути, за да направи пълен анализ на това, което се намираше в контейнера.

Докато минутите бавно се нижеха, Ханусек стоеше зад ядрения физик на екипа и гледаше как върви потокът от данни. Процесът беше стигнал до средата, а нещата не изглеждаха добре. Членовете на Виртуалния стационарен екип бяха много по-умни от нея, но дори тя можеше да прецени, въз основа на показателите, че са изправени пред сериозен проблем.

— Пол, там ли си? — попита тя?

— Да.

— Виждаш ли това, което и аз?

— Определено. Не разбирам много, но слушам как го обсъждат във Виртуалния стационарен екип.

— И?

— Никога преди не съм чувал научни гении като тях да звучат толкова превъзбудено.

Ханусек се взря в данните през плексигласовото стъкло на шлема.

— Ако се съди по това, което виждам, според мен е добре да изследваме това нещо с рентген.

— Съгласен съм. Само внимавайте там, чу ли?

— Не е необходимо да ми го казваш. — Ханусек се засмя нервно. — В момента стоя точно до тая проклетия.

— Извинявай. — Раймър изпитваше съчувствие и съжаляваше намиращите се в склада техници. Ако можеше да е на тяхно място сега, нямаше да се колебае нито секунда.

— Пол, повикахте ли някого да се погрижи за това нещо или очаквате от нас да го сторим?

— Зеленият екип излита от Форт Браг, докато говорим с теб — Раймър имаше предвид екипът за обезвреждане на оръжия за масово унищожение, създаден към „Делта Форс“.

Като чу това, Ханусек се поуспокои малко.

— Добре, ще се подготвим за рентгеново изследване.

— Почакай малко, Деби. — Ханусек чу, че Раймър говори с някой. След около десет секунди отново заговори в слушалката: — Деби, мозъчният тръст е единодушен, че това нещо в действителност е специален ядрен материал.

Макар и Ханусек да виждаше, че нещата се движат точно в тази посока, чутото я накара да замълчи. Лицата на трите й деца и на съпруга й изплуваха пред очите й. Секунда по-късно тя възвърна самообладание и попита:

— Има ли достатъчно критична маса за взрив?

— Да.

Устата на Ханусек изведнъж пресъхна.

— Колко е голяма?

— Двайсет килотона.

— Леле Боже! — Ханусек си представи каква разрушителна мощ са двайсет килотона. Ако това чудо избухнеше, само кратерът от експлозията щеше да е с диаметър един километър.

— Чуй, Деби, трябва да предам добрата новина на президента. Стой така няколко минути и ще се обадя отново.

— Добре — промърмори Ханусек в микрофона и нареди на екипа да приготви портативната рентгенова машина. Докато те извършваха приготовленията, тя остана загледана в големия червен стоманен контейнер. За пореден път я обзе една мисъл, този път с нова сила — че заплатата й е ужасно ниска в замяна на риска, който поема.

> 42

Съветът по национална сигурност нетърпеливо чакаше резултатите за съдържанието на контейнера в Чарлстън. Интересно, но на кораба, щурмуван от Екип 6 в залива Чесапийк, не бяха открити никакви оръжия. Претърсването на целия съд с гама-неутронни детектори не доведе до нищо. Въпросният контейнер беше поставен на доста недостъпно място, но командосите успяха да пъхнат детектора между два контейнера. Показателите бяха отрицателни. Като допълнителна мярка президентът нареди корабът да бъде върнат в океана, където плаващ кран щеше да разтовари съдържанието, за да могат да погледнат интересуващия ги контейнер по-отблизо.

Когато гласът на Раймър забумтя от високоговорителите в конферентната зала на обект „Р“, всички разговори веднага спряха.

— Господин президент, тук е Пол Раймър от НЕСТ. Имам нова информация от Чарлстън и се боя, че не е добра. — Гласът му звучеше загрижено, но нямаше паника.

Президентът хвърли бърз поглед към Кенеди, след което се обърна към големия екран, на който се виждаше Раймър.

— Слушам те.

— Оказа се, че информацията, дадена от ЦРУ, е точна. Моят екип потвърди, че във въпросния контейнер се съдържа устройство, направено от специален ядрен материал. Достатъчно голямо е, за да създаде предварително изчисления взрив с мощност двайсет килотона.

Настъпи тишина. Размениха се объркани погледи, неколцина измърмориха нещо.

Накрая президентът зададе въпроса, който беше на езика на всички:

— Устройството обезопасено ли е?

Раймър се поколеба за секунда.

— Това е сложен въпрос, сър — отвърна той. — Ако вземем предвид, че то е в наши ръце, тогава, да, обезопасено е. Но доколко е стабилно… тепърва предстои да разберем.

Началничката на кабинета смръщи лице и попита:

— И какво, по дяволите, значи това?

— Значи, че то е у нас… а не у терористите — отговори Раймър. — В същото време обаче, хората ми нямаха достатъчно време да определят структурата на устройството.

Джоунс размаха ръце пред лицето си и с примирен тон продължи: