Отвън прогърмя приглушена експлозия, последвана от силен гърмеж от съседната стая. Под процепа на вратата просветна и в престрелката се включиха още оръжия. Ал Хури се наруга, задето се е оставил да го овладее измамното чувство за сигурност в изолираното село. Как можа да се случи това? В пакистанското правителство и сред военните имаше много истински вярващи в Аллах. Те биха рискували живота си, за да го предупредят за подобно коварство. Продължи да гледа към вратата, молейки се бодигардът му да влети при него всеки миг. Но къде е Ахмед?

Накрая вратата се отвори с трясък. Сякаш Аллах се беше отзовал на всичките му молитви — влезе Ахмед, а не някой от американските наемници. Ахмед държеше в ръцете си своя стар верен „Калашников“, цевта сочеше към ал Хури. На лицето му беше изписана болка, очите му бяха изпълнени със страх и нежелание да изпълни заръката.

Ал Хури се усмихна с облекчение на мъжа, който му беше станал като роден син. Затвори очи и приветства смъртта и съдбата си с мисълта, че американците ще понесат унищожителен удар.

> 8

Четирите хеликоптера бяха останали да кръжат над заспалото село като хищни ястреби. Шумът от двигателите им беше толкова слаб, че почти не се чуваше на фона на свирещия вятър. Шестнайсет чифта кубинки висяха във въздуха, нетърпеливи да докоснат земята. Докато минаваха над плоските покриви на къщите, всеки от мъжете се зае да търси потенциални мишени през очилата си за нощно виждане. Липсата на активност долу означаваше, че са изненадали противника.

Приблизително на стотина метра от целта те попаднаха под обстрел. Командос от „Делта“, увиснал на първата „птичка“, свали часовия с два бързи изстрела на късия си автомат M4A1. Секунди по-късно други два хеликоптера се приземиха пред основната цел. Гъвкавите им опори направиха бразди върху калния път. Третата машина се приземи зад целта, а четвъртата увисна над покрива, за да стовари бойците си на него.

Старши сержант Тод Кориган командваше взвод от шестнайсет души. Едрият трийсет и четири годишен Кориган беше в „Делта Форс“ от осем години. Преди да влезе в отряда, той беше служил две години в 101-ва въздушно-щурмова дивизия. Беше един от най-уважаваните и награждавани в цялата армия. Тази нощ генерал Харли разчиташе много на Кориган и хората му. Шестнайсетте командоси се разпръснаха във враждебна среда, в която се очакваше да ги посрещнат със силен огън.

Веднага щом неговата „птичка“ докосна покрива, Кориган светкавично се освободи от ремъците, вдигна оръжието си и взе на прицел своята огнева зона. Хората му бързо и тихо заеха уречените позиции, без да проронят и дума. Всичките шестнайсет можеха да комуникират чрез защитени срещу подслушване портативни радиостанции, състоящи се от слушалка и микрофон. Препоръката обаче беше всякакви радиопреговори да бъдат сведени до минимум.

Хеликоптерите бяха твърде уязвими на земята и щом стрелците стъпиха долу, те увеличиха мощността на двигателите си и се изкачиха отново в нощния въздух. Въртенето на перките вдигна вихрушка от прах и камъни.

Пиротехникът на екипа изтича до вратата на къщата и залепи две тънки експлозивни ленти върху нея. После внимателно ги свърза с детонатор, отстъпи назад и плътно се долепи до стената.

— Експлозивът готов!

Кориган чу в слушалката как се приготвиха и останалите две групи от екипа му, след което даде сигнал на пиротехника с вдигнат нагоре палец.

— Огън!

Осемте командоса пред къщата се приведоха, в същия миг експлозивът с тътен отскубна вратата от пантите. Първият стрелец в колоната вече беше свалил халката на шоковата граната. Той я метна във вътрешността на къщата и извика:

— Граната, пази се!

