Тя му направи жест да мине и каза:
— Моля, поставете багажа си на масата и го отключете.
Зубаир се подчини. Обзе го неприятното чувство, че всеки момент ще го разкрият. Бяха му казали, че е много вероятно да го накарат да отвори чантите, но пък другите пътници минаха през контролния пункт необезпокоявани, без изобщо да ги проверяват. Защо и него не го пуснаха?
Чакаше изнервен, докато служителката се зае да проверява всяко едно кътче на двете чанти. За да се успокои, си каза, че така или иначе няма какво да намери там. Единствените неща, които биха могли да го издадат, бяха няколко закодирани компютърни файла на лаптопа му. За да ги дешифрират обаче, щеше да им е необходима компетентността на прословутата Агенция за национална сигурност. След няколко минути жената затвори чантите и разреши на Зубаир да продължи.
Изненадан, Зубаир взе багажа си и подаде формулярите на следващия служител. Мъжът му направи жест, че може да излезе навън. Ученият прибра паспорта в джоба си и погледна към дългия коридор пред него. Някъде там се виждаше дневната светлина. Теглеше чантите на колелца и все още не можеше да повярва, че е минал през митническия контрол. Развълнуван, той ускори крачка. Беше се изплъзнал от желязната хватка на американската машина за сигурност и вече не можеха да сторят нищо, за да го спрат. Беше свободен да броди из Америка и да изпълни задачата си. „Ямуд Дийн“, денят на страшния съд, наближаваше и Зубаир щеше да помогне за идването му. Ислямът щеше да нанесе своя унищожителен удар.
> 6
# Пакистан
Четири свръхтихи хеликоптера MH-6 „Литъл бърд“ летяха към назъбения планински каньон със скорост сто и петнайсет километра в час. Летяха в пълен мрак. Шестнайсет от най-опитните и обучени бойци, които светът познаваше, бяха седнали от двете страни на малките, но пъргави, винтокрили машини. Техните износени кубинки висяха във въздуха, в студеното планинско небе. На очите си имаха защитни очила. Униформите им леко се различаваха: някои носеха зелени пилотски комбинезони, докато други бяха предпочели стандартните пустинни камуфлажни екипи на американската армия. Всички без изключение бяха с бронежилетки, наколенки и налакътници, както и специални шлемове с прикрепени очила за нощно виждане.
Арсеналът им се състоеше от пистолети, пушки-помпи, снайперски пушки до леки, тежки картечници и автомати. Нито едно от оръжията нямаше заглушител. Присъствието им щеше да стане известно само секунди след пристигането им. Кацнеха ли на вражеска територия, всеки патрон и ръчна граната, които носеха със себе си, щеше да им е от полза. Защото щеше да стане доста напечено.
Леките хеликоптери се гмурнаха надолу и започнаха да лавират между върховете. Пътуването приличаше на някакъв садистичен развлекателен атракцион, но мъжете, прикрепени на специалните платформи, бяха свикнали с подобни неща. Намираха се на десетки километри от цивилизацията, на чужда територия, която беше едно от най-враждебните и пустинни места на Земята. Всеки мислено се подготвяше за битката, която предстоеше.
В слушалките им един глас съобщи, че са на минута път от целта. Веднага на борда на хеликоптерите се разви трескава дейност — проверяваха се оптичните и лазерните мерници, очилата за нощно виждане бяха включени. Всички елементи на екипировката бяха закрепени по униформите, а тези, които още не бяха заредили оръжията си, го сториха.
На последния инструктаж пилотите ги бяха предупредили какво ще последва сега. Хеликоптерите направиха рязък завой в планинския проход и започнаха стремглаво да се спускат надолу, следвайки плътно релефа. Планината се смени с долина, разпростряла се на около хиляда метра под тях.
Изолираното село бързо се приближаваше към тях, за да ги посрещне. В този ранен час никъде не се виждаха признаци на живот. Пилотът на водещата машина маркира целта и намали скоростта, докато останалите три се разпръснаха, за да стоварят смъртоносните си воини, преди врагът да реагира и да открие огън по тях.
