Но това беше всичко друго само не и обикновена пчела. Всъщност, както Алиса скоро откри, то беше слон и тази мисъл я порази…

“И какви големи трябва да са тия цветя! — беше следващата й мисъл. — Нещо като къщи без покрив, сложени на стебла!… И колко много мед трябва да има в тях! Май ще ида аз да ги… Не, няма още да ида! — продължи тя, като се спря тъкмо когато се беше затичала надолу и се опита да намери извинение, задето се върна така внезапно… — В никакъв случай няма да отида при тях без един голям клон, за да ги разпъдя… И колко смешно ще бъде, като ме попитат в къщи как съм прекарала разходката си. Ще кажа: „О, доста добре (тук Алиса отхвърли по обичая си коси назад), само че беше много прашно и горещо и слоновете много ме безпокояха…“

„Ще сляза по другия път — каза тя след малко. — Може би ще ида при слоновете по-късно. Освен това толкова искам да стигна в Третия квадрат!“

С това извинение тя се спусна по склона на хълма и прескочи първото от шестте поточета.

*

— Билети, моля — каза кондукторът, като пъхна глава през прозореца. Веднага всеки извади по един билет. Билетите бяха почти толкова големи, колкото и хората, и като че ли напълниха цялото купе.

— Хайде, покажи си и ти билета, дете! — продължи кондукторът и погледна сърдито Алиса. И голямо множество гласове казаха заедно („Също като хорова песен“ — помисли Алиса): „Не го карай да чака, дете! Неговото време струва хиляда монети една минута“.

— Страхувам се, че нямам билет — каза смутено Алиса. — Там, откъдето ида, нямаше гише за купуване на билети.

И пак хорът гласове продължи: „Нямаше място за никого там, откъдето тя иде. Земята там струва хиляда монети един сантиметър.“

— Не се извинявай! — каза кондукторът. — Трябваше да си купиш билет от машиниста.

И отново хорът гласове продължи: „Човекът, който кара машината. Само пушекът й струва хиляда монети едно пуф-паф.“

„Тогава няма смисъл да се говори!“ — помисли Алиса.

Този път гласовете не се присъединиха към нейния, защото тя не каза нищо гласно. Но за нейно голямо учудване те всички помислиха в хор (Надявам се, че разбирате какво значи да се мисли в хор, защото, да ви призная, аз не разбирам): „По-добре не казвай нищо. Езикът струва хиляда монети една дума!“

„Тази нощ ще сънувам хиляда монети, положително ще ги сънувам!“ — помисли Алиса.

Докато траеше всичко това, кондукторът я наблюдаваше отначало с телескоп, после — с микроскоп и най-после с бинокъл. Накрая той каза:

— Пътуваш по погрешна линия!

След това затвори прозореца и отмина по коридора.

— Такова малко момиче — каза господинът, който седеше срещу Алиса (той беше облечен в дрехи, направени от бяла хартия) — трябва да знае кой път да вземе, даже ако не знае собственото си име.

Един Козел, който седеше до господина в бяло, затвори очи и каза със силен глас:

— Тя трябва да знае пътя към гишето за билети, даже ако не знае азбуката.

До Козела седеше един Бръмбар. (Това купе беше много чудно, цялото претъпкано с разни пътници.) И понеже правилото изглежда беше всички да говорят един след друг, той продължи:

— Тя трябва да бъде върната оттук като багаж.

Алиса не можа да види кой седи до Бръмбара, но след това заговори един дрезгав глас.

— Смени машините!… — каза той, но се задави и бе принуден да млъкне.

„Гласът му беше като че ли трепти треска от дъска“ — помисли Алиса. И един извънредно мъничък глас каза на ухото й:

— Можеш да си направиш от това игрословица… нещо с „дъска“ и „треска“, знаеш.

После един много нежен глас каза отдалеч:

— Трябва да й сложим етикет: „Внимание, чупливо!“…

След това продължиха други гласове („Колко хора има в този вагон“ — помисли Алиса): „Трябва да я пратим по пощата, тъй като има глава на своите“… „Трябва да я изпратим като телеграма по жицата“… „Трябва сама да кара локомотива останалата част от пътя“ и други подобни.

Но господинът с дрехи от бяла хартия се наведе към Алиса и й пошепна на ухото:

— Не обръщай внимание на приказките им, мило, само си вземай билет за връщане всеки път, когато влакът спира.

