— Айрини, само не ми казвай, че си наредила евакуация.

— Не, сър, не съм, макар че разполагам с правомощията да го сторя, без да искам вашето одобрение. — Кенеди внимателно бе подбрала думите си. Тя имаше право да пристъпи към Продължаване на управлението, което предвиждаше евакуация на ключовите политици и държавници от града. Прилагането на подобен план не беше толкова лесно, тъй като се знаеше, че скоро след като започне, медиите ще се усетят и ще предизвикат общонационална паника.

— Какво искаш да кажеш, Айрини?

— Сър, аз не съм готова да приложа операция Ноев ковчег, но мисля, че за вас и първата дама ще е най-разумно да слезете долу и да прекарате нощта там.

— Айрини, според мен много прибързваш.

Кенеди не смяташе да се предава лесно.

— Сър, изправени сме пред реален проблем. И вие, и вицепрезидентът се намирате в града, председателите на конгреса и на сената — също, както и целият ви кабинет с изключение на вътрешния министър.

— А… разбирам. — Ако в този момент избухнеше бомба, вътрешният министър щеше да стане президент. И макар да бе достатъчно порядъчен, той едва ли щеше да вдъхне у народа увереност във време на национална трагедия.

— Сър, съгласна съм, че е малко преждевременно да прибираме хората от леглата и ресторантите. Мич ще знае повече до няколко часа. До тогава ще се чувствам много по-спокойно, ако вие не сте толкова лесна мишена. — Тя нарочно избра думата „мишена“.

След неловко мълчание, президентът даде да се разбере, че той командва парада:

— Ще се разходя до Ситуационната зала и ще следя развитието на ситуацията.

Когато оценяваха степента на евентуалната заплаха, те разгледаха и подобен вариант. Ситуационната зала не беше противоатомно убежище, но подсиленият бетон, от който беше построена, можеше да издържи на взрив от бомба, избухнала пред самите му врати. Тя си даваше сметка, че няма как да го притисне повече, нито да го спре да си изпълнява задълженията.

— Ами първата дама?

— Айрини… Познаваш я много добре. Никой, дори ти, не е в състояние да я накара да нощува в бункера.

— Поне я помолете.

— Ще опитам и ще ти се обадя след петнайсет минути. — Хейс затвори и погледна към още неизпитата си чаша. Мразеше хубавият бърбън да отива на вятъра, но тази нощ може би щеше да е доста дълга. Чашата остана върху малката масичка, а той отиде да съобщи на жена си, че ще е в Ситуационната зала. Въпреки обещанието, което даде на Кенеди, не си направи труда да я кара да спи в бункера. Изобщо не хранеше илюзии, че ще успее.

> 17

# Афганистан

Рап беше помолил за малко време, за да пресее и обработи информацията от златната мина, която бяха открили под къщата. Генерал Харли обаче беше отхвърлил молбата му. Да се оттеглиш от вражеска територия не беше лесно нещо, а генералът искаше всичко да мине добре, по план. Харли изпрати един от джиповете в селото и с помощта на момчетата от „Делта“ Рап натовари обемистото ремарке с карти, папки и компютри от подземното скривалище.

Разговорът му с Кенеди изясни няколко неща. Рап трябваше да действа бързо, което означаваше, че ще се наложи да наруши някои правила. Беше направил приготовленията още преди да кацнат във военновъздушната база в Кандахар. Друг начин нямаше. Военните имаха прекалено много правила и достатъчно праведници, които смятаха за цел на живота си да вършат всичко и винаги по правилата. Ходовете, към които Рап щеше да прибегне, бяха в разрез с правилата. Но действията му нямаше да бъдат документирани никъде.

Мич беше обяснил ситуацията на генерал Харли. Старият воин беше препредал думите му на другите офицери в хеликоптера за управление и контрол.

— Знаете си работата — изрече той. Те само кимнаха. Всички записи от мисията трябваше да бъдат изтрити или най-малкото да бъдат „прочистени“. Момчетата от „Делта“ щяха да си държат устата затворена и без да им нареждат, а рейнджърите нямаше да задават излишни въпроси. Оставаха обаче хиляди други от базата, към която летяха. Щом кацнеха, веднага щяха да плъзнат най-различни слухове и клюки. Самото присъствие на личност като Рап беше достатъчно да разбуни вълните. Затова трябваше много да внимава.