Всички бойци затвориха очи в очакване на ослепителната бяла светлина. Когато се чу оглушителния гръм, екипът нахлу вътре. Щурмът протичаше по добре репетиран и абсолютно синхронизиран сценарий. Челният командос влезе първи и веднага се отмести вдясно. Вторият застана вляво. И двамата откриха терористи и с единични изстрели улучиха целите си в главите. Третият боец влезе вътре, плътно следван от Кориган. Веднага се насочиха към задната част на къщата, без да знаят точното разположение на помещенията, но с приблизителни предположения къде се намират спалните.

От стаята отляво излезе мъж с автомат и хаотично изстреля откос по тях. Щурмовакът пред Кориган удари терориста с два куршума в лицето и движението на двойката продължи. Докато командосът предпазливо „бройкаше“ с автомата си отвореното пространство на вратата, от която се бе появил терористът, Кориган бързо се придвижи до задната част на къщата. Той знаеше, че зад него вървят още четирима командоси и че други две групи пазят сградата отзад и откъм улицата. Единственият начин да вземат живи пленници беше да овладеят цялата сграда, и то бързо.

В края на коридора друг мъж влезе от една стая в друга. Кориган изстреля няколко куршума и продължи напред. Не знаеше дали е уцелил или не. Сигурен, че е прикриван откъм тила, той се затича по коридора и насочи цевта към вратата на стаята, в която беше влязъл непознатият. Когато погледна през окуляра на очилата за нощно виждане, Кориган с изненада установи, че мъжът стои само на метър и половина и с гръб към него. Беше вдигнал оръжието си за стрелба. Без да се колебае, старши сержантът изпрати куршум в тила на мъжа и го уби моментално.

Кориган провери стаята с насочен автомат и се прицели в стареца в ъгъла. Изображението в окуляра на очилата беше зърнесто и неясно, но той веднага разбра, че са пипнали един от хората, с които искаха да си поговорят.

Старецът внезапно скочи от леглото и нададе неистов вик.

Кориган за малко не стреля по него, но в последната секунда отстъпи настрани и удари с приклада нападателя по челото. След малко в стаята влезе още един командос.

Кориган се обърна към подчинения си:

— Сложи му белезници.

— Ами другият? — попита боецът и посочи мъжа, проснат по лице на пода.

— Мъртъв е. Вземи му оръжието и заеми позиция до прозореца.

Докато Кориган се насочваше към вратата, той натисна бутона на радиостанцията и поиска бърз доклад за текущата ситуация. Двата екипа отвън докладваха, че периметърът е обезопасен, а екипът в сградата съобщи, че е взел двама пленници освен този, който Кориган бе изпратил в несвяст.

Старши сержантът вече бе забелязал, че липсва продължителна стрелба, но това положение нямаше да продължи дълго. Така или иначе, хората му знаеха какво да правят. Лесната част беше свършила. Сега беше време да се окопаят и да чакат пристигането на кавалерията.

— Помнете какво каза генералът — изрече Кориган в микрофона си. — Всеки, който се мотае по улиците в три часа през нощта, най-вероятно търси нас. Употребете сила по ваше усмотрение и не се стеснявайте.

> 9

# Вашингтон, окръг Колумбия

Черната лимузина спря на завоя и един мъж с кестенява коса, подстригана на канадска ливада, излезе от нея. Без значение дали беше понеделник вечер или петък вечер, ресторантът „Смит и Воленски“ на 19-та улица беше винаги претъпкан, но не само с клиенти. Тук големите клечки от столицата идваха да хапнат пържоли и да пийнат твърд алкохол или вино. В град, пълен с влиятелни хора, много от които милионери, настоящи и бъдещи, Пат Холмс оглавяваше лигата. Беше направил състоянието си като брокер в отдела за ценни книжа на „Мерил Линч“ през деветдесетте. Стойността на неговите активи се оценяваше грубо на един милиард долара.

Холмс плащаше на малка армия счетоводители и адвокати, за да държи в тайна финансовата картина на имането си от властите и медиите. Всъщност, реалната стойност на неговите активи надвишаваше два милиарда долара, голяма част от които бяха вложени в имоти на четири от седемте континента. Държеше парите си и в крупни дялове в банки и застрахователни компании. Жизненото кредо на Холмс беше, че информацията е власт. Затова правеше възможното и невъзможното, за да прикрива истинското величие на своето богатство.