— Дума да не става! — каза доста раздразнено Алиса. — Изобщо не мога да се возя дълго на тази железница. Аз пътувам за една гора и горя от желание да стигна по-скоро там.

— Можеш да си направиш една игрословица от това — каза гласчето на ухото й. — Нещо с „гора“ и „горя“, знаеш.

— Стига си ме ядосвал — каза Алиса, като се огледа напразно, за да види откъде идва гласът. — Ако толкова ти се иска да чуеш някаква игрословица, защо не си измислиш сам?

Гласчето въздъхна дълбоко. Явно, то беше много нещастно и на Алиса се поиска да му каже нещо топло, за да го утеши. „Ако само то бе въздъхнало като другите хора“ — помисли тя. Но това беше такава чудна, малка въздишка, че Алиса изобщо нямаше да я чуе, ако съществото не се беше приближило съвсем до ухото й. При това обаче то я гъделична и веднага изгони от ума й мисълта за своето нещастие.

— Знам, ти си приятел — продължи гласчето. — Мил приятел и стар приятел. И ти няма да ме обидиш, макар че съм насекомо.

— Какъв вид насекомо? — запита Алиса малко разтревожена. Всъщност тя искаше да разбере дали то хапе или не, но си помисли, че няма да е възпитано да попита направо.

— Как, значи ти не… — започна гласчето, но беше заглушено от острия писък на локомотива. Разтревожени, всички наскачаха и Алиса с тях.

Един кон, който си беше подал главата през прозореца, се обърна спокойно и каза:

— Няма нищо. Трябва да прескочим едно поточе.

Очевидно всички се задоволиха с това обяснение, макар че Алиса се почувствува малко неспокойна при мисълта, че влакът ще скача.

„Във всеки случай ще ни закара до Четвъртия квадрат, а това е все пак много добре“ — си каза тя. В следния миг усети, че вагонът се изправя във въздуха и уплашена, тя се вкопчи в най-близкото нещо до нея. Това беше брадата на Козела.

Но брадата сякаш започна да се топи в ръката й и тя се намери седнала спокойно под едно дърво, а Комара (защото той беше насекомото, с което разговаряха досега) се люлееше на едно клонче точно над главата й, като й вееше с крилца.

Без съмнение той беше много голям комар. „На ръст колкото пиле“ — помисли Алиса, но това вече не я безпокоеше много, след като беше разговаряла толкова време с него.

— …Значи ти не обичаш всички насекоми? — продължи Комара така спокойно, сякаш нищо не беше се случвало.

— Обичам ги, когато могат да говорят — отвърна Алиса. — Но там, откъдето ида аз, никое насекомо не знае да говори.

— Кои насекоми обичаш най-много в страната, от която идеш? — запита Комара.

— Изобщо аз не обичам много насекоми — поясни Алиса, — защото много ме е страх от тях, поне от по-големите. Но мога да ти кажа имената на някои от нашите насекоми.

— Без съмнение те знаят имената си, нали? — забеляза небрежно Комара.

— Никога не съм чувала, че ги знаят.

— Тогава каква полза да имат имена — каза Комара, — щом не ги знаят?

— Няма полза за тях — каза Алиса. — Но е полезно за хората, за да могат да ги именуват. Иначе защо изобщо нещата щяха да имат имена?

— Това не мога да кажа — отговори Комара. — Хей там, в онази гора, нещата нямат имена… Но както и да е. Започвай със списъка на вашите насекоми. Да не губим време.

— Най-напред имаме… Водно конче — започна Алиса, като броеше имената на пръстите си.

— Добре — каза Комара. — На половината път до оня храст можеш да видиш една Люлка конче. То е направено цялото от дърво и се движи, като се люлее от клонче на клонче.

— С какво се храни? — запита любопитно Алиса.

— Със сок и трици — отвърна Комара. — Карай по-нататък.

Алиса погледна с интерес Люлката конче и реши, че то е било много наскоро пребоядисано — толкова лъскаво и мокро изглеждаше. После продължи:

— Сетне… Калинка-малинка…

— Погледни на клона над главата си — каза Комара. — Там ще видиш една Сладинка-малинка. Тялото й е направено от пита, крилата й са от чимширени листа, а главата й е една малина, натопена в сироп.