Петимата мъже, които лежаха на пода на единия от хеликоптерите „Чинук“ със завързани ръце и крака, запушени уста и качулки на главите, официално вече не съществуваха, поне що се отнасяше до военните. В действителност те си бяха съвсем живи и здрави, но в следващите часове от Рап зависеше дали ще останат в такова състояние. Предвид подготвения от него план беше сигурно, че най-малко един от тях ще загине.

Слънцето едва беше изгряло, когато черният „Блекхоук“ се завърна в базата в Кандахар. Мич забеляза човека, който му трябваше. Беше застанал пред пикап тойота 4 „Рънър“. Веднага щом вратата на хеликоптера се отвори, Рап изскочи и се затича по пистата.

Джамал Урда беше бивш морски пехотинец и осемгодишен ветеран от ЦРУ. Син на ирански имигранти и мюсюлманин по рождение, той притежаваше изключителни езикови умения и блестяща интуиция, с която разбираше арабската и персийската култура. Урда беше един от първите американци, пристигнали в контролираната от талибаните страна, след атентатите от 11 септември 2001 г. Беше проникнал от север с група тежко въоръжени бивши бойци от специалните части и пачки с американска валута. През следващите месеци Урда и неколцина негови колеги сключваха сделки с влиятелните афганистански племенни вождове. Вождовете имаха две възможности — или да сътрудничат и да помогнат за унищожаването на талибаните (в този случай чичо Сам щеше да им подари куфарчета с чисто нови стодоларови банкноти), или върху къщите им да се стоварят хилядакилограмови бомби с лазерно насочване.

Урда имаше голям успех при преговорите и директорът по операции на ЦРУ го направи шеф на резидентурата в Кандахар. Рап се беше срещал няколко пъти с него, но за кратко. Урда имаше репутацията на човек, с когото не винаги е лесно да се оправиш. Говореше се, че той не обича хората от щабквартирата да го поучават и да му се бъркат в работата. Рап се надяваше Кенеди да е подготвила максимално почвата, защото той нямаше никакво време да се церемони с когото и да било.

Рап приближи до пикапа, но Урда изобщо не помръдна. Остана разкрачен, с ръце на кръста. Беше поне с десетина сантиметра по-нисък от Рап, но пък широкоплещест и набит. По брадатото му лице се виждаше, че днес не е в настроение.

Рап не си направи труда да му предложи ръката си.

— Благодаря, че се отзова толкова бързо, Джамал.

— Зарежи глупостите, Рап. Чух, че си дошъл още вчера. Благодаря за обаждането от шефовете. — Урда скръсти ръце, под бицепсите му се показаха ръкохватките на два 45-калиброви пистолета. — Знаеш, професионални любезности на хората от шпионажа.

Рап потисна желанието си да постави Урда на мястото му и се постара да разбере гледната точка на събеседника си. Урда и хората му бяха необходими. По-добре беше да спечели симпатиите им, отколкото да ги принуждава насила да му помагат. Рап до такава степен беше свикнал с тайните операции, че изобщо не му хрумна да уведоми човека на ЦРУ в Кандахар за пристигането си. Нито пък да спомене, че се кани да проведе операция в задния му двор.

С крайно нехарактерен за него тон, Рап отвърна:

— Извинявай, че не те предупредих, но нещата се развиха много бързо.

— Толкова бързо, че дори не можа да се обадиш по телефона? — Джамал почеса гъстата си черна брада и зачака отговор.

Тактиката на примирение и любезност не даде резултати. Рап беше гладен, уморен и не бе в настроение да оспорват заповедите му. Погледна назад. Медицинският персонал от базата тичаше към хеликоптерите, за да се погрижи за ранените. Единственият тежко ранен командос беше евакуиран преди повече от час и вече се намираше в операционната. Хирургът каза, че боецът ще оживее, но кариерата на му в „Делта Форс“ навярно ще приключи. Други деветима също се нуждаеха от лечение, но за щастие никоя от раните им не беше сериозна. Рап обаче възнамеряваше да използва първоначалното объркване и суматохата на пистата, за да прехвърли незабелязано пленниците в двата камиона на Урда. Което означаваше, че няма никакво време за губене, нито за препиране с този човек, който сигурно страдаше от мания за величие.