Генерал Кевин Харли се вгледа съсредоточено в екрана пред себе си. Можеше да избира между три, но засега вниманието му беше приковано към средния екран. На другите два в близките минути нямаше да има нищо важно. Четирите хеликоптера се появиха в полезрението му точно в уречения миг. Наблюдаваше как „малките птички“ намалиха скоростта и се разпръснаха. Три от тях продължиха напред, докато четвъртият набра височина. На екрана трудно се виждаше, тъй като картината се предаваше от безпилотен разузнавателен самолет, кръжащ на височина три хиляди метра над селото, но засега всичко вървеше по плана, разработен от Харли и той знаеше наизуст всяка една подробност от него.
Генерал Харли носеше на главата си обемист шлем със слушалки, за да поддържа връзка с хората си въпреки оглушителното бръмчене на двигателите „Дженерал Илектрик“, които се намираха само на метри над него. В разредения планински въздух двигателите трябваше да работят по-усилено, в противен случай тежащият шест тона хеликоптер за управление и контрол щеше да падне като камък. Във вътрешността на UH-60 „Блекхоук“ модерната електроника и плоските екрани на мониторите излъчваха мека светлина. Подът на хеликоптера беше покрит с непробиваеми от куршуми панели от кевлар. Освен това всеки на борда носеше бронежилетка, макар че възнамеряваха да стоят настрани от истинското действие, за да дирижират съвременния военен балет отгоре. Усъвършенстваната въздушна машина за управление и контрол в момента се беше превърнала във втори дом за петима от шестимата мъже, привързани с ремъци в пътническия отсек.
Част от тях бяха в Афганистан вече близо две години. В своите въздушни електронни пунктове те прекарваха безкрайни часове и дебнеха членовете на „Ал Кайда“, талибаните, наркотърговците и бандитите. С една дума, всички, които се опитваха да подкопаят властта на новото, подкрепяно от САЩ, правителство. Действията им обаче бяха съсредоточени основно срещу „Ал Кайда“.
Членовете на терористичната организация бяха на първо място в списъка на тези воини. Бойците бяха ръководени от желание за разплата и омраза. Мотивите им бяха както лични, така и патриотични. Докато техните сънародници продължаваха да водят нормален скучен живот, членовете на Специалните сили се намираха в другата част на света и стоически понасяха несгодите, за да изпълнят задачите си. Да ги назовеш просто войници или отряд отмъстители беше обида за тяхното съвършено обучение и подготовка. Но дори самите те биха признали, че са дошли да търсят реванш. Бяха тук, за да изпратят ясно послание, че Америка няма да се примири с убийството на три хиляди нейни граждани.
Шестият мъж в пътническия отсек на хеликоптера беше страничен човек, но командирите го приемаха радушно и го уважаваха като професионалист. Мич Рап беше чувал и преди за това подразделение. Когато хората от Дирекцията по операциите на ЦРУ се връщаха от Афганистан, те разказваха какви ли не истории за Оперативен отряд 11 — смесена група командоси от специалните части на всичките родове войски от американските въоръжени сили. Те бяха добре финансирани и екипирани, перфектно тренирани, високо мотивирани. Врагът се страхуваше от тях, защото знаеше, че срещу него стоят членовете на възможно най-опитната и високо мобилна бойна сила в наши дни.
Офицерите от Дирекцията по операциите, които също не бяха безобидни новобранци, се прекланяха пред куража и уменията на тази група. Техният боен дух се подкрепяше от увереността, че по способности те нямат равни на себе си. Не се бояха от никого и нямаха задръжки. Защото противникът разбираше само един език — този на бруталната сила. Списъкът на ликвидираните от тях беше огромен. От назначението си в този район те бяха изгубили само неколцина души, а в същото време бяха нанесли сериозни щети на врага. Жертвите сред талибаните възлизаха на хиляди.
Оперативният отряд беше функционирал в почти пълна анонимност, докато някой във Вашингтон не реши, че имиджът на подразделението трябва да се повиши. Подвизите им бяха официално огласени, след което работата на командосите стана по-трудна. Наоколо започнаха да се въртят журналисти, които искаха да знаят как точно действа секретната група. Политиците и военните от Пентагона искаха да организират брифинги за медиите. Някои дори се осмелиха да заминат в Афганистан.
